StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,055
   Потребители: 12,371
   Автори: 4,007
   Коментари: 318,411
   Точки: 2,649,162
   Съобщения: 152,448
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,758

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

ЗВЕЗДАТА НА УТРОТО (част трета)

Част трета

ГЛАВА ПЪРВА

    Когато една заран първото заледено синджирче обточи изворчето досущ като изящна гривна, а двата мъхести камъка вече не се събуждаха дори под лъчите на обедното Слънце, Хрусталик разбра, че зимата е близо. Верен на обещанието си да се заледи и да се превърне в пързалка, той реши първо да се посъветва със Звездната Кралица за уточняване на сроковете. Тя му обясни предимствата на по-късното заледяване така:

    - Докато в гората не са заспали всички, ти не бива да избързваш. Нужен си за утоляване на жаждата, щом все още не е завалял сняг. Но бъди готов. Някоя заран ще се събудиш и няма да повярваш на очите си: всичко наоколо ще е покрито с бяла пелена. Чак тогава ще се потопиш в най-дълбикия си сън. Ще спиш много здраво, за да бъде дебел ледът ти. А знаеш ли как се постига това? Като се пренесеш с мисъл някъде другаде.

    - Мога ли да си избера къде?

    - Разбира се.

    - Прекрасно! – зарадва се изворчето. – Знам къде искам да отида.

    - При любимите бели мечета – усмихна се звездата.

    - Но... – смути се Хрусталик – Значи ли това, че...

    - Да, естествено. Ще трябва да се превърнеш в мече.

    - Ами че аз нямам никаква представа от мечки.

    - Не се тревожи. Преди да се потопиш в дълбокия си сън, ти ще помолиш Великия Аум да те напътства в това приключение. С негова помощ ще се промениш така, че където и да попадаш, няма да срещаш никакви трудности.

ГЛАВА ВТОРА

    Първото което забеляза бе икрящия снежен склон с пързалящи се бели мечета. Хрусталик веднага си спомни за своя приятел вятъра Север, който често му разказваше за тях.

    ­- Хей, приятелю, няма ли да се попързаляш с нас?

    Хрусталик не разбра веднага, че поканата е отправена към него, но след секунда се осъзна и се запъти с бодра крачка към склона. Някой го блъсна и той се претърколи в снега.

    - Е-о-о-п! – весело се провикна той и се запремята към една ледена гърбица, върху която седеше...

    - Името ми е Урнула.

    - Хрусталик – представи се той.

    - Странно звучи – установи видричката. – Но ми харесва.

    И след малко додаде:

     - Пък аз си почивам, защото се уморих от лудории.

    - И аз – измисли бързо Хрусталик, който никога през живота си не бе лудувал.

    Една снежна топка го перна по ухото, но странно, той не усети болка.

   „О, да – спомни си Хрусталик. – Тук няма да усещам нито студ, нито глад, нито болка. Защото аз не съм аз.“

     ­- Да идем на брега – предложи Урнула.

    Сърцето му се разтуптя от вълнение. Не след дълго стъпиха на един голям леден блок, край който леко приплясваха сино-зелени вълнички. Хрусталик вдигна очи и видя изумително красива картина.

    - Но това не е езеро... – прошепна той. – А аз си мислех, че...

    - Колко си странен! – засмя се Урнула. – Сякаш за първи път виждаш Океана.

    Един гигантски леден отломък се откърти в далечината и плавно потъна във водата.

ГЛАВА ТРЕТА

    Двамата приятели Кнут и Тунк произхождаха от фамилия на тюлени-пришълци. Този изумруден океан, тези синеещи айсберги и това неописуемо ярко небе бе техния свят, в който се чувстваха неизказано щастливи. Допускаха, че може би са и роднини, но родословното им дърво, както можеше да се предположи, не бе възможно да се проследи при неясните столетия, които се мержелееха в далечното минало на дедите им.

    - Ти нямаш навика да гледаш към айсбергите – рече Кнут, докато водните капки се оттичаха по него.

    - Сега си почивам – изпъшка Тунк. – Толкова много мили...

    - Беше рекорд. Жалко че Брин не ни видя.

    - Щеше ли да ни похвали?

    - При всяко положение.

    Двамата се умълчаха, заслушани в учестения пулс на сърцата си. В този момент до тях достигна приятният глас на госпожа Чикучила – мъдрата видра, която бе повела своите питомци на учебна разходка. Този път тя беше без огромните си очила, защото бе решила, че с тях прилича на хеликоптер. Питомците й бяха четири пухкави тюленчета, чиито имена тя постоянно бъркаше. Те обаче, кой знае как, винаги отгатваха за кого от тях става дума. Госпожа Чикучила не обучаваше видрички, а тюленчета, защото страдаше от неудържими и твърде комични пристъпи на кихавица, които не разсмиваха  единствено тях. Другите просто се превиваха от смях.

    Малките тюленчета се подхлъзваха къде нарочно, къде неволно и на учителката се налагаше да спира час по час, за да ги изправя. Ала тя не ги мъмреше, а ги наставляваше с безгранично търпение, извиращо от любящото й сърце.

    Забелязали двамата батковци, малчуганите се насочиха към тях. Кнут и Тунк се направиха на заспали. Тюленчетата ги приближиха със страхопочитание и чинно се разположиха край тях. Едно се престраши да пипне Тунк по хълбока, друго седна точно до главата на Кнут, а останалите две се изтегнаха върху леда съвсем като двамата батковци.

    - Да тръгваме, деца! Чака ни много работа. Пък и не е хубаво да се натрапваме така.

   - Уф, добре че си отидоха – облекчено въздъхна Тунк. – Не че съм егоист, но просто не умея да боравя с маляци. Страх ме е да не ги повредя.

    - А аз пък не обичам да се разнежвам – заяви другарят му. – Като видя тоя пух и тия муцунки, забравям че съм мъж, разбираш ли. Иска ми се да ги гъделичкам, да ги прегръщам, а това според мен е слабост.

    - Кой знае дали си прав... – засмя се Кнут.

    - Я, видях опашката на Муп! Ако се обърнеш, ще я забележиш – трепна Тунк. – Този път се е приближил до брега повече отвсякога.

     Муп беше кит-вдовец. Откакто жена му, могъщата Мупа, си отиде от този свят, той започна да страни от всички. Оттегли се чак зад Тройния Айсберг и вече много рядко можеше да се види как черния полумесец на гигантската му опашка удря с отчаяние синьо-зелените вълни.

    - Колко ли време ще издържи сам?- сякаш на себе си изрече Тунк.

    - Тия неща са сложни...

    Серия кихавици оповести връщането на детското общество на госпожа Чикучила, която ту тръгваше, ту спираше съобразно своите пристъпи. Тюленчетата правеха същото, само дето не спираха, а клякаха. Но те бяха изпълнени с такова велико търпение, че и на ум не им минаваше да се отегчат от това постоянно клякане. Учителката се разтапяше от благодарност, която обаче кихането й пречеше да изрази. И тъй, сред кихане, спиране и тръгване те бавно вървяха по обратния път.

    -Вижте там! –подсмръкна тя. – Апчху! Муп, дечица! Колко е... апчху... прекрасен!

    Тюленчетата насочиха погледи в далечината.

     -Ударът на опашката му... апчху... се равнява... апчху... на падането на Луната в Океана – едва успя да каже г-жа Чикучила. – По преценка на буревестника Брин... апчху... такъв... апчху... удар би могъл да сгромоляса... апчху! Апчху... апчху... три средноголеми полуострова, дип че... попада във водата.

     Най сетне кихането спря. Г-жа Чикучила избърса мокрите си очи и въздъхна:

     -Благодаря ви за разбирането.

     В този миг зазяпаните в далечината хлапета хлътнаха в един улей и цопнаха във водата. Водна баня в днешната програма не се предвиждаше, затова учителката им нареди с най-строг тон веднага да излязат. Но това не бе никак лесно. Брегът бе ужасно хлъзгав. Наложи се Кнут и Тунк да помагат. Когато и четвъртото тюленче се закрепи на краката си, батковците се отдалечиха с приветливи усмивки, запътвайки се към чудото на Севера – Градината на сибирчетата.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

    Има ли нещо по-необикновено от една градина сред ледовете? В тази градина цветята никога не прецъфтяваха. Те имаха само три цвята: пурпурен, син и виолетов. Сибирчетата не ухаеха постоянно, а само когато обменяха мисли.

    Кнут и Тунк обичаха красотата, затова и днес използваха случая да се отбият макар и за малко в Градината на сибирчетата.  Не изпускайки от очи нито едно потрепване, нито една въздишка на прелестните цветя и вдъхвайки аромата на мислите им, те се зареждаха с невероятна сила и бодрост.

    - Хайде да попеем! - прошепнаха сините сибирчета в желанието си да доставят радост на своите гости.

    - А пък ние ще ви послушаме, защото никой не пее така сладко като вас – предложиха виолетовите и пурпурните.

    Кнут и Тунк притвориха очи. И тогава сините сибирчета запяха такава дивна песен, че даже вятърът спря да шета наоколо и се заслуша в захлас.

 

ГЛАВА ПЕТА

    Стъпил върху ледения блок, Хрусталик вдъхваше жадно соления мирис на Океана. В далечината светлееше начупената верига айсберги, тези строги стражи на синьо-зелената шир. Внезапен тласък го извади от размисъл и от ... равновесие. Хрусталик бухна във водата. След първоначалната изненада той вдигна очи и видя радостно усмихнато мече.

    - Здравей! Чак те блъсна.

    - Здравей – изпръхтя Хрусталик и се огледа с търсещи очи.

    - Това е Чак! – тупна се в гърдите мечето.

   Хрусталик забеляза розовото му ходило над главата си и му се дощя да го погъделичка.

   - Ти кой си? – обади се пак мечето.

   - Хрусталик.

   - Чак не е чувал това име.

   - Да си призная, доста се поколебах дали да не те дръпна при мен.

   - Чак обича да плува.

   И мечето се хвърли във водата сред фонтан кристални струи. Висок весел смях съпроводи радостния му скок. Чак се гмурна, вирнал къси крачета и подгони една раирана риба.

   - Ей, ще вземеш да се удавиш! – смъмри го Хрусталик.

   - Чак е юнак – обръщайки се по гръб, отвърна мечето. – Чак иска да стане като Муп.

   - Кой е Муп?

   - Големият кит.

   След тези думи мечето се устреми навътре, гребейки с подчертано усърдие.

   Слънцето беше застинало там някъде сред далечните облаци, когато Хрусталик пое бавно назад. Вървеше и размишляваше как прекрасно се отразява на настроението  тази белота. И наистина тук се смееха често.

   - Здравей, Хрусталик!

   - Урнула! Къде се изгуби?

   - Ходих на уроци по възпитание на малки моржове.

   - Те нямат ли си родители?

   - Не че нямат, но така, за всеки случай. Много е трудно да се отглеждат моржчета.

   - Че защо? – учуди се Хрусталик.

   - Пречат им мустаците. Истински майсторлък е да напъхаш в тоя храсталак биберона без да го пробиеш. Защото един пробит биберон не става за нищо: пръска мляко на всички страни също като фонтан. Така че, първо се усвоява техниката на ориентиране в мустаци и чак след това техниката на пъхане и изплюване. Най-големи трудности се срещат накрая – при изплюването на биберона. Моржчетата обичат вкуса му. Направо не можеш да го изтръгнеш от устата им. Някой път ще ти покажа. Но аз открих един много лесен начин – засмя се Урнула. – Щом ги погъделичкам по носа, веднага го изплюват. От смях. А веднъж разсмеят ли се, не можеш да ги спреш. Спирам ги като започна да плача.

   - Ама... наистина ли? – смути се Хрусталик.

   - Наужким. Но го правя много сполучливо. Искаш ли да видиш?

   И без да дочака отговор, Урнула ревна колкото й глас държи. Едри сълзи се затъркаляха в снега. После спря внезапно и гордо попита:

   - Нали си ме бива?

   - Много се притесних – облекчено въздъхна Хрусталик.

   - Глупаво е да се притесняваш за ПРИВИДНИ неща.

   - Това го знам и аз.

   - Значи си умен – констатира Урнула. – Всеки който разбира, че истинското е не това, което се вижда, а това което е скрито, аз намирам за много умен. Ти ходил ли си на училище?

   В този миг двата снажни тюлена привлякоха вниманието на Урнула.

    -Доживях да ви видя! – възкликна тя. – Напоследък и на пързалката не идвате. А това е Хрусталик.

   Кнут и Тунк му кимнаха дружески и той почувства силна симпатия към тях.

 

ГЛАВА ШЕСТА

    Чак седна на леда и се пусна надолу. Този начин на пързаляне той използваше най-вече заради възможността свободно да комбинира плъзгане, въртене и търкаляне през глава.

   Мечокът Мелинум, най-снежнобелият от целия мечи род, беше шампион по ски-слалом. С тъмни очила и нагръдник с номер едно, той се пъчеше около стартовата площадка, изчаквайки да се освободи пистата. После, чул сигнала за спускане, полетя надолу. След четвъртата гърбица пред него се изпречи неочаквано препятствие. Това бе пързалящият се Чак, когото ските подхванаха и метнаха нагоре. Секунди по-късно, вкопчени един в друг и търкалящи се надолу сред облаци сняг, Мелинум и Чак подеха следния диалог:

   - От теб ще излезе скиор – даде тон Мелинум.

   - И от теб – върна комплимента мечето.

   - Аз, хм... вече май съм...

   - Не ти личеше – още по-любезно рече вкопчилият се в ухото му Чак.

   - Така ли? – искрено се учуди мечокът.

   Вятърът свиреше край тях, а снегът гъделичкаше очите им.

   - Чак е радостен! – весело викна мечето.

   - Ти ли си Чак?

   - Аха!

   - Не мога да те видя добре. Носът ти...ох...да, носът ти и очите ти...уф, щяхме да се фраснем в пръта... само нос и две очи... Три черни точки... е-ха-а-а, на косъм от удара! Три само точки... хоп... ама си симпатяга...

   Последва шеметно премятане през глава, в резултат на което едно огромно снежно кълбо занабъбва с неудържима бързина. Отвътре се носеше весел смях. Кълбото се блъсна в една пряспа и се разцепи като рохко яйце. От него се излюпиха, плюещи сняг, Мелинум и Чак. Мечокът придърпа малкия настрани.

   - Ама че приключение! – избоботи той.

   - Аха!- кимна мечето. – Сега и Чак е шампион. Ти не можа да го изпревариш.

   - Да бе! – удари се Мелинум по челото. – Отиде ми титлата! – и той седна до малкия с театрална въздишка.

   - Не се ядосвай – потупа го покровителствено мечето. – Чак няма да каже на никого.

   - Не е честно – възрази баткото. – Ами че то това му е най-хубавото на успеха: да го покажеш, да се изфукаш.

   - Чак няма да каже! – тупна с краче мечето. – Само Чак и ти ще си го знаем. Чак ще мълчи ето така – и то стисна муцунка.

   - А ти защо настояваш толкова? – зачуди се Мелинум. – Сещам се. Май искаш да приличаш на някого, който умее да пази тайна? Познах ли?

   Мечето се смути.

   - Я кажи – бавно изрече мечокът – кой е този много хръбър и много умен, когото и на парчета да режат пак ще пази тайната, хм?

   Чак заби очи в заледения улей край пистата.

   - Кой е този много велик, хм?

   - Муп – отрони свенливо мечето.

ГЛАВА СЕДМА

   Госпожа Чикучила се спря, заинтригувана от следните думи:

    -За вас няма нищо по-важно от добре поддържаните бивни. Те не са кой знае колко представителни, понеже сте още деца, но един ден, о-о-о, един ден те ще се превърнат във ваша гордост.

   Това бе поредното занимание на Урнула с малките моржчета.

   - Дръжте четката по-вкрая, иначе е малко неестетично. Нали не сте забравили, че лъжицата и четката за бивни държим по един и същи начин.

   - О, г-жо Чикучила, толкова се радвам да Ви видя!

   - И аз, мила. Струва ми се, че ти твърде добре се справяш с благородната си задача – сърдечно изрече учителката.

   - О, аз никога няма да мога като Вас... – изчерви се Урнула.

   - Напротив! В твое лице аз виждам вече един прекрасен учител. Апчиху!

   И внезапно връхлетялата я кихавица прекъсна приятния диалог. Урнула знеше че няма смисъл да чака края й, затова се обърна отново към питомците си:

   - След една седмица започваме упражнения по изкатерване от вода на лед с помощта на двата зъба. Много отговорен момент. Не ви ли се струва, че трябва да се изпълните с повечко амбиция? Не по веднъж, не по дваж, а по цял ден трябва да си миете зъбите до този съдбоносен срок. О, не настъпвай тубата! Половината изтече! Изобщо намирам за много глупаво да не гледаш къде стъпваш и къде сядаш.

   - И Чак иска!

   - О, добре дошъл, мечо! А имаш ли си четка за зъби?

   Мечето завъртя глава.

    -Ама въобще ли си нямаш или само сега?

   Чак започна да плъзга краче назад-напред, което правеше винаги, когато искаше да избегне неудобен въпрос.

   - Как тогава ще правиш това, което моржчетата правят?

   - Чак ще си поиска.

   - Не може, Чак – смръщи се Урнула. – Четката за зъби не се преотстъпва. Тя е лична вещ.

   - Чак иска да опита! – не се предаваше мечето.

   - Хубава работа! Иди първо да си донесеш четката.

   Той си тръгна много сърдит.

   -Хей, Чак, къде си запрепускал така?

   -Сърдит – бе лаконичният отговор.

   -Ти помниш ли името ми? – приближи запъхтян Хрусталик.

   -Аха.

   -Наистина ли?

   -Чак е умен!

   -Хубаво – засмя се Хрусталик. – Но първо ми кажи защо си сърдит.

   -Чак иска да си мие зъбите, а никой не му дава четка.

   -Кой не ти дава?

   -Урнула.

   -А защо четката ти е при Урнула? – не разбираше Хрусталик.

   -Питай нея.

   -Ох, много трудно се разговаря с теб. Разбирам само че искаш четка за зъби. Ела с мен тогава. Ще ти купя.

   -Какво значи „ще ти купя“? – озадачи се Чак.

   -Нищо, произнесох една чуждоземна дума.

   -А може ли да ми кажеш и една чуждоводна?

   -Не ми идва на ума. Точно сега изглежда съм малко по-недосетлив. Но ти обещавам да запомням отсега нататък всичко по-особено и да ти го казвам.

    Чак мълчеше доволен.

     -А сега ще те заведа при мадам Пина да си избереш една хубава четка.

    Мадам Пина беше потомка на прочута фамилия пингвини – емигранти от Южния полюс. Всички много я уважаваха поради това, че умееше да се изразява необикновено научно, толкова научно, че някои по-любознателни същества отиваха при нея само за да я послушат как говори. Да добиват култура. Тя живееше в много красива ледена къща, половината от която беше магазин. В него имаше всичко, но то не се купуваше. То се даваше.

    И така Хрусталик и Чак се озоваха в магазина на мадам Пина. Тя ги поздрави с премерена сдържаност, която бе част от нейното очарование.

    -Госпожо Пина – смутено започна Хрусталик.

    -Мадам.

    -Извинете, мадам. Моят приятел се нуждае от четка за зъби.

   - Тук има четки за албатроси, чинчили, папагали, орангутани, китове...

   - Китове! –възкликна мечето. – Чак иска четка за кит!

   - О, Чак! – отчаяно рече Хрусталик. – Не разбираш ли, че искаш нещо невъзможно?!

    -Ако изходим от съждението, че за младостта няма невъзможни положения, лесно ще извиним този мегаломански порив на другаря Ви –  обясни мадам Пина.

    Гласът й звучеше авторитетно. Хрусталик обаче изпадна в голямо затруднение, защото Чак го гледаше умоляващо.

    -Единственият проблем е този, че атлетичтите сътрудници са извън магазина и в момента не е възможно да бъдете обслужени.

     Така тя наричаше лосовете-носачи.

    -Сами разбирате, че снабдяването с една толкова импозантна вещ изисква известна организация, дори реорганизация на съществуващите структури, така че в настоящия момент ние можем да ви предложим само едно: да се запасим с огромен пасианс* и да ги изчакаме да се върнат. Но пък ако сте склонни да ме придружите да халето, за да го разгледате...

    -Склонни сме, склонни сме! – извика мечето и дръпна умоляващо Хрусталик.

   Мадам Пина взе един огромен ключ и се запъти към вратата.

   -Бъдете така добри да ме последвате.

   Когато ледените врати на халето се плъзнаха наляво и надясно, пред очарования поглед на Чак се извиси нещо подобно на огромна гора. Това беше мечтаната четка за зъби. Той застина пред нея в страхопочитание.

    -Можете да я пипнете. Дактилната сетивност крие в себе си огромни възможности за информация и дори за дезинформация, неспа**?

   -Защо пък да не съм спал? – не разбра Чак.

   Мадам Пина се усмихна снизходително и вметна:

   -Това е чуждица. Чуждиците дават допълнителна възможност за разгръщане на лингвистичния потенциал на мозъчните клетки на подсъзнателно ниво.

    И докато тя сновеше из дебрите на безграничните си познания, мечето, забравило целия свят, вече докосваше свръхинтересния предмет. Воден от вродената си деликатност, Хрусталик завърза с моржката диалог. През това време Чак се върна в магазина и дълго не излезе от там. Бе написал следната бележка:

„ДО МУП.

ЧАК ОБИЧА МУП.

ОТ ЧАК“

     Подир туй, без да го видят, той я пъхна в един от процепите на четката.   

 

ГЛАВА ОСМА

    Чак лежеше край Голямата Дупка и наблюдаваше веселата игра на три сиво-зелени рибки. Водата имаше наситен изумруден цвят и беше толкова прозрачна, че на мечето му се дощя да скочи в нея, за да разгледа леда откъм дъното.

   -Хей, приятелче, какво кроиш? – се чу бодър глас.

   Чак скочи и радостно извика:

   -Батко Мелинум!

   Мечокът го тупна по носа:

   -Искаш ли да дойдеш с мен?

   Чак прие охотно. Мелинум ухаеше на нещо много приятно.

   „Сигурно всички батковци миришат така“- констатира Чак.

    Мечокът го водеше с умерена крачка и Чак му беше дълбоко благодарен, че не го принуждава да препуска.

    -Не ме питаш къде отиваме – погледна го отстрани Мелинум. – Отиваме на тренировка по кънки.

   -Чак няма да го пуснат – намуси се мечето.

    -Ще го пуснат, нали е с мен – побутна го с лакът Мелинум. – Това е тренировка на момичетата. Понякога има и публика... Ето, стигнахме.

   Ледът бе гладък като всяка пързалка, но най-впечатляващото беше цветната му игра. По него пробягваха най-различни нежни сияния, стопяваха се бързо и отново избликваха. Чак замръзна от възхищение. Мелинум го изведе напред и му посочи едно от пързалящите се мечета:

   -Виж само колко е умела.

   Чак кимна. Момиченцата бяха пъстро облечени и всички до едно имаха красиви кордели. Само че падаха толкова често, че него го досмеша.

    -Чак никой път не пада.

   -Ти пък! Те сега се учат – възрази Мелинум. – Виж, виж как се завъртя!

 

ГЛАВА ДЕВЕТА

    Дупката в леда беше толкова широка, че по-скоро приличаше на малко езеро. Неслучайно я наричаха Голямата Дупка. Наоколо се събираха едно по едно моржчетата на Урнула, които днес трябваше да демонстрират боравене с бивните. Тя ги подреди в редица и ги инструктира да влизат във водата не повече от три наведнъж. Всички моржчета ухаеха на паста за зъби, тъй като през последните пет дни бяха търкали бивните си кажи-речи от сутрин до вечер.

    -Лъщят като полирани – констатира гордо Урнула.

    -Дали пък ако бяха продължили да ги търкат така още един-два дни нямаше да ги повредят за цял живот? – полугласно се запита приближилата се г-жа Чикучила.

   -О, едва ли – възрази Урнула.

   -Но пък и щеше да се свърши всичката паста и може би щеше да се наложи внос от чужбина – все така, сякаш на себе си, продължи учителката.

   -При мадам Пина има цял вагон! – възкликна Урнула.

    Когато и последното моржче изпълни поставената задача, г-жа Чикучила им поднесе по един замразен банан – най-предпочитаното лакомство за северните деца.

    -Щастлива съм – рече с дълбоко задоволство тя, - че имам такава всеотдайна сътрудничка. Ти, моето момиче, тепърва има да постигаш забележителни висоти в областта на малолетието.

    Последната дума се стори на Урнула малко особена, но тя я прие с пълно доверие.

   Когато моржчетата преглътнаха и последната хапка, г-жа Чикучила тръгна да се ръкува с всяко едно от тях по малко своеобразен начин: стискаше сърдечно двете им бивни и разклащайки ги, казваше: „Вече си голям“. Това бивностискане се възприемаше от децата много насериозно и ги облъхваше с незабравима тържественост. Случваше се да присъстват и родители, които следяха церемонията обилно просълзени. Скоро г-жа Чикучила  гръмна с първото кихване и помахвайки за довиждане, се отдалечи. Всички знаеха, че нейните тюленчета я очакват.

    -Приеми моите поздравления, Урнула.

    -О, Хрусталик! Нали бяха чудесни?

    -Фантастични! Искаш ли да ти помогна?

    -Трябва само да ги изпратя до домовете им, после съм свободна.

   Двамата поведоха моржчетата бавно и грижливо. Малчуганите вървяха умислени, за първи път без да си чешат носа. Чувстваха че това вече някак не им прилича. То бе част от глупавото минало, с което те днес се бяха сбогували.

ГЛАВА ДЕСЕТА

    -Не искаш ли да се попързаляме, Урнула? – предложи Хрусталик. – Тъкмо сега пистата е по-свободна.

    Урнула прие с охота. Те си взеха по чифт ски: Хрусталик – зелени, а Урнула – оранжеви и се приготвиха за спускане. Той полетя надолу, убеден че на метър-два след него е и тя, и се отдаде на великолепното усещане за полет. Вятърът го брулеше с фучене и свистене. Беше неповторимо.

    Когато се спря, Хрусталик с изненада установи, че е сам. Урнула беше останала горе. Обезпокоен, той се закатери обратно, нарамил леките ски. Урнула го чакаше със смутен вид. На питащия му поглед отвърна с усилие:

    -Не се тревожи. Нищо не се е случило.

    -Искаш ли ти да се спуснеш първа, а? – опитваше се да намери обяснение на странното й помръкване той.

    -Аз се отказвам, знаеш ли... Вече не ми се пързаля.

    Той се отпусна бавно на близката пейка. Чакаше. Урнула въздъхна мъчително:

    -Тъжно ми е.

    -И защо? – изненада се Хрусталик. - Да отидем при сибирчетата, искаш ли?

    Тя кимна и той внимателно я поведе надолу.

    Градината сияеше в красота и тишина. Ухаеше силно, понеже тъкмо в този момент цветята разговаряха помежду си. Урнула се усмихна с прояснено лице. Пое бавно и дълбоко дъх и промълви:

    -Благодаря ти, че ме доведе.

    -Хайде да послушаме за какво си говорят – предложи Хрусталик, който знаеше, че сибирчетата нямат тайни нито помежду си, нито пред света.

    Урнула се спря край групичка лилави цветя.

    -Много хубаво стана на три гласа – чу тя нежния им шепот. – Видяхте ли, че така все пак е най-добре.

    -Да, но ако Лю се беше съгласила да пее солото поне в началото, щеше да е просто несравнимо – долетя откъм пурпурните сибирчета.

    -Утре ще пея, обещавам.

    Това по всяка вероятност беше Лю. Тя не шептеше, а говореше съвсем тихо, с особена сребриста звънливост. Урнула се извърна по посока на гласа и я разпозна веднага. Лю имаше пурпурен цвят, ала по-различен от цвета на другите. Проблясваше като посипана с искри.

     -Колко си хубаво! – не можа да се сдържи Урнула.

    -Хубава. Аз съм момиче – поправи я Лю.

    Урнула се засмя.

    -Приятно се смееш – каза цветето. – Понякога и това се случва. Не винаги, разбира се, но все пак се случва.

    -Кое по-точно? – не разбра Урнула.

    -Приятният смях. Има всякакви смехове: от шумни до вълшебни. Твоят е много приятен.

    Улнула се смути. Лю долови това.

    -Не знам дали е правилно, но аз не обичам да премълчавам, когато забележа нещо приятно – продължи Лю. – Казвам си го. Премълчавам само, ако трябва да изрека нещо, което не е много за казване, като например:“Извинявай много, но ти защо не си си мил зъбите?“. Само веднъж го казах на едно мече и после съжалих ужасно.

    -Защо?

    -Защото то се обиди и повече не стъпи при нас. А ние цветята много обичаме гости. Харесва ни да общуваме с всички същества. Но аз май много се разбъбрих, извинявай.

    -О, не – възрази Урнула. – Продължавай, моля те.

    -Само че преди това трябва да узная името ти.

   -Урнула.

   -Сякаш нещо се търкулна, може би... дънер. Ох, извинявай, това е от лошия ми навик да виждам всяка дума в картина.

    -Не си ме засегнала, само дето не съм много наясно какво е това дънер.

    Лю се усмихна с неподражаема прелест.

   -Ние цветята виждаме всичко и знаем всичко, което съществува на тази планета. Затова аз знам как изглежда един дънер. И дори как звучи.

    -Но аз не – натъжи се Урнула.

    -Сега ще ти обясня.

   И Лю нарисува едно голямо дърво.

   -Ето, цялото е покрито с цвят. Има и много листа, ето ги тук. А това се нарича ствол.

    -Искаш да кажеш, че едно дърво прилича на цвете? – вдигна вежди Урнула.

    -Съвсем, само дето е мнооого по-голямо. Но чакай да довърша. Когато то остарее и грохне, него или го отсичат, или само си умира. А оттук дотук остава това, което се нарича дънер. То прилича на цилиндър, макар и не чак дотам, и ти можеш да го търкулнеш, ако си намериш наклон.

    - Според мен не е чак толкова похвално да приличаш на дънер – промърмори умърлушено Урнула.

    -Никой не е казал, че ти приличаш – намеси се Хрусталик. – Ставаше дума за знвученето на името ти.

    Урнула се загледа в рисунката.

    -Едно мога да кажа със сигурност – продължи Лю. – За нас цветята няма по-любимо създание от дървото. Затова ми е малко странно, когато някой се чувства засегнат, както ти сега... – и тя въздъхна – от това, че в нещо го оприличават на дърво. Бих дала всичко на света да можеше тук, в нашата градина да има поне едно дърво,каквото и да е то. Щяхме така да му се радваме...

    Урнула се наведе към цветето и засрамено прошепна:

    -Аз съм много глупава, знаеш ли?

    -Не си. Ти просто не беше информирана – великодушно се усмихна Лю.

    В този момент Хрусталик усети нещо странно, сякаш някаква силна ръка го придърпа назад и ... той се събуди. Над него сияеше с цялото си великолепие Звездната Кралица.

    -Добро утро, Хрусталик – ласкаво промълви тя.

    Той пое дълбоко дъх.

    -Добро утро... Къде съм аз?

    -У дома, разбира се. Вече се запролети и тука всички те очакват с нетърпение.

    -О, аз съм у дома...

    И сърцето на Хрусталик запя най-радостната си песен.

 

                                                   КРАЙ



* търпение (фр.)

** нали (фр.)

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Детска
публикувана на: 2016-06-05
прочитания: 203
точки: 6 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 0 (виж препоръчалите)

Вход