В този забързан, хаотичен, непредвидим и безпощаден свят -  светът на един задръстен многомилионен задъхващ се град, задръстен най-вече от тежката духовна пустота и плътска безнадеждност... Та точно в този свят на душевна нечистота, похот, безразборно сексуване, наркотици, смрад и отчаяние, бях открила къс девствена земя... малък остров, откъснал се невинно от Едемската градина... плуващ тайнствен, величествен и недокоснат под длан синьо небе.

    Това наистина бе една малка и очарователна градина... Красивата ограда от боядисани в бяло решетки, никак не спираше погледите на минувачите. А и вратата там беше постоянно отворена за всички. И въпреки това през нея рядко влизаше някой. Единици бяха хората посещаващи това благословено място. Сякаш на вратата стояха пазителите на Рая - херувимите и въртяха огнените си мечове, които пропускаха само чистите по сърце, ония които винаги стоят пред Бога... и виждат Лицето Му.

     Извън оградата животът сърфираше между свистящи гуми, бензинови изпарения, закани, викове и грозни псувни... А вечно намръщените получовешки - полуживотински физиономии допълваха сивотата на разпадащата се с гръм и трясък последна цивилизация...

    Но ето, че само на крачка от човешкото зловоние - вътре зад оградата царуваше непокътната тишината. И неземен мир изпълваше кристалния въздух. Там зад орнаментите на оградата Бог беше Любов... А  дърветата бяха обсипани със сладък  плод и ята от гукащи гълъби. Там изобилието изпълваше докрай и небето и земята... А хилядите непринудени и широки усмивки на цветята приветстваха свенливо всеки посетител...

    И пак там, точно в средата на тази единствена и толкова щастлива градина, като малко кръгло езеро от цветя се простираше...  гроб. Да, съвсем истински гроб с надгробен камък и надписи по него... И колкото и да е странно, това изобщо не притесняваше никого. Сякаш някаква красива и неспирна радост извираше точно от това място. Шепотът на водата, ласките на ветреца, усмивките на цветята, а и сърцата на хората, твърдяха едно и също... че всъщност в гроба мъртвец няма... Според всички, той отдавна беше възкръснал...  И също така отдавна ходеше между хората, за да им помага в пътя към Небето...

                              *          *          *

    В тези есенни дни на златистия октомври, когато индианското лято  не иска да отстъпи владенията си, а слънцето гали с топлите си и невидими пръсти благодарните, градината е наистина повече от прекрасна. Затова и с приятелката ми в този все още слънчев ден побързахме да се приютим отново в нея... Когато влязохме, там вече имаше няколко посетители. Едно момиче тихо четеше стихове на трима младежи... Гълъбите бяха накацали навсякъде по мъж, който ги хранеше от ръка... Две жени бяха донесли още цветя и търсеха кътче свободна земя, за да ги засадят... А един усмихнат мъж береше от плодовете на дърветата, обикаляше алеите  и раздаваше на всички...

    Естествено, ние си имахме любимо място, закътано в най-отдалечения край и почти тичайки се хвърлихме на земята. Светкавично събухме сандалите, махнахме тъмните очила и легнахме по гръб на тревата. Без да разменим и дума, затворихме очи и се потопихме в необята на аромата от здравец, окосена трева, градински цветя, жужене на насекоми... и блаженство.

    Мисълта ми отдавна се рееше полусънна между небето и земята, когато чух меки стъпки да спират до мен. Опитах се да погледна, но слънцето пълнеше очите ми... Някой седна от дясната ми страна и тишината пак се възцари за дълго... Вече бях забравила за стъпките, когато спокоен и ясен глас ме попита:

-         Искаш ли да се целуваме?

    На секундата седнах и се озовах очи в очи с младеж на около 20 години. Беше седнал в тревата до мен и ме наблюдаваше с тъмносиния си поглед. Бледото му и красиво издължено лице контрастираше с дългата смолисточерна коса, небрежно вързана отзад с черна панделка. Дрехите му също бяха черни и подчертаваха елегантния му силует...

    Дали бях изненадана? Бях направо втрещена. Мъжете, които ме заговаряха интуитивно усещаха, че имат шанс само на един въпрос и затова първият им въпрос винаги беше: “Ще се омъжиш ли за мен?”

    Но сега... Сега беше различно. Младежът се надяваше и на възможността за втори въпрос... Смехът ми се пръсна над близките лехи и аз едва успях да кажа: “ Как си го представяш? Та аз дори не те познавам... Не знам нищо за теб.”

-         Аз... аз съм Самуил... На 32 години... А ти на колко си? – просто така каза той, не че действително се интересуваше.

-         Млада съм... Само на няколко милиарда години – доверих му тайната си. – А ти, който си вече на цели “тридесет и две” години, какво учиш?

-         Рисувам – отговори ми. – И всички казват, че го правя доста добре. Живея до Испанското посолство... с баба ми, майка ми и сестра ми. Имаме малко магазинче... Работя в него, когато съм свободен... Ето сега вече знаеш всичко за мен... Искаш ли да се целуваме?

    Приятелката ми до мен беззвучно се смееше, а аз гледах тъжното му лице, меланхоличния поглед и белите му ръце... Дългите му и неспокойни пръсти си играеха с джиесема... 

-         Наистина ли си толкова сам? – попитах заинтригувана. Виж отвън се разхождат с хиляди... Кухи лейки – допълни той и сви отегчено рамене.

-         Добре, в къщи не те ли целуват? – продължих да нищя историята му.

    Той само поклати отрицателно глава и каза: “ Баба ми е много уморена... Майка ми е много болна... А сестра ми е много лоша... Сега ще се целуваме ли?” И тъмносините му очи меко и втренчено започнаха да се приближават към мен...

    Избягвам да докосвам мъжете, защото това ги взривява за месеци наред... Можех да целуна сестрински Самуил по челото, но не исках да му давам никаква надежда... абсолютно никаква... Затова побързах да кажа:

-         Виж, понеже си откровен и аз ще бъда напълно откровена с теб. Аз не съм обикновена... Аз съм космополитна личност с необикновена съдба и мисия... Ти си привлечен от Огъня в мен... от Божия огън... Но както един единствен е Пътят на извисяването, а всички останали пътища водят в ада, така и до мен има място само за един мъж... И ти не си този мъж.

-         Защо мислиш така? Откъде може да знаеш, че аз не съм този мъж? – не се съгласи той.

-         Знам, защото имам Предузнанието и Предузнанието има мен... А Предузнанието ми казва, че не си ти... Разбираш ли, този някой е сродната ми душа. Той ще ме намери, ще дойде и ще застане до мен...

-         А ако се изгуби и не те намери, тогава...

-         Ако не ме намери, ще бъде само нещастен, защото Аз съм е неговото щастие... Но с него или сама, аз ще следвам Пътя – единствения Път, този който минава през Милениума, Пътя на Верността и Славата... Пред мен е цялата Вечност... Аз виждам Бог, световете и галактиките... Съзвездията спират дъха ми с красотата си – опитвах се да му обясня. – Но сега нека забравим за мен, защото ти си тук за да говорим за теб. Времето, в което живеем е крайно съдбоносно. Ако търсиш земното битие – ще изгубиш всичко. Но ако първо потърсиш Бог и Неговата правда – ще спечелиш всичко. Тогава Бог ще ти открие, че някъде и за теб има сродна душа... Той знае сърцето и нуждите ти... Само имай търпение и вяра...

    Самуил продължаваше да ме гледа и слуша невярващо... Според него щастието му беше само на една ръка разстояние. Но всъщност аз бях на светлинни години отдалечена от него... Неговите тъмносини и тъжни очи все още не се бяха отворили да прогледнат в света на Духовете... А Бог е Дух... И Бог е Любов... И неведоми са пътищата Господни...

-         Няма ли да се целуваме? – в тих шепот се отрони отново от устата му.

-         Не... Няма... – бях непоклатима аз и легнах на тревата със затворени очи.

    След известно време и няколко тежки въздишки, Самуил се изправи и стъпките му се отдалечиха... Легнала по гръб, го наблюдавах през полупритворените си клепачи. Той безпомощно кръжеше по алеите... След това спираше до нас, искайки да каже още нещо... Няколко тежки въздишки... и пак кръжеше по алеите... И пак спираше до нас...

    Накрая отвори вратата и излезе в сивотата на улицата, която го погълна заедно с тежките му мисли и човешките му страхове...

    А аз... мълчаливо се молех в сърцето си за него...