Една сутрин или обед – и аз не знам какво беше в този момент, - се събудих от мрак и тишина. Те бяха изпълнили пространството от двете страни на прозореца ми. Толкова мрачно и толкова тихо! Как да не се събуди човек? Особено такъв, който е заспал на яростната светлина от някаква лампа, предвидливо сложена от съсед точно срещу прозореца ми, за да осветява входа и шума от потракващи в чинии прибори в такт с бясна чалга за някакви напипвания. На слънцето не му се искаше да изгрее, а аз защо да се будя? Нещо в мен ми повтаряше, че не бива да ставам. Ами да! Беше неделя.
Тъкмо да се отдам на този шепот, когато едно малко дяволче нежно дръпна косата ми и започна да шепне, като палаво докосваше ухото ми с език:
„Стани, скъпа! Обуй дървените чехли. Да бе, онези, които майка ти нарича „шантонерки”. Няма да излизаш с тях навън, разбира се. Само ги обуй и отиди с танцувална стъпка в хола. Пусни си Seek and Destroy и започвай да скачаш. Как така не ти се скача? Я виж каква хубава фигурка си направила! Да не искаш да я развалиш?” – каза то и прокара езика си от ухото, по шията – до рамото ми.
И аз – нали съм жена, - не можах да устоя на комплимент, придружен от ласка. Изпълних желанието на дяволчето до най-малките подробности. Не стана по-светло, но разбрах, че още някой тактува с мен. По тръбите на парното. Много важно! Те и без това не стават за друго. „Топлофикация” прекъсна пъпната им връв с радиаторите, когато ... И аз не помня вече кога. В момента, в който разбрах, че не само аз съм будна, някак ми стана по-светло. И шумът си беше на мястото. Е, можех да си легна. Пътьом – към леглото, - видях часовника. Беше шест и тридесет сутринта. Дано дяволчето си легне до мен!