Дойде. Моментът настъпи.
Знаех, че ще дойде.
Не знаех, че ще е сега.
Когато всички си отиват.
Когато ти оставаш тук.
Когато не просто се чувстваш сам,
а когато наистина е така.
Когато смисълът съвсем се губи.

А сега се чудя какво да правя?
Как да постъпя?
На къде да поема?
Да остана тук - сама.
Да отида някъде, където ще съм пак сама?
И самотата не е измислена.
Наистина я има.
Има я в големи количества.
Колкото и да мислиш, че я няма,
да се заблуждаваш и убеждаваш - тя съществува.
Там, до теб е.
Не я търси.
Тя ще те намери.


Родителите ми заминаха.
Брат ми заминава скоро.
Приятелите се отказаха от мен.
Тези, които остават... и те ще заминат съвсем скоро.
Колегите... дори когато са там, пак ги няма.
Или са без значение.
Да търся ли други сами хора?
И за какво?

Май ще трябва да свикна най-накрая.
Не искам да ми харесва.
Страх ме е.
Признах си - страх ме е до смърт.
Не, няма да умирам.
Ще съществувам.
Или ще съм някъде без никой да знае.
А и да знае - смисълът пак го няма.
\"Никога го не е имало.\"


Скоро няма да мога и да пиша.
Защото забравих да чета.
Забравих да говоря.
А не мога и да слушам.
Няма кого.
Няма какво да се каже.
Няма какво да се изпита.
Само студ.
И тъмнина.
И вятър.
и мъгла.
До кога така?
До края!