(За последно)
Минаха години. Ето ме отново- на своето старо любимо място. Ето ме- отново седнала на твърдия студен камък, вперила поглед във Вечността. Отново- вдъхвайки мириса на зелената заскрежена трева, сред повея на ледения вятър, и гледката на едва полюшкващите се вълни; а над тях- величествения простор на планината. Ето ме отново- сама сред студената празна пустош, отдавайки се на... едни едва доловими от дълбините на душата ми чувства.
Минаха години... А сякаш бе вчера. Тук душата ми крещеше. Тук сълзите се стичаха. Тук бе мястото, където страдайки, се учех да живея. Тук бе мястото, където на колене молех Бога да ме вземе- да ме погълне в небето, или да ме зарине под земята. За да не изпитвам такава болка. Тук бе мястото, където падах и ставах, обичах и хиляди пъти се заричах- За Последно! Тук- на това място- където се сливат миналото и бъдещето. Спомените и надеждите. Сълзите с усмивката. Идвам тук най-редовно. И чувствам... Чувствам живота. Живота, който имах, който исках да имам; този- който имам в настоящето, и вероятно този, който... не бих искала да имам. Ето ме отново- на познатото място, даващо ми шанса да почувствам... себе си. Да се оставя на... душата си. Дори мислите ги няма. Просто чувство. Но не от онези определените и насочени към някого, а просто... едно просто чувство. Чувството живот. Минаха години... Колко бързо минава времето. Сякаш вчера бях тук- плачейки, страдайки, обичайки... Сякаш бе вчера, когато живота за мен бе обич, страдание и болка. А днес? Днес има хиляди важни неща, хиляди мечти, цели, тръпки. Но в далеч по-друга насока. Днес за мен любов няма- не каквато я виждах и изпитвах тогава... Не, каквато се заричах, че ще е последна. Защото не бе такава. Аз знаех, че ще има още. Макар, че знаех и... че тази, която изпитвах тогава не ще изпълни сърцето ми повече. Но друга ще я замести. И знаех- един ден времето ще ме излекува така, че не бих си и спомнила за тази-първата. Че не бих се върнала към нея. И... че не само, че ще я забравя, но и че повече няма да страдам така. Да... бях права. Сега- след години- ето ме отново. Един поглед на миналото. Един поглед на всичко. Една равносметка. Бях права- тази любов не бе последната. Имаше още. Но бях права и за друго- което след това дълго отричах. Но... ето- минаха години. И аз го виждам, да... Аз наистина не страдах втори път така. Познах- бе За Последно! Както се бях зарекла...
Минаха години... На същото място съм сега. Много неща се промениха. Нищо не е същото. Аз не съм същата. Минаха години и всичко се измени... Но едно остана, каквото бе. Едно остана, каквото се роди. Чувството към Теб. Спомена. Дори не осъзнавах, че при тези промени е останал съхранен. Но чувствата в моменти като този го изваждат някъде от дълбините на душата. Споменът- за най-голямата обич, която съм изпитвала, за най-голямото уважение, което съм отдавала, за най-красивото приятелство, което съм споделяла! Споменът за моето душевно израстване. Да... Аз пораснах. Пораснах, когато се запознах с Теб. Пораснах през времето, което прекарах с Теб. Пораснах, и когато те загубих. Защото това бе единственото време в моя живот, в което аз ИСТИНСКИ живеех. Живеех, когато те срещнах. Живеех, когато споделях живота си теб. Живеех, и когато болката от загубата ти ме водеше към смъртта. Живеех, ако не за да живея в бъдеще- то поне да съществувам.
Минаха години... Права бях- времето лекува. Но ето ме пак- на същото познато до болка място. Галена от студения бриз. На мястото, където са се борили толкова мои мисли и чувства. Където душата ми е крещяла до болка. Ето ме пак, след години. Когато душата ми е спокойна, дори безразлична. Когато сърцето бие, само за да съществува. А мислите- просто ги няма. Сега след години- когато погледът ми е устремен в друга посока. Целите и мечтите- съвсем различни, ясни и истински. Съвсем реално и трезво съзнание. Съвсем неутрални чувства. Ти не бе единствен. И не ще бъдеш. Болката не бе последна, и не ще бъде. Остана само споменът- въпреки горчилката и непосилното страдание в края си- все тъй светъл. Остана и обожанието- за това, което беше. Благодаря, че те имах, и съжалявам, че те загубих. Но... не ще страдам от това. Права бях- За Последно бе! Тази обич, Тази болка. Ще има и други, но... ТАЗИ- за последно бе! Чувствам те- вътре някъде в душата си- заровен. Но не ще те почувствам пак, защото... минаха години.