Аз съм мочилеро, или казано инак – човекът с раницата, или още по друг начин казано, нарамваш една раница с няколко тениски, два панталона от як памучен плат, препарат против комари, географска карта и тръгваш да откриваш Мачу Пикчу. Тоест, Мачу Пикчу вече си е открит, както е всеизвестно, и то още в началото на миналия век от Хирам Бингам, американец, опитал се да примири слабоватото си телосложение с неукротимия авантюристичния дух, и двете наследство от предците си - протестантски мисионери в Хавай. И не само че е отдавна открит, но е и едно от новите чудеса на света, което го прави толкова популярна туристическа дестинация, че да се снимаш на фона на планинските зъбери на Мачу Пичу и Уайна Пикчу е изтъркано, скучновато и дори банално. Но аз съм мочилеро, да открия какъвто и да е друг Пикчу и да се снимам, щрак, за спомен, за мен не е проблем, опивам се от завоите и отвесните стени на Андите, от синьото на небето, което е толкова ярко, че чак ти тъмнее на очите, а липсата на кислород и задъханият световъртеж причинен от сорочето – болест на големите височини, която се лекува само с чай от кока- за мен е почти забавно преживяване. Днес съм спрял в един Остал за мочилерос, където за няколко солес можеш да получиш легло и добра храна.

Вечерята ми поднася Лайза, пиле в сос от орехи, сирене и люти чушки. Тъмните и очи се смеят на шоколадовото и лице, избелялата и рокля с щампи на пъстрокрили птици, излезли от съновидения, се дипли над кръглите и, малки гърди, а белите и сандали тракат напевно по каменния под. Ситните и къдрици ухаят на лавандула, кухня и здрач. Малко от мочилеросите могат да се похвалят с моя перфектен испански. Аз съм горд с това си умение, нарочно разтеглям фразите с напевен екзотичен акцент, премятам думи и синоними като твърди, вкусни бонбони с езика си, опитомявам хищните фрази  и си играя с тях, като с мъркащи котенца.

Лайза се смее, тя е впечатлена от този гринго, с двудневна брада, яркосини очи и смугло лице, който говори досущ костеньо -жител от крайбрежието- но малко по-бавно и доста по-дръзко. Забавлява се да гадае откъде идвам и накъде съм тръгнал. Оставям я да гадае и поръчвам две бири, чашите се потят със студена пот, вече почти няма хора в столовата. Лайза присяда на кря на стола, с измамната срамежливост, характерна за жените по тези земи, и обхваща с върховете на топлите си пръсти, студеното стъкло на чашата.

Разкажи ми за себе си, каня я. Първо полека, а после все по-бързо и задъхано, думите и се сипват като едър пясък и шумят по масата, чашите, обувките ни, чак докато целият под се зарие в нейните истории. Така научавам, че не, нямам семейство, сеньор, баща ми ни напуснал отдавна, не го помня даже, а майка ми почина като бяхме още малки, аз, аз и брат ми, не ви ли казах, имам брат, сеньор, горкият Рикардо толкова е наивен, от малък си е доверчив, милото ми малко братче, за мен винаги ще си остане бебчо, а той е, да не ви излъжа, но май една глава над вас, сеньор, ето например винаги съм му казвала, не се доверявай на никого, мъже, жени, не, най-вече на жените, а още повече ако са бели, то и аз съм жена сеньор, но тъкмо за това, а белите, те са, е ще ме прощавате, големи лайна, нали един такъв страчок, а уж се пишеше за адвокат, май адвокат на дявола по-би му отивало, а аз бях само на петнадесет, не, нямам, хич нямам хубави спомени от белите, е детенцето ми то е единствения хубав спомен, красиво е, даже прекрасно ето, имам снимка, да, с къдрици като моите но иначе е “кафе с мляко” както казваме тук, та думата ми беше за Рикардо, ужасно е нещастен беничкият, изсъхна от любов, че не е от онази хубавата, а от другата, отровната, запознал се с нея в една дискотека, красавица а пък и Бяла, само една нощ му трябвало на глупчото за да хлътне така безнадеждно, че треска го тресе, влюбен като струна на китара, както казваме тук, даже живяха заедно, ами знам ли, месец, може би два, не се прибрала една нощ, до среднощ я чакал в леглото им, после на улицата, притаил се до една полу-разрушена къща и призори я видял да се връща, задъхана от смях и алкохол докато другият грухтял  в пазвите и, та такива са те, вярвайте ми, сърцето им е в токчето на обувката, по-твърдо от пластмасова кукла и от петата на скитник, но аз, аз се научих да не се доверявам, макар че, знаеш ли, все сънувам един и същи сън, как идва Моят Син Принц и… но не знам, не знам защо ме гледаш така, може би е от бирата, тук е много задушно…

По-късно, когато зад полюшващите се  пердетата на стаята ми, пъстрокрилите птици с крясък се смъкнаха на земята, се катерих цяла нощ по заоблените хълмове на Мачу Пикчу и Уайна Пикчу, гмурнах се в бурните горещи води на Урубамба, която извираше от кръглата им мекота и пих, пих до забрава сладкия сок от тъмно вино с аромат на мускус и лавандула, чак докато вулканът Мисти изригна с цялата си ярост и неопитоменост и ни захвърли в бездните на абсолютното щастие. Ще ме отведеш ли с теб, Мой Сини Принце, попита ме тя притихнала до рамото ми, сърце не ми даде да и кажа, че там, накъдето съм тръгнал, има само остри зъбери и студен, син въздух, който ще разкъса крилете на пъстроперите и птици. Само я целунах по ситните къдрици и казах, спи сега, сънувай най-хубавите сънища, сънувай как Рикардо прегръща Бялото Момиче, а то разкаяно, мокри ризата му с горещи сълзи, сънувай как старият адвокат е понесъл “на конче” синът ви, а ти си облечена с най-красивата и пъстра рокля на света, спи и сънувай на воля, това е нашият миг, и никoй не може да ни го отнеме…

На сутринта сгънах на тънко руло, банкнота от сто солес и го пъхнах в бялата и обувка. След това се обърнах да посъзерцавам за последно този прекрасен черен лебед сред вълните на белите чаршафи…наведох се и полека, без да я събудя, я целунах по челото, тя се усмихна, вероятно сънуваше как Нейният Син Принц я откарва в белоснежна лимузина до вратата на църквата…

Навън шарената и шумна улица ме погълна като изгладнял тигър…крачех уверен, с поглед вперен напред, представях си, че съм един нов Хирам Бингам, макар че, и тук се усмихнах вътре в себе си, да откриеш Мачу Пикчу, не е необходимо да катериш зъбери, нито дори да посетиш други географски ширини, навярно просто трябва да надникнеш зад ъгъла на улицата… с други очи.