StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,419
   Потребители: 12,381
   Автори: 4,013
   Коментари: 319,112
   Точки: 2,650,635
   Съобщения: 153,872
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,743

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

ЗВЕЗДАТА НА УТРОТО (част първа)

ЗВЕЗДАТА  НА  УТРОТО

 

Част първа

 

ГЛАВА  ПЪРВА

 

- Хайде, слизай! Слизай вече!

Ала Югоизток продължи да се люлее, свирукайки обичайната си вятърничава мелодия.

- На мен пък, Югозападе, тук ми е добре.

- Върбата си е моя!

- Я се развей оттук! Люлей си се на тополата.

- Искам си върбата!

Изведнъж отнейде нахлу внезапен хлад.

- Север! – сепна се Югоизток.

- Ехеей, братлета-а-а!

И басовият смях на по-големия брат огласи гората.

Югоизток начаса се смъкна от върбата.

Север метна бялата си шуба на тревата, изтръска няколко ледунки от мустаците си и рече:

- Отивам за малко до изворчето.

Щом го видя, то радостно приплясна:

- О, Север, толкова ми липсваше.

- И ти на мен, приятелче.

- Аз съм изцяло на твое оглеждане.

Водното огледало отрази красиво мъжествено лице.

- Приятно ми е да те гледам, Север – въздъхна изворчето. – И макар че всички те мислят за много страшен, аз не се боя от теб.

- Защото не съм ти безразличен.

- Чувало съм, че когато се ядосаш, всичко живо се изпокрива където му видят очите.

- Може и да е така, но ти не се плаши – докосна го вятърът. – Аз съм просто справедлив.

- Ще дойдеш ли пак? – прошепна изворчето, виждайки, че Север се кани да го целуне за довиждане.

- Още привечер.

 

ГЛАВА  ВТОРА

 

Север завари братята си в люта разпра.

- Вас май само за това ви бива – смъмри ги той. – Я по-добре ми разкажете как мина седмицата.

- Ами... нищо особено...

В този миг силно шумолене огъна дърветата и разроши близкия храсталак. Идеше Запад – вятърът на дъждовете.

- Здравейте, братя! – радостно се провикна той.

- Добре дошъл! – прегърна го Север.

- А вие? – и Запад духна шеговито в лицата на малките братя. – Как върви?

- Ами горе-долу – смънкаха те.

- Или е горе, или е долу. Какви са тия половинки? Но ще си поговорим като се върна – и той се запъти към изворчето.

- О, Запад! – разбълбука се то. – Напоследък все се чудех защо ли толкова се бавиш.

- Работя, миличко – гребна с шепа вятърът.

- Мисля си, че има нещо, в което много си приличаме, но тъкмо да го определя, и то изчезва.

Запад го загледа с любов.

- Харесваш ли вкуса на водата ми? – прошепна изворчето.

- Повече от всичко на света.

- Аз съм изцяло на твое утоляване. Но знаеш ли, страхувам се като обикаляш широкия свят някой ден да не ме забравиш.

- Където и да бродя, ти винаги ще си в сърцето ми.

- И в нашите също.

- Изток! Юг! – разплиска се изворчето. – Аз съм изцяло на ваше... на ваше...

- Знаем, приятелче. Нали затова се отбиваме първо при теб? – наведоха се над него братята.

- Откога ви чакам... С мен се случват такива интересни неща, а няма на кого да ги разкажа... Нужен ми е и съвет...

- Ето, готови сме да чуем.

- Ами всяка вечер на небето засиява една голяма звезда, толкова красива, че после я сънувам цялата нощ. Кръстил съм си я Звездната Красавица. Дали не знаете нещо за нея?

- О, и ние често й се любуваме. Впрочем, тя се вижда най-добре от върха на Свещената Планина.

- Вие ходили ли сте там?

Те се засмяха.

- Колко съм глупаво. Питат ли се ветрове за такова нещо?

- Звездната Красавица известява и изгрева. Затуй я наричат още и Звезда на Утрото. А пък нейните обитатели са толкова мъдри, толкова прекрасни, че цялата Вселена е просто влюбена в тях.

Изворчето затвори очи и мечтателно въздъхна.

След туй ветровете пиха по още няколко шепи и нацелувано така, то прошепна с преизпълнено сърце:

- Аз съм най-щастливото изворче на света.

Останало самó, си рече:

- Обичам всички толкова много, а какво правя за тях? Стоя си на едно място и мия тези заспали камъни. А ако бях друго някакво същество, щях да мога да върша велики дела.

- Здравей, изворче! – долетяха отнейде синигерката Сини-Си и мъжът й.

- Здравейте! Как са малките?

- Ами растат.

И изворчето с радост се предостави на жадните им човчици.

Следобед, понесла вечното си плетиво, край него приседна леля Сова.

- Гледам да използвам докато е светло, че само тогава мога да плета по инерция – зяпайки на всички посоки, поясни совата.

- Това май най-много ти харесва.

- И още как. Може би щеше да е по-добре да го правех нощем, но нали знаеш, тогава опреснявам аритметичните си знания: умножавам летящи по вървящи светулки. Е, случва се и да ги изваждам.

“Не я разбирам твърде – призна си изворчето. – Или е много мъдра, или пък изкуфяла. Уф, а уж си бях обещало да не си служа с речника на косовете.”

- Не ща да ти се бъркам, лельо Сова, но не се ли уморяваш? Не спиш ни денем, ни нощем...

- Защо, аз денем, докато работя по инерция, си спя. Само дето не ми личи много. Заради очилата де... Затуй ги и нося. Най-вече... – подчерта тя.

- Колко си съобразителна! – удиви се изворчето. – “Значи съвсем не е изкуфяла. Уф, пак забравих!”

- Животът ни учи, дете. Дето ще се оставяш, казах си, на разни присмехулници да се закачат с теб, я си тури едни по-големички очила, та никой да не забелязва като си подремваш.

Намекът беше за ония нехранимайковци косовете, които никога не изпускаха удобен случай да я вземат на подбив.

 

ГЛАВА  ТРЕТА

 

Луната пак се беше запиляла нанякъде. Изворчето обаче реши да я дочака на всяка цена, за да я поразпита за някои неща. Тъкмо тогава отдясно изгря красивата звезда.

 “Звездната Красавица – запулсира радостно то. – Дали ще ме съзре като съм такова едно нищо и никакво? Да бях поне езерце... Да бях поне...”

- Харесвам те такова, каквото си.

Изворчето спря да диша. Отваряйки първо едното, а после и другото око, то плахо погледна нагоре.

- Знаеш ли колко отдавна те наблюдавам? – усмихна се звездата. ­- И дори съм ти дала име: Хрустáлик. Харесва ли ти?

- О, да...

- Отива ти.

Изворчето започна да приплясва с ненужно усърдие, напълно объркало реда на мислите си.

- Смятам, че едно приятелство между звезда и изворче е нещо възхитително – продължи тя.

- Наистина ли?

- Не по-малко прекрасно от приятелството между ветрове и изворче.

- Значи ти знаеш?

Звездата трепна утвърдително.

- А би ли ми обяснила някои неща? Има толкова много работи, които не мога да видя. Ветровете винаги бързат, а аз се затруднявам при по-сложните новини... Нуждая се от повторение.

- Аз не бързам, понеже моята скорост е от по-друг характер. Стига да имаш въпроси.

- Те и птичките не ме пренебрегват. Толкова нещо им минава под крилете, както се казва – разбъбри се Хрустáлик. – Но имат много особен начин на разказване. Често спират, забравят докъде са стигнали и започват отначало по четири-пет пъти. А това хаби време. И ме разсейва. Аз обичам като се започне, да се продължава. В това отношение се разбирам идеално с камъните. Много са търпеливи и когато говорят, и когато изслушват.

И изворчето обля ласкаво двата заспали мъхести камъка.

- Ох, направо се чудя какво по-напред да те попитам – набърчи повърхност Хрустáлик. – Светът е пълен с толкова чудеса...

- Дали не е по-добре първо да поразмислиш? – предложи звездата. – Утре вечер навярно ще имаш цял куп въпроси. А сега искаш ли да те приспя?

- А трябва ли? Не ми се е случвало досега.

- Щом заспиш, ще тръгнеш да пътешестваш.

- Да пътешествам?!

- Можеш да посетиш Касиопея например.

- Какво е това?

- Група звезди.

- Значи е съзвездие.

- Браво. А защо да не погостуваш и на мен?

- На теб?!

Тази представа така го порази, че то млъкна като онемяло.

- Звездна Красавице – прошепна след малко Хрустáлик, – аз наистина съм едно много щастливо изворче.

- Наистина много – потвърди звездата.

Внезапно повърхността му заприлича на стъкло. Беше заспало дълбоко.

 

ГЛАВА  ЧЕТВЪРТА

 

Леля Сова умножаваше ли, умножаваше светулки, озадачена от постоянно променящия се резултат.

- Добре де, преди малко като умножих три летящи по една вървяща, се получиха четири, а сега – пет. А какво би станало, ако им сменя местата? Една вървяща... значи, казах... една вървяяяща... по... Хм, по колко беше? Хубаво, започвам отначало.

Някой застана зад нея.

- Защо си губиш времето с тия буболечки?

Беше прилепът Пупо, пришълец от Царството на пропастите.

- Ти не се меси – строго намести очилата си тя. – Не аз губя време с тях, а те – с мен. Виж само колко са търпеливи.

- На твое място бих вечерял с тях. Тъкмо ще те осветяват отвътре – изкиска се прилепът.

Възмутена отдън душа, леля Сова понечи да му каже какво мисли за него, но той се стрелна в черен зигзаг към далечния букак.

- Добре, че се махна. Да говори така за тези мили същества... – и тя се разплака.

Като поплака известно време, си рече:

- За какво точно плаках? Все едно, не беше излишно. И тъй, в аритметиката казват, че когато делиш... т.е. когато умножаваш нещо по нещо или някого по някого, непременно трябва да си го представяш. Аз затуй работя със светулки, защото мога най-добре да си ги представям. А той да вземе да ми говори тия ужасии – и тя пак се разхълца, но успя да се овладее. – Ако плача така, нощта ще се изтърколи и край на преговора по дел... по умножение, исках да кажа. Аз най-много се увличам по умножението, защото самата дума си показва, че е за умни глави. УМНО-жение. А дали пък не означава тъкмо обратното: за глупави, които по този начин могат да поумнеят? Трудно е да се разбере. Та докъде бях стигнала? Две светулки по седем... Чакай, чакай. Нека уточня по-напред колко са вървящите.

През това време светулките се разлетяха, отнасяйки очарователните си фенерчета.

- Довиждане, госпожо Сова. Скоро ще се съмне...

- Ех, довиждане, милички – въздъхна тя и затърка очила. – Важното е, че не си загубихме времето.

 

ГЛАВА  ПЕТА

 

Родериáн заобиколи на пръсти изворчето и подпря статива на земята.

- Няма ли поне едно “добро утро”? – попита то.

- Защо само едно? – засмя се босилекът. – Боях се да не те събудя.

- Най-невъзможното нещо на света. Първо на първо, Слънцето отдавна вече го стори, второ на второ, ти така ухаеш, че и да бях заледено, щях да се разбълбукам като по пролет. Какво си намислил да рисуваш?

- Дойде ми до гуша от тия портрети. Затуй се измъкнах рано-рано, та да си порисувам каквото ми душа иска.

После се наведе, пи и цял се топна в бистрата вода.

- Ще намина пак – изтръска се той.

Хрустáлик пое с наслада чезнещото му ухание, приготвяйки се за най-дълбоки размишления, ала в този миг дърветата се разшумяха. Ветровете!

- Ох, защо не ме предупреждавате по-отдалеч? Някой ден сърцето ми ще се пръсне от радост.

- Бързах да започна деня с твоята прохлада – надвеси се над него Юг.

- Пък мен сега ще размразиш – напълни шепи Север. – Гледай как ще прокапят всичките ми ледунки.

- Е, аз исках само да те видя – усмихна се Запад. – Не съм жаден, идвам от Океана.

И той загледа изворчето с такава нежност, че то се чудеше къде да се дене от смущение.

Юг приседна край Хрустáлик.

- Малко съм опесъчен. От пустинята, нали разбираш.

И потопил ръце до лакти, той се заоблива с пълни шепи.

- Нося ти поздрави от моите бели мечета – тръсна мокри коси Север.

- Моля те, разкажи ми нещичко за тях!

- Онзи ден им направих снежна вихрушка за чудо и приказ. Търкалях ги, гъделичках ги, засипвах ги със сняг, а те се заливаха от смях. И чак когато се налудувахме до насита, дойде време и да си побъбрим за туй, за онуй.

- А аз туй ли съм, или онуй, Север? Защото, признай си, и за мен става дума понякога.

Север прихна така мощно, че накацалите наоколо птички вкупом се разлетяха.

- Мило мое – вече сериозно продължи вятърът, – говорим си за теб като за най-скъп приятел. Да знаеш само колко им се иска да те видят.

Изворчето сподави тъжна въздишка.

- Каквото и друго да бях, можеше да ме вземеш със себе си някой път... Листо, шишарка, песничка... А аз съм водно същество и не мога да пътувам.

В този миг в ума му проблесна споменът за Звездната Красавица. Какво беше казала тя? Само да заспиш и... Изворчето се усмихна със съвсем ново изражение.

- Както и да е. Няма да седна да хленча, я... Но аз, да си призная, не съм много наясно каква е вашата работа. Понякога ви няма по цели седмици. Дали не е някаква тайна?

- О, не.

- Защото аз тук си тъгувам ли, тъгувам...

- Нашата работа, изворче... – подхвана Изток.

- Ах, Изток, извинявай... но вече си имам име – Хрустáлик.

- Хрустáлик? – усмихна се вятърът.

- Така ме кръсти Звездата на Утрото. С нея сме вече приятели – въодушеви се изворчето. – Но нека не те прекъсвам повече.

- И тъй, нашата работа е извънредно важна.

- Сигурно. Ох, пак те прекъснах.

- Цялата Земя е обвита в сива пелена и когато разберем, че някъде тя опасно се сгъстява, отиваме на помощ. Иначе всичко живо би загинало.

- Ооо... – можа само да отрони Хрустáлик и потъна в толкова дълбок размисъл, колкото то самото бе дълбоко.

 

ГЛАВА  ШЕСТА

 

Дузина любопитни заничаха нетърпеливо зад гърба на Родериáн. Отпред позираше манатарката Мана.

- Не може повече така! – захвърли четката той. – Променяш се всяка минута! Преди малко носът ти беше тук, а сега го гледам, мъдри се чак там.

- Защото бързо раста – оправда се гъбата.

- Като е така, защо не се фотографираш?

- Кой ме вика? – се чу грапав глас.

Беше гарванът Тръбъл-Гръбъл – фотографът, който, подстрекаван от прилепа, често снимаше и без позволение.

- Я да видя – и той завря клюн в още влажното платно. – Ако беше по-умна, щеше да дадеш да те снимам.

И без да се мае, я щракна в ракурс.

- Ама аз... – изненада се гъбата.

- Моментна снимка. Ето, заповядай...

Мана се вгледа в образа си и съкрушено проплака. Едното й око липсваше, а другото се мъдреше до устата.

- Красавица! – изграчи фотографът.

Тя зарида.

- Нали ти казах, че си глупава? Иначе щеше ли да реагираш така пред изкуството на един знаменит фотограф? – и провесил фотоапарата на шията си, Тръбъл-Гръбъл се запъти към Хрустáлик.

- Здрасти – важно поздрави той. – Идвам да се огледам.

- Не ми е приятно – набърчи се изворчето.

- Грешиш. Оказвам ти чест!

- Ти беше най-неграмотният ми ученик – подхвърли минаващата наблизо леля Сова. – Затова не даваш никога разписки.

- Вярно, вярно... – зашумяха отвсякъде. – Не дава разписки, защото не умее да пише.

Дочуха се смехове, най-напред поединично, след туй гръмна висок всеобщ смях. Гарванът обаче ни най-малко не се смути.

- Разправяха, че когато си бил невръстен – задвижи куки леля Сова, – си падал от гнездото час по час и все върху темето. Явно оттогава ти е станало нещо.

Смехът заливаше цялата гора, но леля Сова не го чуваше. Тя живееше по инерция, понеже беше ден.

 

ГЛАВА  СЕДМА

 

Косовете Кос и Подкокорос чоплеха семки на балкона. Не бяха много вчесани, не е сигурно дали си бяха мили и зъбите.

- Авлигата е изкомпозирала някакъв валс – изплю люспа Подкокорос. – Има да репетират... Ще ми надуят главата.

- Шантав свят – отри човка в крака си Кос.

- Ще ми се да им скроим някакъв номер, дето да им държи влага до Кукувден.

- Той кога се падаше?

- Някъде около сватбата на стринка ми.

- Много обичаш да си измисляш.

- Гледай си там семките и не ме дразни!

Работата съвсем сигурно вървеше към кавга, когато по пътеката, зъл и начумерен като вещер, се зададе гарванът.

- Хрумна ми идея! – зарадва се Подкокорос и подвикна: – Хей, Тръбъл, искаш ли малко семки?

- Хич не ми е до това.

- Да, ама покрай семките ще узнаеш и нещо интересно.

И без повече да го поглеждат, братята се престориха, че разговарят задълбочено.

- Дайте малко! – не издържа гарванът.

Съсредоточено плюейки люспи, Подкокорос мъдро започна:

- Ти имаш дарба.

- Вярно си е – потвърди Кос.

- Не говоря за това – и Подкокорос посочи фотоапарата.

- А защо? – засегна се гарванът. – Кой в гората разбира по-добре от мене от тоя занаят?

- Не съм му светил! – настръхна Подкокорос, но Кос го настъпи предупредително. – Ти, впрочем, какви чувства храниш към оная особа – авлигата?

Тръбъл-Гръбъл се смути.

- Тебе питам.

- Ако ще ме разпитваш за личните ми работи...

- Брей, колко бил важен! – накокошини се отново Подкокорос, но Кос го настъпи навреме.

- Ти да не си... – понечи да каже нещо фотографът.

“Колко си тъп!” – щеше да кресне косът, но успя да се сдържи.

- Слушай сега. Авлигата подготвя концерт.

- Ти нарочно ли все за нея ми говориш?

- Колко си т... Ами че нали трябва да разбереш за какво става дума?! Както вече казах, ти си, хм, даровит.

- Но няма кой да те оцени – вметна Кос.

- Точно така. Затова сме решили да те подготвим за премиерата, но тайно.

Неочакваното предложение удари гарвана в главата.

- Ами тя?

- Какво тя? Като чуе божествения ти глас, веднага ще хлътне по теб. И бездруго ти е време за женене.

Фотографът подви крака, аха да се катурне.

- Дишай дълбоко! – посъветва го Кос.

- А кой ще ме подготви?

- Ние. Знаеш, че сме екстра музиканти.

- Да де, само че... как да кажа... ще успея ли до премиерата? – усъмни се Тръбъл-Гръбъл, добре запознат с куцащата си памет.

- Нямай грижа.

- Не отбирам твърде от ноти...

- Ще караш по слух.

- А иначе кой трябваше да участва?

- Кой... славеят естествено – презрително изсумтя Подкокорос. – Ако знаеш как са ми втръснали смахнатите му трели. Зажаднял съм за нещо по-мъжествено, разбираш ли?

- Като това, нали?

И гарванът нададе вик.

- Това е друга работа. А и осанка имаш.

- Само че ще трябва да си направя прическа.

- Нямаш проблем. Ангажираме ти час при рижиката.

- А кой ще ме фотографира? Не мога сам.

- Прилепът Пупо, естествено.

- Него за всичко го бива – намеси се Кос.

- Понеже рекламата е важно нещо, нали така? – продължи мисълта си Тръбъл-Гръбъл.

- О, ще те изтипосаме по четирите краища на гората – успокои го Подкокорос.

- Я ме виж! – изви глава фотографът. – Не мислиш ли, че в профил съм по-хубав?

- Хубав си всякак. И в кюнец да си пъхнеш клюна, пак ще си неотразим.

- А това... нужно ли ще бъде? – притесни се той.

- Така е думата. Доколкото знам, в този валс не става дума за отопление, което значи и...

- Какво? – опули се гарванът недосетливо.

- Че няма да трябват и кюнци! – избухна Подкокорос.

- Да. Ох, слава Богу. Защото, от една страна... ще ме гледа тя – и той отправи замечтан поглед към небето, – а от друга...

Но не успя да довърши мисълта си.

- Довиждане. Така съжалявам, че ядох тия семки... Те са смърт за певеца. Сега ще трябва да пия чай.

- Най помага отвара от сушени жабешки брадавици – измисли на бърза ръка Кос. –Може и слюнка от гол охлюв.

- Само че кой охлюв ще ми тръгне по ума?

- Ние ще ти ходатайстваме.

- Страхотни сте – облекчено се засмя той. – Направо сте...

- За приятел в огъня влизаме.

 

ГЛАВА  ОСМА

 

Този път, веднага щом заспа, изворчето отпътува при Звездата на Утрото. В какъв изумителен свят попадна то! Въздухът наоколо трептеше в неизказано красиви цветове, които се докосваха и разделяха като бързоструйни потоци.

Наблизо плавно прелетяха ято фосфоресциращи рибки.

- Сигурно сънувам... – промълви Хрустáлик.

- О, не, ти се намираш в един съвсем истински свят – обясниха те.

- А кой ли го е създал такъв?

- Онзи, който е обсипал със светове и цялата Безпределност. Господарят на Вселената.

- Това е Господ, нали?

Те кимнаха утвърдително.

- А ти как се казваш? – попита Хрустáлик една водна капчица, която го наблюдаваше с лъчезарните си очи.

- Сапфира – усмихна се тя.

- А пък аз съм Хрустáлик.

Край тях прелетя гирлянда от дивни цветя и въздухът се изпълни с прекрасно ухание.

- Я, тук май всичко лети! Ама и аз летя! – възкликна Хрустáлик. – Чудех се защо ми е толкова леко. Аз летяяяяя...

И той се понесе към три светещи рози, чиито листенца се въртяха като огнени пръстенчета.

- Здравейте.

- Здравей – отвърнаха розите, обгръщайки го с неземния си аромат.

В този миг няколко камелии го увлякоха в танца си.

- Съжалявам – понечи да се извини на розите то, ала те също затанцуваха, подхващайки песничката:

 

“Колко е хубаво,

                                                 колко е радостно

                                                 да си родена от Огън

                                                 и да сияеш за целия свят,

                                                 както сияе и Бога.”

 

Преизпълнен от щастие, Хрустáлик се носеше из въздуха и неволно си повтаряше:

- Благодаря, о, благодаря.

 

ГЛАВА  ДЕВЕТА

 

- Изворче, ти никога не си било така разсеяно. Добро утро за пети път.

- Добро утро, Родериáн. Извинявай.

- Случило ли се е нещо?

Очевидно смутен, Хрустáлик заоблива спящите камъни, които открехнаха лениво по едно око и пак потънаха в сън.

- Подранил си...

- Защо не ми кажеш какво става с теб? – настоя босилекът.

“О, ако можех...”

В този миг долетя синигерката Сини-Си с мъжа си.

- Как са децата? – вече поокопитено, ги посрещна изворчето.

- Растат и скоро ще почнат да идват сами.

И без да губят време, те полетяха обратно със скъпоценните глътчици вода.

- Не ти ли харесва вече моето ухание? – тъжно пророни Родериáн.

- Не си го и помисляй! – сепна се изворчето. – Ти си най-благоуханното същество на света!

- Тогава какво криеш от мен?

Унилият му вид трогна Хрустáлик.

- Можеш ли да пазиш тайна?

- Сякаш не ме познаваш...

- Дори ако това, което ти кажа, ти се стори небивалица?

Родериáн кимна.

- Тогава виж... тази нощ аз бях далеч оттук. Много, много далеч... Но мисля, че мога да ти обясня всичко само ако ме слушаш, без да ме прекъсваш, колкото и да ти се иска.

Босилекът кимна отново.

- Бях на гости на Звездната Красавица, за която вече съм ти говорил.

- Извинявай, обещах да не те прекъсвам, но... – запъна се Родериáн.

- Бях на гости на Звездата на Утрото, не разбираш ли? Когато заспах, тя ме взе горе при себе си. О, а там беше така красиво! Всичко сияеше и въобще не приличаше на нашия свят. Летяха рибите, птиците, дори цветята. Аз също летях – изрече на един дъх Хрустáлик.

Родериáн не изпускаше нито сричка.

- Но най-важното е, че узнах нещо зашеметяващо... Представяш ли си, там се е родил Божият Син! Онзи, който някога е идвал при нас и ни е учил да се обичаме. Бил така прекрасен, че който го видел, не можел вече никога да го забрави.

- Искам да го нарисувам! – неочаквано се развълнува Родериáн. – Ах, Хрустáлик, вече не ми се прави нищо друго! Той е имал дивни сини очи и златисти коси!

- Откъде знаеш?

- А това пък е моята тайна. Никому не съм я доверявал досега... И около главата му е имало огромно сияние и...

- О, небеса!

- Сънувал съм го знаеш ли колко пъти?! И винаги съм си мечтал за него! Значи той бил Божият Син... Ех, изворче, колко щастлив ме направи ти днес!

 

ГЛАВА  ДЕСЕТА

 

Югоизток и Югозапад тъкмо довършваха закуската си.

- Ластик, какво те води насам?

- Не ме наричайте така – и прилепът се откъсна от оградата. – Домъчня ми за вас.

- Не може да бъде! – изсмя се Югозапад.

- Ако щете вярвайте. В тая гора можеш да си умреш от скука.

- То и на нас не ни е кой знае колко забавно – въздъхна Югоизток. – Да не мислиш, че всичко ни тече по мед и масло...

- Братята все ни хокат... – добави другият.

- До гуша да ти дойде – обобщи прилепът. – Но аз съм дошъл с интересно предложение.

- Да чуем – разкършиха вратове ветровете.

- Обичате ли птичите песни?

- Хм...

- Мен много ме дразнят – подчерта Пупо. – Всичките му там славеи, чинки, чучулиги и прочие. Намислил съм да им натрием човките.

Братята го загледаха с любопитство.

- На някои дървета има не по едно, а по няколко гнезда с новоизлюпени кретенчета.

- Ей, Ластик, много се горещиш.

Прилепът се направи, че не е чул.

            - Как ви изглежда идеята да ги изметем веднъж завинаги оттук, а? Само една нощувка долу, и край. Лисици, порове и прочие... сещате се...

- Не е лошо. Какво ще кажеш, братле? – рече Югозапад.

- Чудя се.

- Какво има толкоз за чудене? – припря прилепът.

- Лесно ти е на тебе. Никой за нищо не ти държи сметка. А я си представи някой от братята ни да узнае. Няма да си намерим място на тази земя – отсъди Югоизток, дялкайки новото си дудуче.

- Добре тогава. Имам и друга идея – не се предаваше Пупо. – На двайсетина километра оттук се е ширнало едно лозе, което, да ви кажа право – плаче за буря и прочие. Тъкмо сега зрее. Пък зад него започва овощна градина, дето свършва сигурно чак в друга държава. Ей такива огромни круши – изду бузи той.

- Виж, това някакси пó ни приляга... – проточи лукаво Югоизток, оглеждайки измайсторената свирка. – А другото си е чисто убийство.

- И какво от това? – изписка прилепът. – Нали уж ви е скучно? Карали ви се, командвали ви и прочие. Ето ви сега нещо истинско!

- А кой ще поправи водната помпа? Това нас чака.

Югозапад заръфа една сочна ябълка.

- Дай ни срок – изломоти с пълна уста той.

- Нямам време.

- Тогава си върви по пътя!

- Добре де. Колко време? – склони Пупо.

- Не знам. Ще ти кажа или утре, или вдругиден, или след седмица.

- Гръм и мълния! – се плясна по челото гостът. – Говориш като леля Сова.

- Не философствай много-много, да не те издухам на бърза ръка!

 

ГЛАВА  ЕДИНАДЕСЕТА

 

Няколко водни кончета застинаха над Хрустáлик тъкмо когато той се събуждаше. Заразглежда ги крадешком и с радост установи, че през прозрачните им крилца спокойно може да преброи шишарките по надвисналия клон. Но когато стигна до четвъртата, водните кончета заподозряха, че ги наблюдават и мигом отлетяха.

- Жалко – въздъхна изворчето. – Толкова отдавна не ми се беше случвало да броя нещо, гледайки през друго нещо.

- Ако беше на мое място, щяха да ти се случват още по-големи аритметични сюрпризи – заяви подранилата леля Сова. – Трябва да свикваш да приемаш нещата такива, каквито са.

След туй тя се наведе и започна да мие очилата си. Хрустáлик й отпрати услужливо няколко пъргави вълнички. Докато бършеше очилата, леля Сова поде прекъснатата си мисъл:

- Онзи ден например един фазан стъпи точно върху клечките, с които умножавах, и ме принуди да повиша тон. Защото нещата така се объркаха, че ми се наложи да събирам, вместо да умножавам. Аз на негово място, видя ли че някой усърдно умножава, бих заобиколила хеей така, само и само да не го смутя. А той взе че стъпи право върху изчисленията ми... Извънредно неприятна работа.

- Но лельо Сова, ти нали само нощем умножаваш? – озадачи се Хрустáлик.

- Възможно е да съм била в извънреден час. Случва ми се, да знаеш.

В този миг първият слънчев лъч проряза изворчето като светкавица и браздичките по златистото дъно сякаш оживяха.

- Тръгвам си – с дълбоко неудоволствие смръщи чело леля Сова. – Светлината ми пречи да мисля.

И тя рязко разпери криле.

 

 

ГЛАВА  ДВАНАДЕСЕТА

 

Следейки в огледалото пъргавите ръце на рижиката, Тръбъл-Гръбъл се раздвижи неспокойно.

- Мирен, господине! – смъмри го тя. – После аз ще бъда виновна, ако прическата ви...

- А кой друг? – прекъсна я той. – Да не би аз да съм фризьорката?

Броши тактично премълча.

- Имайте предвид – важно я предупреди гарванът, – че ще бъда солист. Цялата публика ще гледа в мен. И по това как изглеждам, ще съди за вас.

- И какво от това?

Фотографът я изгледа със съкрушително пренебрежение.

Оформила и последната букла, Броши пъхна гребена в зеленото си джобче.

- Това е всичко.

- Глупости, вие току-що започнахте.

Тя извади оранжевото червило и овладявайки раздразнението си, се зае с красивите си устни.

- Оглушахте ли, моля? – вдигна вежди Броши.

- Не е възможно! Вие ме претупахте!

- Претупахте?! Ако още се инатите, ще бъдете отупан!

Гарванът си хвърли последен поглед в огледалото и неохотно се измъкна навън. Важно изпъчен и изпълнен със съзнанието за собствената си значимост, той тържествено понесе новите си букли към дома на косовете.

- Аз ви казах, че всичко е от ония злощастни инциденти в детството – заяви на всеослушание леля Сова, премятайки дървените куки. – Три налице – две наопаки, шест налице – пет наопаки...

Тръбъл-Гръбъл я подмина с каменно изражение.

- Я, славейчето ни дошло! – посрещна го Подкокорос. – Както са те издокарали, ще хвърлиш в отчаяние целия дамски свят.

- Това се иска – подсмихна се гостът и кръстоса крак връз крак.

Кос взе цигулката и плъзна лък по единствената оцеляла струна.

- Къде са ти другите? – полюбопитства гарванът.

- Кой ги знае? Сигурно са се скъсали.

- Ами че... то може ли така?

- А ти, макар и само с един зъб в устата, нима не притежаваш най-чаровната усмивка в цялата гора? – намеси се Подкокорос.

Пред силата на този аргумент гостът нямаше какво да възрази, още повече че бе готов на всичко, само и само да го направят солист. Миг по-късно гората бе огласена от нетърпим звук.

- Много добре – прецени Подкокорос. – Я сега пробвай този тон.

- Страхотен си – тупна го по главата косът. – Време е да опитаме с текст. Изпей това... Браво! А сега го дай с повече чувство...

Урокът продължи около час. Окрилен като младоженец, на тръгване Тръбъл-Гръбъл рече:

- Един ден ще се реванширам.

- Няма нужда, какво говориш... – отвърнаха братята, докато колоритният посетител се отдалечаваше, попипвайки сегиз-тогиз цицините по главата си.

“Необходимо ли е да те обучават с удари? А дали пък по този начин не укрепяват паметта ми... – размишляваше той. – Впрочем, чувал съм да казват, че в името на велика цел трябва да си готов дори да умреш.”

 

 

ГЛАВА  ТРИНАДЕСЕТА

 

- Защо не използваш звезди вместо светулки?

- Не става, защото не мърдат. А когато умножавам, това ме обърква. Виж, светулките се местят накъдето им кажа и така ме улесняват извънредно много. По мое мнение те са най-услужливите същества на света.

Този диалог се водеше между манатарката Мана и леля Сова, която както винаги, започваше плетката отначало. Манатарката пък пак съчиняваше стихотворение.

- Така не се създава поезия, момиче. Задаваш въпрос след въпрос. Разсейваш се. Освен ако стиховете ти не преследват някоя по-особена цел, разбира се. В такъв случай можеш едновременно да си измисляш рими, да си пилиш ноктите и да правиш дихателни упражнения. Някои успяват.

- Не съм чувала – наведе очи над бележника гъбата. – Можеш ли да ме подсетиш за някоя рима?

- Във връзка с какво?

- С каквото и да е.

- Трудно ми е. Трябва да ме насочиш.

- Как да те насоча без рима? – дълбоко се зачуди Мана. – Първо римата, подир туй и стихотворението. Така ни учеха в училище.

- Я си кажи направо, че си оставачка.

Мана се направи, че не е чула.

- Едно време имах много рими – размечта се леля Сова. – Направо бях пълна с рими. Само че, откак се захванах с това плетиво... Сетих се: манатарка – очиларка.

- Не ми върши работа.

- Че защо?

- Нямам очила.

- И да не мислиш, че много си спечелила?

Подир туй леля Сова се умълча.

- За какво спорехме всъщност? – поде след малко тя. – Помня, че спорехме за нещо. – И тя разплете току-що довършения ред, додавайки: – Станала си много потайна. Докато другите говорят, ти им гледаш сеира. Две налице, шест наопаки, три на очи, пет на корем...

- Що за плетка? – сепна се Мана, дочула заклинанията на плетачката.

- Моя си. Аз си ги създавам всичките. Ужасно мразя да подражавам. Та така... Ставаше дума май за светулките. Намислила съм да ги разходя с лодка. Ох, извинявай, разсейвам те...

- Напротив – оживи се гъбата. – Така мисля по-резултатно.

- Стига пеперудите да се съгласят. Нали знаеш, те са най-бързият платноход.

- Защо?

- Как защо? Имат платна. Но искам непременно бели пеперуди. Имам слабост към белите платноходи. Ако е въпрос за шарени, има ги на всяка крачка. Уф! За малко да счупя куката.

- Конец, жребец, молец! – изстреля внезапно Мана, изпадайки в такъв творчески екстаз, че леля Сова се стресна. – Готова съм! Ах, щастливката аз! Нека целият свят узнае, че се е родила нова творба!

- А за какво става въпрос?

- Нали ти казах – за жребец, за молец... – и Мана забърза нанякъде, без дори да се сбогува.

- Такива са младите, да не мислиш... – каза на себе си леля Сова и се запъти да търси бели пеперуди.

Но не беше никак лесно да ги склони да плуват нощем. Всяка си намираше уважителна причина да откаже. Едва когато леля Сова им обрисува фееричната красота на една проблясваща от светулки вода, те приеха.

- Само защото много ме уважават – сподели тя на другия ден. – Никоя пеперуда не би могла хей тъй – с лека ръка, да пренебрегне едно мое желание. Изобщо, взаимното уважение е истински Божи дар.

 

ГЛАВА  ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

 

- Наведи се още малко. Хайде още мъничко.

Изворчето миеше грижливо цветчетата на Родериáн.

- Първият път е така. Че то да не е шега да се разхождаш из Вселената? Видя ли какво чудо е да летиш!

Родериáн мълчеше.

- Ти просто си роден да живееш сред звездите. Я се погледни: всяко твое цветче е досущ като мъничка комета.

- Знаеш ли, чувствам се особено – изправи се Родериáн. – И вече не ме е страх от нищо.

- Мен също.

- Бих поставил на място всеки грубиян. Освен това, повече няма да отказвам на никого портрет. Срамувам се, като си помисля какъв егоист съм бил.

И той се сбогува с Хрустáлик.

Тъкмо тогава мама Сини-Си и мъжът й долетяха за вода.

- Как са децата? – дружелюбно се усмихна Хрустáлик.

- Растат, растат.

Синигерите напълниха човки.

- Искам да ви кажа нещо важно – събра смелост Хрустáлик, ала те припряно завъртяха глави:

- Извинявай, другият път.

“Винаги бързат. Не трябваше ли дечицата им да са поотраснали вече?” – си помисли огорчено Хрустáлик.

- Добро утро, изворче. Идвам да те питам свободно ли си утре вечер.

- Аз съм винаги свободно, лельо Сова.

- Не винаги. Изгрее ли Слънцето, около теб става истинско стълпотворение.

- Каква странна дума.

- Обаче звучи правдоподобно. Та докъде бях стигнала?... А, да. Някой вероятно разплита тоя ръкав, иначе защо все не успявам да го довърша?

- Ти ме попита дали...

- Не приемам навика да те прекъсват насред изречение. Маса време губя после да събирам нишките на разпиляната си мисъл. Ето на – върти ми се в главата нещо около светулките... Сигурна съм, че ако не беше ме прекъснало, сега между нас щеше да се води един смислен диалог.

- Но аз...

- Знам, знам. Въобще не съм злопаметна. Ако не беше тъй, щях да съм скарана с целия свят. Такъв е животът общо взето. Всеки иска него да слушат.

- Не е вярно, госпожо Сова. На мен ми е винаги много интересно да те слушам. Дори съм готово да ти доверя една вълшебна тайна.

- Би било чудесно – горчиво се засмя леля Сова, – стига да не бях дълбоко убедена, че времето на вълшебствата отдавна е отминало.

И тя си тръгна с непроницаемо изражение.

 

ГЛАВА  ПЕТНАДЕСЕТА

 

- Видяхте ли? Само половин час, и от лозето не остана и помен – изрече Пупо, летейки между Югозапад и Югоизток.

Ветровете нарочно го притискаха ту отляво, ту отдясно, ала той не посмя да възроптае.

- Ехееей – долетя отдалеч.

- Север! – уплашиха се братята и зарязаха прилепа насред път.

Пупо задиша свободно, благодарейки от все сърце на всички зли сили, които му дойдоха в ума.

- Защо побягнахте? – попита по-късно Север.

- Така ти се е сторило.

Брат им ги погледна изпитателно и сурово процеди:

- Лъхате ми на злина. Къде бяхте?

- Тук наблизо – дръзко го погледна Югозапад. – Имахме нужда от раздвижване.

- Нали по цял ден мързелувате... А, ето ги и другите. Хубаво е, че винаги успяваме да се съберем в уреченото време – и Север засмука с наслада една ледунка.

- Поправихме водната помпа – похвали се Югозапад.

- Добре сте сторили.

- Тревожи ме едно нещо – внезапно промълви Изток. – Минах край Хълмистото Лозе. Беше опустошено до грозд. Сякаш са вилнели не един, а три урагана. Тъжна картина. Такова лозе би хранило всичко живо поне една година.

- Кой ли го е сторил? – умислено изрече Север. – Ако се окаже, че това са... – погледна той малките си братя, но се спря насред дума.

 

ГЛАВА  ШЕСТНАДЕСЕТА

 

Гарванът изохка при първия допир на гребена:

- Ох, по-внимателно. Много натискате!

- Изобщо не натискам – смръщи се Броши. – Не съм виновна, че цялата ви глава е в цицини.

- Не е ваша работа каква е главата ми. Ваша работа е косата ми.

- Ако продължавате да се заяждате, ще ме принудите да ви оставя недовършен! – заплаши фризьорката и съвсем пооранжевя от възмущение.

Тази перспектива укроти гарвана начаса.

Рижиката завъртя и последната букла, и с чувство на огромно облекчение отпрати досадния клиент. Подир туй свали зелената престилка, сложи новите си обувки, издължи с точен замах очните си линии и излезе. На вратата окачи бележка:

 

“Обедна почивка. Ако се наложи – и следобедна.”

 

            - Ето те и теб най-сетне! – зарадва се Хрустáлик. – Толкова ми липсваше, че ако имаше как, щях сам да дойда да те видя.

Броши прие със задоволство излиянията на изворчето и веднага се зае да се оглежда от всички страни. Хрустáлик знаеше, че тя прави това винаги когато се усъмни в красотата си.

- Нали знаеш, че си хубава?

- Мухоморката е по-хубава.

- Но е демонична.

- Как ще е демонична с тая червена капела?

- Да, ама какво се крие под нея? Да не й се изпречиш насреща.

Броши въобще не го чу. Бавно въртейки глава и кокорейки красивите си очи, тя започна да се гримира.

- Никой не иска да се влюби в мен – въздъхна накрая тя.

- Ама че го рече! Половината гора вехне по теб.

- И ми е скучно, скучно...

- Искаш ли да узнаеш нещо интересно? – доверително прошепна изворчето.

Тя кимна разсеяно.

- Имам една невероятна тайна...

И Хрустáлик заразказва за вълшебното си пътешествие из небесата. Рижиката не го прекъсваше и той се почувства окрилен. Когато обаче понечи да й каже за Божия Син, тя внезапно попита:

- Не е ли малко бледо това червило?

Хрустáлик замълча, дълбоко натъжен.

- Пожелай ми следващия път да те посетя с още някого. Сещаш се, нали? – и тя игриво се засмя.

 

ГЛАВА  СЕДЕМНАДЕСЕТА

 

Родериáн довършваше портрета на една червена боровинка.

- Все още не мога да уловя цвета ти – въздишаше той. – Много е особен.

- Съжалявам.

- Но пък е толкова красив.

Неподозираща присъствието им, отнейде се зададе леля Сова. Родериáн тъкмо се накани да я поздрави, когато забеляза спотайващите се зад гърба й Кос и Подкокорос. Държейки в ръце кълбото прежда, те лекичко подръпваха конеца, разплитайки умело ред след ред.

Родериáн остави четката и с няколко скока се намери пред тях. Дръпна кълбото от ръцете им и извика през рамо:

- Почакай, лельо Сова!

- А? – стресна се тя. – О, ти ли си, миличък?

- Веднага й се извинете! – нареди той.

Усетили твърдостта му, косовете, макар и неохотно, отстъпиха. Леля Сова прие извиненията им с обичайното си великодушие.

Родериáн ги гледаше в очите дотогава, докато те не наведоха смутено глави. И не каза повече нищо. Обърна се и се върна при статива. Косовете стояха объркани, сякаш нещо им пречеше да се отлепят от местата си.

- Само как ухае, а? – пръв проговори Кос.

- Направо е страхотен! – цъкна удивено с език брат му и най-неочаквано се запъти към Родериáн.

Кос го последва.

- Ще ни нарисуваш ли и нас някой ден? – плахо поде Подкокорос.

Родериáн грейна в дружелюбна усмивка:

- С удоволствие.

- А може ли да идваме да гледаме?

- Винаги когато пожелаете.

- Направо е страхотен... – не спираше да повтаря Подкокорос на път към къщи.

- Мале мила, мога да го вдъхвам до края на живота си – възкликваше от време на време Кос, догонвайки крáчката на брат си.

 

ГЛАВА  ОСЕМНАДЕСЕТА

 

Прилепът подсвирна отдолу и Подкокорос се показа на балкона.

- Здравей, косе!

- Здрасти.

- Да не те събудих?

- Ами!

- Слез да си поговорим.

- Кой е? – обади се Кос отвътре.

- Пупо.

- Е, ще слезеш ли, или да се кача аз? – настоя прилепът.

- Идваме.

С няколко думи гостът обясни причината за неочакваната си визита. Накрая заключи:

- Работа за час, не повече.

Косовете мълчаха.

- Не мога да разчитам на ония непрокопсаници Югозапад и брат му. Напоследък са станали малко нещо страхливи. Уж се съгласиха, пък после решиха, че било убийство. Дрън-дрън! По-голяма глупост не бях чувал! Ние ще подарим тишина, хеей, тишина на тая гора, а те ми говорят врели-некипели и прочие.

- Ти... сериозно ли говориш? – бавно изрече Подкокорос.

- Че кога съм говорил другояче? Само че, както се вижда, само аз болея за общото добро. Търпите като не знам какви си такова едно безобразие и наум не ви идва да промените нещо. От сутрин до вечер – птичи песни! Тъй де! Тук да не е музикална академия? – и той ефектно се изплю.

- Искаш да кажеш... че трябва... – заекна Кос.

- Точно това искам да кажа. Отстранявайки малките, осигуряваме бъдещото спокойствие на цялата гора. А не се знае: ако ветровете помогнат и прочие, някой ден можем да пообрулим и родителите. Те също са нетърпимо много... Така стоят нещата. Гарванът също е на разположение. Той е сериозна работа. Е, това беше. Най-много до сряда. След туй – в атака!

И прилепът безшумно отлетя.

Косовете стояха зашеметени.

- Представяш ли си – продума Подкокорос, – той е толкова озлобен, че дори не се сети, че ние също сме пойни птици.

- А ти видя ли очите му?

- Може да съм всякакъв, но аз такова нещо не мога да извърша.

- Че кой може? – рече Кос.

- Не чу ли? Ветровете се колебаели. Ами ако се решат?

- Не смея да си го представя.

- Идва ми нещо наум – реши внезапно Подкокорос. – Защо не кажем на художника, а?

- Умно.

- Тогава да побързаме.

 

 

ГЛАВА  ДЕВЕТНАДЕСЕТА

 

Още със сипването на зората гората се огласи от нечувано красив дует. Пееха авлигата и славеят.

- Я! – разтърка очи Тръбъл-Гръбъл. – Че нали аз трябваше да го пея това?

И той направи опит да се вчеше, но изохка и захвърли гребена.

- А уж щяха да ме предупредят. И това ми било приятели.

Фотографът сложи белия нагръдник и се запъти навън. Всички бяха наизлезли от домовете си, за да слушат по-добре. Даже вечно спящите камъни бяха наострили уши.

Песента вече свършваше, когато гарванът се добра до най-високия смърчов връх. Поемайки дълбоко дъх, той разтвори клюн колкото можа и страшен в своята грозота грак заля гората.

Примижал в упоение, той грачеше ли, грачеше, сляп и глух за всичко наоколо, убеден, че в този миг красивата авлига не сваля очи от белия му нагръдник.

Настъпи небивала суматоха. Всички се разбягаха, запушвайки ужасено уши.

           - Ах, ето къде си бил! – извика една наперена сойка, блъсвайки го с гърди.

Той удари глава о клона и потъвайки в безсъзнание, полетя като камък надолу.

 

 

ГЛАВА  ДВАДЕСЕТА

 

Родериáн остави четката и направи две крачки назад.

- Вижте се сега.

Косовете ахнаха от удивление. Безкрайно щастливи, те се чудеха как да изразят благодарността си.

- Кажи от какво се нуждаеш и ако трябва, ще прелетим цялата земя, за да ти го донесем.

Родериáн се засмя:

- Само от приятелството ви.

- Но ти го имаш – отвърна Кос. – Измисли нещо друго.

- Ех, това, което е най-скъпо на сърцето ми...

Косовете се спогледаха.

- Ако си е твоя тайна, можеш и да не ни я казваш – промълвиха уж равнодушно те, при все че биха дали мило и драго да я узнаят.

- Това, което е най-скъпо на сърцето ми – бавно повтори Родериáн, – е... нашият Господ.

Косовете отвориха широко очи.

- О, той е толкова красив! Ако знаете как сияе! А пък колко е могъщ! Ето сега, да речем, тази там планина... само с една дума може да я накара да се премести.

- А ако ни се събори оградата, може ли да й заповяда да се изправи отново? – попита Кос.

- Какви ги дрънкаш!? – разгорещи се брат му. – Той планини премества, а ти...

- Но най-главното е, че Господ милее за целия свят и ни учи да се обичаме като братя.

- Ами да кажем тогава на Пупо... Представи си, че това го вразуми! – предложи Кос.

- Може да има точно обратен ефект. Злите същества направо побесняват, като им се спомене за Господ.

- Че защо?

- Защото Господ учи на добро и любов, а това за тях е най-отвратителното нещо на света.

- И ние ли трябва ли да обичаме Господ? – попитаха братята в един глас.

- Ти не може да не го обикнеш! – възпламени се Родериáн. – Защото чувстваш, че милее за теб повече от майка и повече от баща. И тогава и в теб се поражда любов.

- А... ще го видим ли някога? – свенливо пророни Подкокорос.

- Непременно. Само че по-напред трябва да изпълним сърцата си с любов към всичко съществуващо.

- Това... въобще възможно ли е? – усъмни се Кос.

- И още как! – засмя се брат му. – Никак не е трудно според мен!

- Така е – потвърди Родериáн. – Господ е казал да не правиш на другите това, което не искаш на теб да правят. Толкова е просто.

- Страхотно звучи. А и лесно се запомня – обобщи Подкокорос.

- Оставям ви да размишлявате – прегърна ги Родериáн. – А аз трябва да навестя Хрустáлик.

- О, Родериáн! – посрещна го развълнувано изворчето. – Добре, че дойде. Имам да ти казвам нещо много важно. – И приглушило глас, то продължи: – Звездната Красавица знае за пъкления план на прилепа и ни съветва първо – да се помолим на Господ за помощ, и второ –  да запазим пълно спокойствие.

Родериáн стисна клепки:

- Разбирам.

 

 

ГЛАВА  ДВАДЕСЕТ  И  ПЪРВА

 

- Ей, Ластик, видя ли каква беля щеше да стане с това твое лозе, а? – посрещна Югоизток прилепа.

- Ама ти беше драго, нали?

- Е, което си е вярно, голямо шоу беше. Но ако Изток беше избързал само с няколко минути, щеше да ни завари на местопрестъплението.

- Подозират ни – процеди ядно Югозапад. – Видя ли го Север? Душеше като лисица. Както и да е. Този път ни се размина.

- Ами следващия? – изкикоти се Югоизток.

- Ако се случи нещо, ще стоварим вината върху Ластик.

- Стига с тоя Ластик! – не се стърпя Пупо.

- Ти много да не знаеш, че да не духна в дългите ти уши – заплаши Югозапад.

- Добре де. Нека не се караме. Чака ни работа. Всъщност дойдох, за да уговорим последни подробности и прочие...

- Казвай сега.

- Утре сутринта... – с фатален глас започна той.

Братята се спогледаха със смесени чувства. Пупо се досети, че пак се колебаят, и реши да кове желязото, докато е горещо.

- Това е задача, достойна за вашето могъщество.

Ветровете изправиха стойка.

- Предлага ви се случай да останете в историята. Кой може да се нагърби с такова мащабно дело, кажете де! Може би леля Сова? Или онова сополиво изворче и прочие?

- Прав си, Ластик. Тук няма място за умуване.

Прилепът зашепна възбудено:

- Отбелязал съм с черна черта всяко дърво с гнездо.

- Чевръст си, няма що – подиграха го братята.

- Като ще е гарга, рошава да е.

- А ти къде ще бъдеш през това време? – досетиха се те.

- Ще реша после.

- Ще решиш сега! Я колко е хитър. Значи ние да вадим кестените от огъня, а ти да гледаш сеир, така ли? Знаеш ли колко ги обичам тия? – изръмжа заканително Югоизток.

- Не е нужно толкова да се горещиш и прочие – уплаши се Пупо. – Просто сметнах, че на мен най ще подхожда ролята на наблюдател. Все някой трябва да се заеме и с това. Разчитах на Тръбъл-Гръбъл, но той е много болен. Не може да мръдне от леглото, защото взел че паднал отвисоко.

- Имаме си работа с кретени! – избухнаха ветровете. – Ние си слагаме главата в торбата, а някои през това време взимат че се претрепват, без да са яли бой.

- Така че аз поемам ролята на гарвана – продължи Пупо. – Имах надежда в двата коса, но излязоха страхливци. Изпокриха се и прочие.

- После ще им видим сметката и на тях.

- Може. Е, това е в общи линии. Трябва да сме много бързи и много безпощадни. Чакам ви призори в началото на гората. Ето там – и той посочи един гъст трънак.

 

ГЛАВА  ДВАДЕСЕТ  И  ВТОРА

 

Зората тъкмо разсипваше първите си струи, когато прилепът забеляза размаханите ръкави на ветровете. Той застина в очакване.

Ала внезапно гората бясно зафуча. Югоизток и Югозапад се озърнаха уплашено и докато схванат какво става, се видяха притиснати от големите братя. Едва имаха време да осъзнаят колко сурови бяха лицата им. Усетиха само как някаква сила ги подхваща и ги понася нагоре с желязна неумолимост. И двамата разбраха, че това е краят им.  Миг по-късно, разпилени и накъсани, те се разлетяха на всички посоки.

- А бяха ветрове все пак – въздъхна скръбно Север – и ако бяха пожелали, можеха да служат на Доброто.

Сврян в тръните и загубил ума и дума от ужас, прилепът изчакваше сгоден момент да се измъкне. Най-сетне събра смелост и надигна глава. Точно тогава изгряваше Слънцето. Огненият му меч прониза Пупо и той изпищя в предсмъртна болка. Ала викът му отекна самотен и обречен. Само ранобудният Хрустáлик си каза:

- Сякаш някой умря. Защо ли тогава ми е така радостно?

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Детска
публикувана на: 2016-05-18
прочитания: 270
точки: 2 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход