На един човек, който не обичах достатъчно, че да разбера наистина.

Понякога в живота си правим грешки, големи грешки, грандиозни, опасни, нараняваме  другите.

Рядко обаче забравяме за способността си да грешим, заблудени от вярата в правотата си.

Не съм грешила малко пъти и изглежда ще продължавам да греша още,  но истината е най-важна, винаги е най-важна, не моята истина, не твоята истина, нашата истина.

Повярвай ми, винаги има такава. Винаги има наша истина и тя не е обща и еднозначна, тя не е обективна. Тази наша истина може да се роди само от взаимното уважение и разбиране към другия, към приемане на неговите решения и постъпки,  колкото и неразбираеми или неудобни са те за нас... за мен. Искам  да  те помоля за прошка, но вече сигурно е твърде късно, твърде далечно, твърде незначително. И все още пазя тази своя лудост по теб, все още...

Но за мен е важно да видя истината, важно е да ти простя и да те разбера, и да продължа, със теб, без теб, накъдето и да е. И  колкото и да те обичам, знам,  че ще е без теб, знам, че  не го искаш, знам, че си бил прав, знам, че стореното много рядко може да се оправи.  Магията между двама или я има, или я няма, и веднъж изчезне ли красотата и невинността,  моите  две ръце не са достатъчни, за да я върнат, трябват ми поне още две.  И няма да ти казвам, че те обичам, и няма да ти го показвам, и няма изобщо да те доближавам, сторила съм ти достатъчно и зло и добро (поне така вярвах за второто). Няма и да те моля за прошка. Просто исках да знаеш, че чак сега те разбрах, чак сега виждам колко  съм се била влудила в своето желание да те обичам завинаги.

Извинавай, не беше нито зряло, нито красиво, беше истинско, но не беше истина, не беше нашата истина.