Стоя в дежурната, разлиствам списания. Спокойно е. Всички спят. Акушерката Х е с родилките. Към 22 ще е тук. Респектира ме тази жена. Висока, правилни черти, с побелели коси, погледне ли те мислиш да не си сбъркал нещо. За нея се носят легенди. Всички лекари са влюбени. Има две дъщери и внуци.
* * *
Като студент обичах да кисна в Искъра. През лятото работех. В неделя пътувах на стоп или край реката.
Летен ден, прежуляше. Моя милост гущерче на припек. Никакви мисли. Примижавам. Там долу нещо се белее. Жена в бяло пуска цветя по реката, запалена свещ и хляб върху ладийка. Стана ми интересно. Наоколо никой. Вдигнах шум до бога, да не се изплаши.
Приближих. И тя като мен се беше отнесла. Поздравих. Заслони очите си и каза:
- Ти откъде така изведнъж... - Сърцето ми се е свило. Продължавам да го чакам. Казаха ми, че тук се е удавил. Идвам скришом от децата.
Приятелка на баба ми, наша съседка...
- Аз, не знам нищо. Ти бе обвита в тайнство. Баба, поглеждаше към вас и като речеше \"Ивана, да беше се събрала с доктора\", млъкваше дълго.
Приказвахме много за баба, за дружбата им, за тате.
Гърбът ме болеше. Бях пренасял на сточна до сутринта цимент.
Прибрахме се заедно в София с нейната старичка Лада.
- Мечтаеш за атилие, ела. Не съм отваряла от деня когато Той изчезна.
Вратата изкърца жалостиво. Лъхна ме запарен въздух и кисело вино. На масата се въргаляха няколко четки. Статив. Няколко готови рамки. Закрити с платно картини. Усетих познатия мирис на терпентин. На процеждащата се светлина едно паяче плетеше усърдно. Столчето, скицника и моливите ми. Чакаха ме.
- Ти не стой на вратата, влизай. Не ти ли харесва?
Причерня ми, едва не паднах...
* * *
- Ти, още си тук? Взимай книгите. Донесох ти моливи и скицник.
...прехвърли в ръцете ми бяла манта. - Обличай. Ще те водя при малките. Говорих с главния да ти разрешат да присъстваш на раждане...- Не ми се блещи, тръгваме...
Раждането беше тежко. Майката, не успяхме да спасим. Детето изплака, после утихна.
Изпитах преклонение. Нещо страхотно са тези малки ръчички. Стискаха здраво ръката ми. Личицето в начало намръщено, като че ли ми се усмихна.
Живот, магия...
- От нещо невидимо, става човече! Майките сте облагодетелствени...тихо изрекох.
Погледна към нас и бързо на пресекулки изрече:
- Не е невидимо. Първо е мисъл, после действие, накрая се материализира!... Верочтно ще го оставят за осиновяване.- въздъхна - Тежък ден. Ти ще съобщиш на бащата.
Излезе бързо навън. Останах край мъничето. Бяхме двама мъже изгубени в полутъмната зала...безнадеждно самотни...!
* * *
Бели, черни и цветни камъчета.
Живот, низ от мигове.