... Аз все нещо очаквам... Нещо или някого. Спряна на някой ъгъл, под дъжда или под слънцето... Не забелязвайки как живота ми мимоходом се изнизва. Превърнах дните си в очакване. На нещо... На някого... И зная имам твърде много да му кажа. Но се плаша от думите. Защото думите са и сълзи, и камбани, и чукове. Те пленяват, но могат и да нараняват. Може би тишината трябва да бъде моето откровение?