И отново на вън съмва се,

мракът черен покрил е душата.

С тъжен стон минута отронва се

от часовник висящ на стената.

Ти стоиш, с глава леко отпусната

на възглавница хладна и бяла.

Взираш се вън и чакаш изгрева,

за да станеш и изпушиш цигара.

Да изпиеш кафето, горчивото -

малка глътка от черната течност.

Носеща онова сивото

ежедневие от твоята \"вечност\".