uFeel.me
Из "Пътеки към Душата на България\"
Автор: tonia_borisova,  16 февруари 2013 г. в 15:15 ч.
прочити: 490

ЦАРЕВГРАД ТЪРНОВ ВСЕСЛАВНИЯТ

 Търновград винаги е бил символ на Вечното – град от камък, в чиито пукнатини са впити яките и живи корени на Българската държавност и национален Дух. За мен този богоизбран и богопазен град  е оня  най-чист и свят български кладенец на живата ни историческа Памет, до който всеки трябва да коленичи с благоговение.

Под небето на Търново усетих Отговорността пред историята, проумях урока – да устоиш въпреки всичко и завинаги! Легендарното и реалното, романтичното и поетично излъчване на Царевград Търнов превърнах в стихове, които бих искала да посветя на всички, дето го носят в душите си и най-вече – на търновци: живото Днес на това каменно Безсмъртие!

През годините, за своите събратя по перо аз бях „Болярката”. Чувствах се горда да съм искрица от огромното духовно огнище на Търновград. Но името ми не бе включено в така наречената „Търновска поетична вълна”. Може би, защото търпеливо търсех живите кладенци, непомамена от фойерверките на паради и славословия.

По калдаръмените улички на Търново мина моята младост.

Тук за пръв път срещнах Любовта, Разочарованието и Болката. Тук Момичето се превърна в Жена и Майка.

Тук, години, години наред, като Пепеляшка – свита до пепелното студено огнище чаках Принца от сънищата и плетях ризи от коприва – да спася крилете на илюзиите си, та с тях да излитам в прицелното небе на мечтите.

Тук живях в Паноптикум, заобиколена от кривите огледала на Безразличие, Неразбиране и банална Злоба. Впила корени в ронливата скала на Надеждата, разсипвах в пропастта на отлитащото Време златните ябълки на душата си и се молех – да издържа нахалната лакомия на дървоядите до мига, в който едничкото пиленце в клоните ми отлети в свое песенно небе!

И неотчаяна вярвах, че ми е съдено да опитам виното на Обичта, да узная как сладко горчи и опиянява…

Колко ли вода изтече в Янтра през тези години? А аз - на Стамболовия мост събирах с очи в раклата на душата си светлините и багрите, звуците и чудесата на тоя невероятен град, за да ги превърна в Памет и предам с  Любов на родените с Любов деца и внуци, които знаех, че ще имам някой ден!

Защото вярвах, че Времето е единствен съдник за нещата – нали всички сме в неговото сито: безпристрастно и вечно!

А в Търновград Времето е навсякъде и във всичко!

Гласът му ни люлее в този град – Камбана на Паметта!

И ако съм успяла, Приятели, да докосна сърцата ви; ако съм „виновна” – да прозвучи камбаната на вашата родова и историческа Памет и с кладенчовата вода на Любовта, гордия Български Дух и Свободата съм разквасила жадните ви за Красота и Истина души – ще съм щастлива, повярвайте ми! 

   2000г.                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                     

КАМБАНИТЕ НА ПАМЕТТА

                                          

Жаравата на залеза догаря.

Из Търново припламват светлини.

На Царевец, възкръснала в олтаря

пак мъртвата звънарница звъни.

Отпяват Светогорските камбани

и будят паметта на мойта кръв –

кипяла в багреница златоткана

и в селския юмрук. До сетен дъх

опазена в пожарищни погроми

превръщана във щит и знамена…

Във вените ми рукват спомени

от векове преди да се родя.

 …

Над Търновград камбаните се гонят.

Копитен прах над Царев друм виси.

Асеневци изгряват на престола,

На кладата възкръсва Богомил.

Съдбата е везна непостоянна.

Ивайло е пред Царевец. Моли!

Моли, Мария, селските му длани!

Чело превий, царице – до земи!

Склонете се в поклон, боляри сити –

гневът на нищите камбаната зове,

че още от дедите – с дъх копитен,

Историята пише редове!

Камбани възвестявали победи.

Камбани стенели за упокой.

На бой за Българско Шишман потеглял –

за Род и Свобода – на бой!

Но с прилепни крила прегърнал мрака

разплаканата кървава земя.

Замлъкнали камбаните в очакване

да пусне корен Бунтът в пепелта.

Горчал пет века Хлябът на раите -

сладили го с вино и гюлова хубост,

а въсил Балканът чело в мъглите –

страшни и люти комити събирал:

зло да разплащат – мяра, за мяра;

Вяра да сеят сред робския сън…

Към пребрадената с черно България

конница руска препуска със звън!

Изконна като дъх последен
и неотменен първи вик,
осъмвала непокорена
в безлики и съдбовни дни,
в гласа на гайди и кавали,
в иконен поглед и резба;
в хайдушка песен по дъбравите,
в априлски кървави хора;
вдълбана в раклите изписани
и в каменни мостове вграждана;
на кол побивана, посичана,
възкръсвала на майки в пазвите
от бялото мляко и черната мъст -
безсмъртната Памет-Камбана
и пишела гордата Българска кръв
на Свободата Евангелието!

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me