StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 166,885
   Потребители: 12,422
   Автори: 4,035
   Коментари: 323,939
   Точки: 2,667,730
   Съобщения: 171,593
   Лексикони: 4,507
   Снимки: 10,712

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Клетка

                Клетка... С големи решетки, мога да промуша главата си през нея. А щом мога главата, мога и цялото тяло, нали?
                Но докоснах решетките, а в мига, в който го направих – клетката се сви. Смали се почти двойно. Обещах си да не докосвам повече решетките.
                Но после пак – още една лъжа – още едно намаляване на клетката. Вече беше наложително да спра, защото скоро нямаше да има как да се разхождам.
                Тогава той ме бутна. Бутна ме право в решетките, а знаеше, че не трябва, знаеше че клетката щеше да се смали. И тя го направи.
                 Седяхме в двата края на клетката и се гледахме в очите. И тогава отново дойде той. Спорът, който прерастваше в кавга, която бързо и уверено набираше сила и ставаше в скандал,докато... докато той не докосна клетката. Пипна решетките, пипна ги, казах му да не го прави!
                Нещо в мен се надигна и изригна като лава, стояла мирно и бълбукаща тихо години наред. Започнах да крещя. След като много добре знаеше, че това влошава нещата, защо докосна клетката?
                Но защо аз я пипнах 3 пъти преди това..
                Не спряхме. Бутахме се грубо в решетките, наранявахме се и се ругаехме, докато клетката не се смали до такъв размер, че нямаше как да не се държим за гърлата.
                 И изходите бяха два – единия да бъде убит, задушен от вината, нещастието и умопомрачението на другия. Или и двамата да умрат под натиска на клетката.
                Тогава клетката се сви отново. Какво стана този пък? Защо се сви?!
                Тя беше станала толкова малка, че хората я подритваха без дори да забележат, че сме вътре. Стягаше ни, притискаше ни един към друг, пристягайки опасно примките около вратовете ни.
                 И тогава се пръсна. Железата от загражденията се разхвърчаха навсякъде, а той бавно започна да възвръща размерите си. Но какво ставаше с мен? Защо бях все толкова малка?!
                Тогава разбрах, че за да бъда голяма, трябва да съм в клетката, но ако има клетка, тя ще се смали.
                Исках клетката. Направих невъзможното с ръст незабележим за човешкото око, но се върнах обратно в нея. Когато бяхме отново там започнах да нараствам. А когато стигнах до нормалните си размери...
                Отново докоснах клетката.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Друга
публикувана на: 2014-05-15
прочитания: 124
точки: 5 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход