Вярвам, че щом си се спасил веднъж от смъртта, значи е трябвало да живееш. Аз й избягах, но се чудя защо е трябвало да продължа да живея... за да гледам как приятелите ми умират?!??!? Това сигурно е моето наказание за това, че не съм идеална и съм допускала грешки.Въпреки всичко... Защо аз?! Нима няма по-лоши хора от мен? Освен това винаги съм си мислила, че когато направиш нещо лошо, после всичко ти се връща в многократно по-големи количества.Аз наистина ли толкова много съм наранявала, щом сърцето ми е разбито, сякаш не го усещам да бие, сякаш не мога да дишам?
   Като че ли не съм жива.Стоя на някое много високо място и наблюдавам живота си. Опитвам се да анализирам постъпките си досега.Боли.Затварям очите си.Не мога да гледам.Съсипвам живота си.Защо го правя? Трябва да има някаква грешка. Това не съм аз.Сякаш някой ми е създал програма, по която работя.
   ...Поглеждам надолу.Мисля, че докато съм била жива съм се обезличила напълно.Вероятно затова сега не мога да разпозная образа си.А това място, какво е? Ада ли е? Раят ли е? Но къде са всички? Може би това съм заслужила - самота.Боли.Тази дума не ми харесва: самота - звучи някак... дълбоко... и... и празно!Такава ли е била моята душа - дълбока и ПРАЗНА? Не съм сигурна; мисля, че обичах.Помня чувството на безпомощност пред гледката на красивите залези.Сякаш си толкова малък и безценен, но щастлив.Помня как изтръпваше цялото ми тяло при мисълта за един човек - Единствения.Истински ли е споменът или е плод на фантазията ми? Не знам какво се е случило с мен, но едно е сигурно - объркала съм пътя си.Не знам кое точно ме е накарало да завия в грешната посока, но явно е свързано с онези - живото променящите фактори.Всъщност колко бързо може да се промени един човешки живот? Днес си тук и имаш целия свят в краката си, а утре там - на онова високо място, сам, тъжен, объркан, незнаещ, разочарован, смачкан, очакващ, търсещ.Когато някой изчезне какво им остава на човеците - да го забравят? По-скоро трябва да свикнат да живеят с болката, защото тя не се забравя.Тогава времето спира и се нуждаеш от отговори, за да продължиш напред, но понякога и с тях е трудно.Така де, не времето, а любовта лекува всички рани.

П.С.:Посветено на онези момчета и момичета, които завинаги ще останат в умовете и сърцата ни...!

                                                  12.2008