StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,378
   Потребители: 12,360
   Автори: 4,000
   Коментари: 319,133
   Точки: 2,663,601
   Съобщения: 150,114
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,778

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

09.02.2019

Поредната творческа вечер придружена със заглушена музика, китайска храна и студена бира.
Само ние, човешките същества, бяхме способни да си спомним думи казани преди цифра време и да изпаднем в размисли, и страсти доста след това.
Думите... Онази неразривна част от нас, която понякога успяваме да овладеем, а друг път изливаме като море от пламъци без да се замислим до какви последствия биха ни довели.
Дали, защото имахме време за убиване; бяхме отегчени или огромни душевни катарзиси се блъскаха непрестанно в съзнанието ни?! Не знам какво беше точно...
Животът... Както съм писала вече: „Низ от запомнящи се моменти, хубави и някои не чак толкова хубави“. Време, в което постоянно сме изправени пред избори; постоянно взимаме решения и почти постоянно бъркаме в преценката си за дадена ситуация. Какво беше на пътя ни? Та самият път не беше нещо особено... С какво се отличаваше от другите пътища? С какво ние се отличавахме от заобикалящите ни хора? ...
Дежа ву... Някога, някъде вече бях изписвала тези редове, но съзнанието ми беше толкова пренатоварено, че дори не можех да си спомня кога и колкото, и да блъсках главата си – пак нямаше да се сетя, поне не и сега.
Само ние, човешките същества, сме способни да хвърляме обиди и вини по други човешки същества, които някога във времето са ни дали всичко, което са имали, че дори, и повече. Само ние умеем да разбиваме сърца, които са ни обичали и за които сме твърдяли, че обичаме също. Само ние можем да бъдем до толкова нагли и несъобразителни, че в дълбините на глупостта си да изпразним пълнителя на най – бруталните ни мисли в душата на друго същество, което е давало мило, и драго за нас.
Е, така сме устроени ние, Човеците...
Беше 08. Април. 2015та година, когато дадох обещание за вечност, но три години по – късно вече не чувствах вечността в себе си.
Обещание... Символ на какво бяха обещанията? Какво ни караше да ги спазваме? А какво ни тласваше към това да се отметнем от тях? Дали преживяванията ни и уроците, които животът ни даваше не бяха именно онази движеща сила, която променяше усещанията ни през 2мин. и 17сек.?
Не знам дали се бях превърнала в „човеците“, за които написах по – горе, но определено бях променена... Близо 4 годишната ми връзка така беше превзела същността ми, че едва разпознавах отражението си в огледалото. Плачех постоянно, денонощно; забравих какво е да се смееш с глас (нещо, което много обичах); бях като в капан, от който единственото бягство беше късният декемврийски полет...
Приятелка наскоро ми сподели, че се е разделила с дългогодишната си половинка; че светът й е обърнат и съкрушен; че има нужда от ново сърце, и нови мечти.
С моята дългогодишна половинка се бях разделила преди 2 месеца и не бях проляла, и сълза... Въпросната приятелка се изненада като чу това. Още повече се изненада като разбра, че съм продължила напред, а като че ли беше в потрес, когато направих признанието, че година по – рано съм си отишла от човека, с когото съм била...
Замислих се... Как и кога разбираме, че вече не обичаме даден човек? Как и кога осъзнаваме, че краят е настъпил? И въпреки всичко не правим ли последни опити да спасим малкото, което е останало, ако е останало нещо изобщо, преди да си тръгнем окончателно? Правим всичко възможно, разбира се! Човеците не сме само безчувствени и нагли, затова сме хора (май в „човеците“, които имам предвид се превръщаме, когато сами вземем решението да погубим човечността си), за да даваме всичко от себе си, защото сме научени, че надеждата умира последна, тъй като всичко друго е умряла преди нея... Тъжно, но факт.
И въпреки, че си отидох цяла година по – рано от човека, с когото бях; въпреки, че плаках, понасях удари, обиди, и разочарования; въпреки, че си събрах багажа и след почти 4 години заедно прелетях 1600км сама... Въпреки това добротата в мен надделяваше, но определено нямаше да ме върне назад. Бях във връзка, която за мен беше приключила; от която душата ми си беше тръгнала много преди тялото ми; отношения, които вече не съществуваха и чувства, които вече ги нямаше.
Отпих от бирата, защото мислите ми отново се разбъркаха...
Спомням си, когато поиска от мен да ида у тях с преспиване. Спомням си, когато поисках от нея да се видим през деня и да бъде на неутрална територия, защото знаех колко много я искам, и знаех, че няма да успея да се сдържа... Но също така си спомням как прекарах доста вечери в леглото й, а тя не ме докосна, не ме целуна дори. Само ме прегръщаше, само я прегръщах и аз. И беше страхотно! Беше като едно негласно дадено обещание, че няма да се докосваме и целуваме, докато не го почувстваме. Така я чувствах и така я копнеех... още преди да се прибера...
Никога не ми се беше случвало да искам някой толкова силно, не само физически! Исках да се докосна до душата й повече от всичко на света!! Исках да държа разбитото й сърце в ръцете си и да го лекувам с разбиране, нежност, и много любов!!! И на моменти (в повечето случаи) тя ми позволяваше. Отпускаше се и ставаше толкова спокойна, и лежерна. Погледът й ставаше усмихнат, а изражението й излъчваше толкова много топлина. Понякога я беше страх, разбира се, и тогава се отдръпваше, но когато една вечер потънах в празнината на очите й осъзнах, че точно за нея си заслужава да се боря, което на свой ред ми даде сили да се отблъсна с всичка сила от дъното на безнадеждността, и да не се откажа от нея. Беше непосилно за мен да се откажа от нея, та тя вече ме беше допуснала до душата си и аз така мечтаех да остана там...
Бях ли се превърнала в „човеците“ от по – горните си редове? Бях ли загубила търпение и поносимост към чуждите драми или вече дотолкова ми беше втръснало от изобщо всичко заобикалящо ме, че просто исках да се отпусна, и да се загубя в нищото? ...
Нищото... Онази всепоглъщаща черна дупка, в която запращах най – големите си страхове; най – тъмните си мисли; най – дълбоките си разочарования; най – страшните си признания и изобщо всичко най – негативно, което можеше да съществува в човешкото съзнание, и душа...
„Душата беше нещо много странно. Никой не знаеше как изглежда, но всеки знаеше как боли“ или някаква такава гениална мисъл беше на някой още по – глениален човек. Поклон!
След 2 седмици прекарани в нейното легло напрежението между нас не издържа и се пръсна по шевовете, и нощта беше наша. И колко страст имаше в тази жена, и колко любов преливаше в душата ми. И как като морските вълни се разбиваха след това мислите, и чувствата ми в бреговете на собственото ми Аз...
Аз, което беше запонало да се губи, да избледнява и в даден момент напълно щеше да изчезне.
Не бях удавник и тя със сигурност не беше моята сламка, и тя също нямаше нужда от спасяване. Бяхме просто две души, които имаха ужасно много сходства помежду си, а различията ни се допълваха взаимно и се получаваше една експлозия от... най – прекрасното нещо в целия свят!
Определено не бях от онези хора, които дават обещания и след това не ги спазват. Винаги съм се стремяла да удържа на думата си, а ако преценя, че даденото нещо не е по силите ми – просто не го обещавах. Стараех се във всяко едно отношение да съм така, както към себе си, така и към другите, и в това отношение бях в баланс със себе си. Съвестта ми беше чиста, че давах максимума от себе си във всяко едно отношение и въпреки това изпитвах вина, когато ме посочеха с пръст, и ми кажеха, че нищо не съм направила...
Разковничето – само ние, човешките същества, сме способни да манипулираме друго човешко същество до степен да се чувства виновно, че не е жертвало всичко свое в името на някой друг. Само „човеците“, за които говоря имат наглостта и безочието да държат сметка кой, кога, какво, и с кого и накрая обидени, възмутени, и покрусени от несправедливостта в живота да тръшнат вратата, която до преди това е била отворена само за тях...
Манипулацията... Много опасно оръжие. Още по – опасно в ръцете на някой, който знае как да борави с нея.
Не бяхме ли всички ние (и не сме ли) пионки в нечия извратена игра на „Не се сърди, човече“? Не сме ли марионетки в ръцете на някой болен мозък, който умело прикрива психичните си отклонения? И чрез ласкателство, малко внимание, и нежност и капчица любов не ставаме ли подвластни на мрака срещу нас? Светлината ни търси именно тези неща, а и така сме устроени човеците, че поддаваме, и на най – малкото, което е с „добри“ намерения и ни се подаде... Което на свой ред е много тъжно, защото именно заради това онези, които заслужават любов бягат от нея, защото са попаднали на грешен човек и са се опарили жестоко. И е жалко за онези, които пък имат много любов за даване, но така, и не попадат на човек, защото онези, истинските са се затворили в себе си, зад една привидна външност, и дават само онова, което те искат другите да видят...
„Пътят към Ада е осеян с добри намерения“ е следващата велика мисъл, която изниква в съзнанието ми докато изписвам следващите си редове. Сякаш съм затворена в един порочен кръг, от който няма излизане...
Напоследък пишех по много и ми се отразяваше изключително добре. Единственото, което не беше в синхрон бяха мислите ми и как повечето от написаното от мен беше в пълен хаос.
Хаосът... Състояние на душевните ми възходи и падения напоследък, които преобладаваха във всички възможни крайности, които на свой ред ме изпращаха в измеренията на най – различните видове размисли, и страсти и след няколко часово писане накрая се получаваше... Това.
Ако само за миг спрем да бъдем егоисти и допуснем поне малко светлина да озари тъмните ни страни; ако за много малко позволим на някого да ни даде цялото щастие на света; ако за още много мъничко си позволим ние да дарим любов на някого, без да търсим изгода от това, нито да упрекваме, ако не се получи... То тогава няма ли хаосът да се подреди? И ако за миг забравим, че сме наранени, обидени, огорчени; че сме били използвани, употребени, и захвърлени, то тогава няма ли да можем да дишаме малко по – лесно? Ако оставим настрана студенината на хората; високомерието им; жаждата за отмъщение; нуждата да използват и да използваме (защото монетата има две лица), то тогава няма ли да видим света по различен начин? И ако успеем да простим на тях, на другите, на самите нас, и на тези, които още не сме срещнали; ако успеем да отворим сърцата и душите си за надеждата, добротата, и любовта – няма ли да почувстваме лекота на душата?
Препрочитайки написаното дотук стигам до извода, че това, от което имаме нужда не са гръмки думи или обещания; нямаме нужда от клетви за вечна обич, скъпи подаръци, или „сваляне на звезди“. Всичко остава във времето и отминава заедно с него. Така сме устроени човеците, че винаги всичко запомняме, без значение дали ще имаме някаква полза от тези неща (някога). Дори да нямаме полза, а просто ей така да се вкараме в среднощни писания, отново запомняме всичко. Това, от което имаме нужда е доверие (двустранно); надежда за по – добро бъдеще (по възможност споделено); нежност, разбиране, подкрепа, любов, обич и приятелство, както, и едно горещо тяло, което да придърпваме нощем към себе си, докато спи, и да целуваме гърба й... И когато в просъница стисваме същото това спящо тяло... е, тогава знаем, че сме постигнали нещо наистина значимо! (Аз осъзнавам, че съм го постигнала всеки път, когато се събудя нощем и я прегърна силно!!)
И ти, този, който четеш тези редове – кажи какво искаш? – от себе си, от другите, от живота, от Вечността? Как си представяш бъдещето? Просто затвори очи и си го представи!
 
Послепис: Брои ли се, когато разделяме любовта на две? Брои ли се, когато убиваме с любов?

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Друга
публикувана на: 2019-02-11
прочитания: 51
точки: 2 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход