StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,378
   Потребители: 12,360
   Автори: 4,000
   Коментари: 319,133
   Точки: 2,663,601
   Съобщения: 150,114
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,778

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

О, Слабост, твойто име е... Жена

Беше лежерна и спокойна, слънчева февруарска неделя. Един от онези дни, които оставаха в съзнанието ни с нещо наистина значимо.
Прекарах почти целия ден пиейки кафе и въргаляйки се в леглото (пълен, и абсолютен релакс), когато слънцето се заигра с кожата и косите ми, подканяйки ме да стана, и да оползотворя по някакъв начин остатъка от вълшебната ми неделя.
„Какво пък?!“, казах си, „Знам какъв трябва да е почти перфектният край на този ден“.
Седнах в леглото (рошава, сънена и прозяваща се), взех лист, и химикал и започнах да пиша...
Писането... Едно от малкото неща, които действаха успокояващо на нервната ми система и караше съзнанието ми да отприщи всичко, което беше насъбрала душата ми.
Съзнанието... Онази част от мен, която почти постоянно беше будна и без значение от времето, и пространството ме вкарваше в най – различни размисли.
Душата... Другата част от мен, която доста често кървеше, но винаги успяваше да събере разпръснатите си парченца, за да построи за теб заслон, под който да те подслони.
Ти... Най – голямата ми слабост, но и най – голямата ми сила; слънчевият лъч, който стопля душата ми; любовта, която успокоява сърцето ми.
Опитвам се да ти дам всичко, което имам и се надявам поне мъничко да те правя щастлива.
Всяка вечер, когато се сгуша до теб и те чувам как спиш благодаря, че те имам, и заспивам спокойна в прегръдките ти. И когато на сутринта се събудя до теб благодаря, че те имам, и благодаря, че избра мен.
През годините получавах страст, на която след време се насищах; получавах обещания за вечна любов и клетви за това как никога няма да ме напуснат. Тръгвах си аз. Давах колкото любов имах, но се изтощавах бързо от алчността и егоизма, и си тръгвах пак. Исках някой, който ще се приближи без обещания и без клетви; ще бъде себе си, и ще види истинския ми образ; слабостите и демоните ми; мечтите ми. Някой, който знае, че нищо не е вечно и разполагаме само с този миг. И те срещнах, Слабост.
Мислите ми утихнаха за момент.
Затворих очи и усетих как устните ти целуват моите (бавно, нежно, чувствено, така желано), след което езиците ни се сляха в нашата любовна игра, която ни беше толкова любима.
Цялото ми същество изтръпна, защото за миг наистина те почувствах...
Отворих очите си, а пулсът ми се беше ускорил; дишах тежко и преглъщах още по – тежко (всички висши сили са ми свидетели, колко много желаех тази жена!). Еротичните мисли в главата ми се блъскаха една след друга, искайки и чакайки да се случат...
На свой ред в душата ми забушуваха урагани от чувства: Когато получим това, което сме искали толкова много време ставаме ли безразлични и позволяваме ли си лекомислие спрямо чувствата на другия? Забравяме ли как сме търсили, чакали, искали; колко нетърпеливи сме били и колко безсънни нощи сме имали заради обекта на своите желания, чувства, и мечти? Вдигаме ли отново стените около нас, които веднъж вече сме разрушили и ако да – колко ли време след това ще ни е необходимо, за да ги разрушим отново, и то завинаги (заради човека, заради когото сме ги съборили вече веднъж) ? Или пък не сме забравили, а просто плодовете на нашия страх са се насадили и поникнали наново (че ще бъдем предадени; че ще бъдем отблъснати, излъгани, изоставени) ? ... Колко и какво е необходимо, за да се доверим, и да се отпуснем? Защото в крайна сметка ние също заслужаваме да бъдем обичани и щастливи!
Отново те целувам, Слабост, прокарвам бавно език по устните ти, след което леко ги захапвам. За секунда се отделям от тях. Секунда, в която сърцето ми ще се пръсне... Устните ни отново се срещат (всички висши сили са ми свидетели как обожавам да те целувам!), ти ме прегръщаш през кръста и ме притискаш към себе си. Дишането ми е учестено, но става още по – забързано, когато прокарвам ръка по гърдите ти (обожавам тези гърди!).
Кучетата ми се разръмжаха (определено не им харесваше да стоят завързани), а всяка една частичка в мен се разтрепери.
С всеки избор, който правим предопределяме своята собствена съдба (понякога взимаме участие и в предопределянето на такава на някого другиго), като кармата, и съдбата вървят ръка за ръка. Никога не съм вярвала в едното или в другото, но си спомням онова синьо лято, в което си говорехме точно за тези две неща (помниш ли, Слабост?).
Няма случайни срещи. Всеки, влязъл в живота ни, е обвързан с нас и ни носи определено послание, което ние на свой ред трябва да разчетем. Затова не мисля, че и нашата среща е случайна. Вярвам, че ти или ми носиш някакво послание, или самата ти си моето послание. Може би си изпитание, с което трябва да се сблъскам, за да проверя колко силна и уверена съм в себе си... А може би си подарък от съдбата. Подарък, който съм заслужила след дългите скитания, знам ли...
Рядко се замисляме, но доста често животът ни поднася трудности, които трябва да преодолеем. Като човешките взаимоотношения например – изключително оплетени и сложни.
За да получим своя урок от съдбата е необходимо да срещнем по пътя си различни хора (врагове, сродни души, приятели, любови). Урок ли си? Или си тук, за да ми помогнеш, или пък, може би, аз съм изпратена на теб да помогна?
Кожата й е толкова гладка и нежна, и така обожавам да я докосвам... В представите ми вече съм седнала върху теб, ти си хванала косата ми с едната си ръка и си дръпнала леко назад главата ми, а с другата докосваш гърдите ми, и ги целуваш. По стенанията ми (и не само) разбираш, и усещаш колко съм възбудена. Целуваш и захапваш врата ми, след което пускаш косата ми, и спускаш ръката си по гърба ми. Стисваш ме през кръста, докато с другата ръка проникваш в мен и поемаш контрола на тялото ми изцяло. Прехапвам устни, след което ги облизвам; капчици пот се стичат между гърдите ми, а пръстите ти, вкарани дълбоко в мен ми докарват двоен оргазъм, в следствие, на което оставям нокти по гърба ти. Изстенваш. Измърквам и аз, и те стисвам с крака, отпускайки глава на рамото ти. Тежкото ни дишане се изравнява в еднакви честоти...
Толкова често сме били изоставяни, лъгани и разочаровани от хора, в които сме вярвали, че вече нямаме вярва дори, и на самите себе си (камо ли на някой, който протяга приятелска ръка към нас); били сме съкрушени, изпитвали сме любовна мъка, плащали сме определена цена (понякога прекалено висока).
Но не е ли важно да се научим да вярваме отново (на себе си, на другите) ? И не е ли важно да проумеем, че няма случайни срещи, но няма, и случайни раздели и щом някой си е тръгнал от нас това означава, че мисията на тези хора е изпълнена, научили са ни да се борим сами, да имаме търпение, и да вярваме, че един ден ще срещнем човека, който е предопределен за нас?! ...
Когато прекалено много сме се затворили в себе си обаче (било то заради отхвърляне или някаква друга причина, която ни е наранила) не осъзнаваме ролята на хората, които са изпитание за нас. По – скоро ги определяме като хора дошли да всеят хаос в така или иначе разхвърляния ни живот; дошли са да разрушат сърцето и душата ни (или това, което е останало от тях) без капка жал. Тогава страдаме. И защото ни боли, затова сме способни да отхвърлим хората, които на свой ред са дошли да ни помогнат. Започваме да нараняваме и неусетно ролите се разменят...
Опънала си се като котараче в леглото, докато аз с целувки обхождам цялото ти тяло. Докосвам те бавно и нежно навсякъде, и още по – бавно и нежно те целувам (гърдите ти, корема ти, бедрата ((обожавам тези дълги крака)); заигравам се с език между краката ти (усещането как обицата ми докосва клитора ти те разтреперва), след което прокарвам пръсти в теб, и с леки движения (без да спирам да си играя с клитора ти), в тишината на нощта и в дебрите на тазвечерното ми разкрепостено съзнание, те докарвам до свършване. Толкова е възбуждащо да те усещам как трепериш в ръцете ми...
Но колкото по – безчовечни сме, колкото по – безразлични и жестоки сме, толкова повече се отдалечаваме от възможността съдбата да ни срещне с правилния за нас човек (дали?).
И минават дни, месеци, понякога години. Нараняваме и нас ни нараняват; страдаме, отхвърляме, разменяме ролите си като в истински театър... Но един ден съдбата решава да не си играе повече с нас и ни среща с НЕслучаен човек; човек, с когото усещаме, че сме свързани достатъчно силно. И тогава разбираме всички трудности, през които сме преминали; и тогава осъзнаваме защо с всички други не се е получавало. Разбираме, че всички предишни и „грешни“ хора са ни довели до това, което наистина сме искали, и вече няма значение какво и колко сме платили, защото цялото това чакане си е заслужавало. Осъзнаваме, че душите и телата ни са вплетени в едно, и никой не е в състояние да разплете нишката* на тази любов, защото това дълго чакане и копнение е засилвало все повече връзката между нас.
 
(*Японците имат древно поверие, че хората, които са предопределени да се срещнат са свързани с червена нишка за малкия пръст. Тя е невидима за човешките очи и свързва двама души независимо от времето, обстоятелствата, и мястото. Тази нишка може да се заплете или обтегне, но никога не може да се скъса. В легендата се разказва за един старец, който живее на Луната. Той излиза всяка нощ, за да потърси измежду душите онези, които са предопределени да се свържат помежду си на Земята. Когато открие тези души, старецът ги свързва с червена нишка за кутретата, за да не се изгубят).

Послепис: Клише ли съм или символ на търпение?

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Друга
публикувана на: 2019-02-11
прочитания: 63
точки: 5 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход