Липсваш ми... понякога... Липсваш ми толкова много! Но те няма... а аз престанах да те търся. И престанах да те чакам. Сега просто съм тук. Сама. И ми е толкова празно без теб. Дори в присъствието на стотици хора, аз чувствам само твоето отсъствие. И боли... не знаеш колко боли... Всички казват, че много трудно съм преживяла раздялата ни, но... те не знаят. Всъщност аз не преживях тежко тази раздяла... не, аз... аз просто не я преживях. Но съм добра актриса. Най-добрата актриса. Да... все пак от теб съм се учила. Лъжа всички и всички ми вярват. Само на едно не ме научи - как да излъжа себе си... Уви, не мога... Сърцето ми се превърна в камък... в надгробната плоча на любовта, която погребах вътре в себе си... Но не си мисли, че е мъртва. Погребах я жива. Така трябваше. Ти се опита да я убиеш, но не успя. Дори затворена в ковчега на забранените ми чувства тя все още диша... и все още ме кара да те искам... Но е късно... толкова късно... Все пак ти простих. Простих ти всичко... Продължавам и без теб... Знаеш ли? Светът не свърши след теб. Все още съм жива. И сега съм силна... почти. И съм щастлива... почти... Но ми липсваш... понякога... липсваш ми толкова много... а те няма и боли...