От няколко дена седя и си мисля за времето, за живота,за приятелите,за любовта, за парите, родителите,мечтите и смъртта.
И измислих... нищо не измислих.
Открих, че няма смисъл в нищо.
Каквото и да правиш и да мислиш,в крайна сметка имаш средно 80 години  на тази земя.
Които ще изтекат толкова бързо,че няма да има смисъл, каквото и да си правил.
Или нищо да не си правил.
Открих още, че няма смисъл и да се самосъжалявам.
И да се веселя.
Няма смисъл да плача, да се смея, да пея, да танцувам... просто не виждам защо.
Наистина разбрах, че най-големия ми проблем е че нямам мечти.
Или погледнато от друга страна - най-голяма ми мечта е да мечтая.
Може би тогава ще намеря смисъл и начин.
Наистина преди време исках да бъда влюбена, обичана, исках да обичам, исках да постигна нещо.
Сега когато съм обичана и донякъде постигнах нещо... не знам защо е всичко.
Доставяше ми удоволствие да говоря с хората за всичко.
А сега... искам да онемея, защото не ми се говори с никoй за нищо.
Искам да си остана на стола и времето просто да минава.
И преди съм се отчайвала.
После прочитам разни позитивни неща и ми минава.
А сега не искам да ми мине.
Харесва ми.
Странно, но факт.
В един момент дори спираш да мислиш.
Главата ти все едно е празна.
Не мислиш, не чуваш, не чувстваш,не виждаш,не усещаш.
Сякаш си част от пейзажа.
Вещ. Неодушевен предмет.
Може дори да бъдеш използван за нещо.
Ако някой друг измисли за какво.
Нямаш предназначение.
И е хубаво.
Наистина.
До един момент.
После започваш да досаждаш на себе си. Дразнещо е.
Но се свиква!