Бръщолевенето и и крайно нетактичните и забележки сякаш ме водеха към един единствен изход над ситуацията. Щях да стана агресор, щях да се превърна в това което най-много мразя в хората, натискът и озлобеността. Какво можех да направя в тази ситуация, можеше ли в дъното на душата си да открия изход различен от този? Бих могъл да забеля очи, изплезя език, да разроша вежди и подир това да обърна гръб с безцеремонен анонс към вратата, която може само леко да тресна за финал. Много дълго мислех и изгубих ценно време за реакция, тя ставаше все по-силна над мен и все по-могъща, думите и летяха и се забиваха като куршуми в гръдта ми. Нямаше време сега или никога, казваш си това и действаш а пък каквото стане. Злобно куче от женски пол излезе ти мила моя и все пак успях да си дръпна юздите преди да стана безцеремонно гнусен по нейно подобие. По-силните умеят да отстъпват така ми говореше баща ми опитах се да не накърня тези негови думи и да напусна острият монолог. Тя ме изгледа замлъкнала за няколко секунди, стои ми се по-красива, не я бях виждал по този начин и все пак нещата отдавна бяха изтрещели и изпарени между нас. Миналото ми се промени за секунди, зад вратата която блъснах остана тя, а някога тя беше моето минало и моето бъдеще. Как да преодолея загубата, почувствах се като загубеняк, времето което и бях подарил бе пропиляно една огромна дупка от безвремие и дори милите ни спомени сега бяха нежелани в сърцето ми. Край и това е сълзите и секретите няма да ми върнат духа обратно, ще трябва сам да надигна глава и да започна отново да вярвам, че има любов и тя е някъде там.