Свали черните си ръкавици, изпука кокалчетата на пръстите си и ръката му се впи здраво в химикалката (обезателно синя, както няколко пъти му бяха повторили, очевидно страхувайки се да не е далтонист, слабоумен или средностатистически идиот). Вгледа се във възможните кандидати и за един момент се зачуди дали щеше да е твърде неуважително към цялата организация ако се изсмее. Не, не заради количеството хумор в цялата ситуация, а по-скоро заради явната липса на качествен избор. Все едно да го карат да избира между това дали предпочита да боледува от грип, или от пневмония. Изобщо не му се искаше да бъде болен, но това явно беше едно безкрайно дръзко мнение, което не биваше да бъде взето под внимание. Та това все пак беше първото му гласуване. Той ТРЯБВАШЕ да бъде ентусиазиран. Той ТРЯБВАШЕ да бъде въодушевен. Той ТРЯБВАШЕ да вярва, че гласът му ще промени държавата, както обещаваше всеки втори предизборен лозунг. А вместо това той просто се чудеше защо ли някои хора прекарваха в избирателната кабинка петнадесет минути. Все пак това не беше тест с правилни и грешни отговори, за които да стоиш с празна физиономия, чудейки се дали да налучкваш или да се опреш на доброто старо изпитано гимназиално \"онче-бонче, ала-бала-ница-предизборна мекица, хоп, този ще е президент... чакай, този не го знам... е, все тая...\". Или накрая, отчаян и ядосан да откраднеш химикалката (синя, гласоподавателю!), да набуташ няколко бюлетини в джоба си и да излезеш, подсвирквайки си, окрилен от доволното чувство, че неделята ти сутрин не е била абсолютна загуба на време, нерви и мозъчни клетки. Така де, на далавера си с цяла химикалка. А ако все пак устоиш на изкушението да свиеш нещо, все пак може дори да успееш да гласуваш правилно. Стига да впишеш в празното квадратче хиксче, а не кръстче, кръгче, сърчице или патенце. Сложна му работа. 

  Поклати глава, изсмя се сам на себе си и изрисува едно перфектно хиксче на означеното място. Ни най-малко не се учуди на абсолютната липса на възторг, че беше изпълнил обществения си дълг. 

Излезе забързано и се сблъска с някаква жена. 

- Извинявам се. - изтърси задъхано, мервайки с крайчеца на окото си аления й шал, преди тя да се отдалечи, бълвайки поток от нецензурни определения за \"младите\". Поклати глава. На бас, че в джоба й имаше поне няколко химикалки. 

- Господине, вашият глас...

... Гласът ти...

... Твоят избор...

... Гласувай...

... Изпълни дълга си...

... Зависи от теб...

... Трябва да избереш! Трябва да избереш! Трябва да избереш!...

- Фортуна! Трябва да избереш! Твой ред е. - отегчената, но все пак груба заповед прогърмя в ушите й и я накара да стисне зъбите си до болка. 

- Не играхме ли достатъчно? - попита, оглеждайки с преднамерено неприкрита молба в погледа си петимата души около себе си.

- Всеки от нас остана с по една пионка, ти имаш две. - обясни провлачено друг глас - Недей да се опитваш да мамиш отново, Фортуна. Решавай, какво толкова, някакви си хора. 

Очите й се заковаха в двете  каменни фигурки, поставени на дъската пред нея. Не беше пристрастна. Не ги познаваше. Не знаеше нищо за тях. За нея те бяха просто \"момчето с черните ръкавици\" и \"жената с червения шал\". Но един от тях щеше да отпадне днес, както си бяха отишли \"момичето с котешкия поглед\", \"възрастният с анцуга\", \"господинът с розата на ревера\", \"момченцето с колелото\" и \"този от ляво\". Играта отдавна не й беше интересна, не и когато трябваше да я играе всеки ден в продължение на дни, месеци, години, векове, не и когато наблюдаваше как игрите на онези, чиято съдба тя решаваше с чист жребий, бяха преминали от танците на гладиаторите със смъртта, през зрелищните балове и борбите с бикове, та чак до \"Counter strike\" . Накрая обаче винаги се стигаше до тук. До тяхното кърваво \"Не се сърди, човече, че отнемаме произволно живота ти\".

- Фортуна, Фортуна, Фортуна... Тик-так-тик-так...

Монотонното отмерване на секундите до избора й, гърмеше в главата й по - силно от експлозия. Тя ТРЯБВАШЕ да избере. Тя ТРЯБВАШЕ да действа хладнокръвно и без колебание. Тя ТРЯБВАШЕ да се радва, че ръката й сръчно премахва фигурка след фигурка, без значение пешка или цар, от шахматната дъска на живота. А вместо това на нея просто й се искаше някоя от фигурките й да се размърда, да погледне нагоре и да види сълзите в очите й преди решителния избор. Искаше момчето с черните ръкавици да ги свали, да грабне дланта й в своята и да й помогне да избяга. Искаше жената с червения шал да го свали от раменете си и да завърже китките й с него, за да не трябва повече ръката на Фортуна да е принудена да решава съдбата им. Те трябваше сами да го правят...

- Фортуна! Чакаме!

Една прозрачна сълза се плъзна надолу по бузата й и падна върху игралната дъска пред нея. 

- Мразя съдбата. - прошепна тихо.

- Значи мразиш себе си. - гласеше отговорът.

Ръката й бавно се протегна напред, потупвайки едната от двете фигурки по главата. Каменното й телце се сгърчи и започна да се напуква. Една голяма цепнатина се отвори на челото, проследи линията на бузата и бързо пробяга надолу към ямката на врата. Стигна до сърцето, започна да дълбае навътре и с шум, наподобяващ човешки стон, фигурката се пръсна на хиляди малки неравни парченца. Те започнаха да се движат неравномерно, сякаш измъчвани от предсмъртно страдание, докато най-накрая не се превърнаха в ситна прах, която покри повърхността на игралната дъска...

А някъде там хиляди хора пускаха своите гласове в урните, убедени, че това е най-важният избор, който се прави в този ден.