Докато едни стягаха изборите, други се грижиха за духовния ни храм
Още като дете, когато майка ми всяка сутрин ме водеше за ръка към детската градина, аз с любопитство поглеждах към съседната сграда. В малкото ми мозъче се редяха въпроси като:\" Защо там никога не ходи никой?\", \"За какво е построена?\", \"Какво ли има вътре?\". Веднъж попитах майка: \"Ще ме заведеш ли там?\", а тя стреснато ми отговори: \"Не бива. Там не се ходи.\"
След години, когато се завърнах в селото като директор на детската градина, която някога посещавах в детството си, аз всяка сутрин отново минавах край сградата на църквата. Там продължаваше почти никой да не ходи, църковните врати продължаваха да са затворени през по-голямата част от времето / с изключение на Великден, когато младежите ходиха там, но рядко се случваше да дойде свещеник и да отслужи празнична литургия/. Сградата на селската църква оставаше все така самотна и тъжна. Валяха я дъждове, брулеха я ветрове, но тя продължаваше да стои там и да напомня на хората за занемарената им вяра.
И така година след година.
Един ден забелязах, че кръстът върху кубето й се е наклонил на една страна. Тогава реших, че е крайно време да се направи нещо за нея. Гледах по телевизията репортажи за села, в които не е имало изградени църкви. Хората обаче бяха намерили начин да си издигнат. А ние, слатинчани, имахме църква, а не можехме да я съхраним.
Разговарях с хората от селото. Повечето от тях бяха съгласни с мен - трябваше да се намери възможност кръстът да се изправи, а църквата - реставрира.
Отремонтирането на църквата стана моя цел, но не знаех откъде да подхвана изпълнението на тази задача.По това време в лехите на детската градина бяха намерени разхвърляни църковни книги и архивни документи. Някой беше вандалствал в християнския храм.
Събрах книжата, поразгърнах ги. От тях разбрах, че някога същата тази църква е отдавала под наем 30 дка свои земи на тогавашното ТКЗС. Къде ли бяха сега? Погледнах на това като на единствения начин за получаване на някакви средства за църквата. Другото, което можех да направя, бе да отнеса книжата на Ловешкия митрополит Гавриил, да му разкажа за състоянието на църквата и да го помоля за съдействие. Направих го.
Ловешкият митрополит ме посрещна в кабинета си и ми отдели достатъчно от времето си, за да ме изслуша. В последствие изпрати в селото ни свещеник, който се зае сериозно с делата на църквата. Нейният двор вече не пустееше, на празниците вратите й бяха отворени за хора. Малкото икони, които бяха останали след няколкократните ограбвания, бяха накичени с цветя. Само, че неугледният вид все така притесняваше хората, а кръстът все така греховно беше килнат на една страна.
Предложих на отец Вениамин да потърсим начин да представим проект за отремонтирането. Но проектът да бъде направен така, че на всяка цена да успее.
Случи се и друго. Едно тъжно събитие доведе в селото Тошо Пейков - погребението на неговия баща. Свещеникът се запознал с Пейков и му разказал за желанието на слатинчани да имат една достойна и спретната църквица, с кръст гордо изправен на кубето й. Г-н Пейков обещал да помогне като изпрати средства от Национален дарителски фонд \"XII века България\", чиито управителен директор е в момента.
Отец Вениамин ми се обади и ме зарадва с новината. Заедно написахме сведения за слатинската църква \"Света Петка\" и ги изпратихме на Тошо Пейков, за да ни отпусне средства.
И се започна. Докато едни се стягаха за избори, в Слатина църква се стягаше. Защото да съхраним вярата си, да търсим упование в нея, е най-важното нещо на този свят. Вярата ни дава сили да се справяме и в най-трудните моменти от живота си, напомня ни, че каквото и да се случи в крайна сметка Бог е Този, който ще осъди или прости.
За празника на Света Петка /14 октомври/, ремонтът на църквата не успя да приключи поради обилните дъждове през предходната седмица. Но празникът се състоя.
Сутринта към 9 ч. забързани жени и мъже влизаха в двора на църквата, носейки цветя и дарове. Купуваха свещички и смирено заставаха пред иконите. Хванах и аз за ръка малката си дъщеря и я поведох натам. Бях направила баница, за да почерпя съселяните си. Развълнувана и с щастлива усмивка прекрачих прага на църквата. Стиснах ръката на свещеника и се поздравихме: \"Честит празник! Видя ли, успяхме!\", му рекох. С общи усилия всичко може.
Не след дълго пристигна и най-големият виновник за този празник - благодетелят, който помогна слатинската църква да се възроди отново - Тошо Пейков. Свещеник Вениамин излезе да го посрещне. Г-н Пейков дари на църквата една голяма икона на Света Богородица и една по-малка на Света Петка - закрилницата на нашето село.
После се извърши водосвет на църквата, на хората бе раздаден курбан, приготвен в църковния двор. Ловешкият митрополит беше изпратил заедно със своята благословия и малки изображения на Света Петка. Свещеникът благослови хората, като ги поръси със светена вода и им раздаде от изображенията.
Когато църквата се поизпразни, аз останах вътре, като се опитах да доловя излъчването й. То вече не беше на тъга и самотност, а на спокойствие, хармония и любов.
Обичам родното си село, така, както обичам и България! Обичам съселяните си, така, както обичам и народа си! Искам на всички тях да им се случват все хубави неща! Винаги ще помагам на моето село с каквото мога, защото то заслужава да мисля за него с добро и да работя за него с цялото си сърце. Там са корените ми и никой и нищо не може да промени този факт. Излязох от църквата облекчена. Спрях се и погледнах към небето. \"Дано и Той да е доволен!\", си рекох. Един лъч на есенното слънце се прокрадна иззад облаците и ме погали по челото вместо отговор.
м. октомври 2006г.
Галина Петрова