Късно е. Студено ми е. Не знам откога стоя тук. Сама. Неподвижна. Безмълвна. Страх ме е. Страх ме е, че този път няма да мога да се изправя и да продължа натам, накъдето бях тръгнала. Къде отивах всъщност? А, да! При теб! Исках да те прегърна, да ти кажа, че те обичам още веднъж или просто да поседя и да погледам лицето ти... отново. Дълбоките ти тъмни очи. Толкова тъмни, сякаш събрали безброй разочарования, болки и страдания. И все пак по своему интересни и чувствени. И онова тяхно пламъче, което грейваше така ярко когато шептях "Обичам те!". Сякаш беше най-щастливия човек на света. Сякаш никога преди не се беше влюбвал. Имаше мен... мен и целия свят! Така казваше. Така го усещаше. Къде е това любимо пламъче сега?!? На негово място виждам хладна... нежност. За кого е тая нежност? В очите ти е студено... и в сърцето ми е студено. Къде ли си ти сега? С нея? Може би. Не зная. Не искам да мисля повече. Всяка мисъл за теб боли, а в главата ми има само мисли за теб. Хубавите спомени са толкова далечни - Спомените за нас двамата, когато бяхме заедно... щастливи. Сега ми се струва, че всичко е било един красив сън. Нямам търпение да заспя отново. Неее! Защо си го причинявам?! Всеки път когато се събуждам ме боли... ужасно ме боли! Защо ми го причиняваш?! Нали ме обичаше... Нали само мен искаше...?
Преди малко започна да вали. Вървя по булеварда и дори не прескачам локвите. Ще седна на тази пейка и без това вече съм мокра... Поне няма да си личи, че плача.
Мисля си какво ли щеше да е, ако не беше изрекъл тези думи. Те дълбаят такава огромна пропаст вътре в мен. Никога няма да забравя как каза: "Ще ми липсваш много... но трябва да си тръгна... Сбогом!Обичам те!" Тръгваш си обичайки ме. И ме оставяш сама с обичта ти. Не можеш да обичаш така егоистично. Не можеш да казваш, че ще ти липсвам, когато имаш възможност да ме имаш до себе си. Не можеш!... Ако ме обичаш. Трябваше, исках да си до мен. В твоите прегръдки ми е най-хубаво. Но те няма... И боли празното пространство след тебе. Крещя вътре в себе си. Искам си старото сърце - онова неразбитото! Искам си старата усмивка - онази истинската. Всъщност искам само теб! Ти си това, от което се нуждая за да бъда щастлива... Как да обясня на сърцето си, че вече те няма... че трябва да бие без теб... че трябва да спре да те обича?!?!? "Свиквай!" - казваш. Но как да свикна, щом още те обичам безумно много? ... Помня деня, в който те видях за първи път. Стояхме на същата тази пейка. Каза ми куп красиви неща. Беше ми студено и ти ме наметна с якето си. После ме гушна много силно... Помниш ли? И сега ми е студено, но няма кой да ме прегърне. А аз те обичам! Обичам те, защото си по-добрата половинка от мен. Обичам те, защото ме правиш такава каквато съм. Обичам те, защото без теб аз... не съм аз! Обичам те,защото си ти!
Едно момченце седна до мен. Реши, че съм твърде мокра и любезно предложи да сподели чадъра си с мен. После попита:"Какичко, защо стоиш тук съвсем сама... и плачеш?" ... Какво?! Уж дъждът скриваше сълзите ми... Поговорих с момченцето. Много е мило. Каза, че не бива да плача, ако съм загубила нещо. Разказа ми как е загубил любимия си войник... със зелена каска, ето толкова голям... подарък от баща му. Носил го навсякъде със себе си, явно е паднал някъде докато играел с другите деца. "Татко каза, че ще ми купи друг, по-хубав войник."
Дъждът спря. И аз не плача вече. Ще си прибера сърцето в някоя кутия. Ще го оставя да спи... И ще си купя ново, по-хубаво. Него няма да го боли...!