Жълтурко беше малка буболечка, без крилца. Толкова мъничка, че беше невидима за човешкото око. Както и самото име подсказва беше жълт на цвят. Ходеше изправен на малките си задни крачка, а в ръчичките си носеше бастунче. Беше като истински джентълмен. Костюма , който беше си облякъл го правеше още по изтънчен. Разбира се да не забравяме и шапката на главата му, с нея никъде не излизаше. 
Малкото буболече днес беше решило да отиде на пазар. Спусна се по един лист и закрачи ведро. Докато вървеше подир него тичаше мравката.
- За къде си се разбързала така? - попита Жълтурко и я погледна усмихнат.
- Тичам, че работа ме чака. - рече тя и го подмина без нищо повече да каже.
Елегантно заходи Жълтурко. Нямаше намерение за никъде да бърза. Мина покрай една шипка, много трудности му създаде докато излезе от нея. Така беше сплела клоните си, че  всичко му се стори като в лабиринт. Все пак се измъкна невредим. Изтупа сакото си и оправи шапката си. За нещастие беше изгубил бастунчето си. Хвана се за главата и тръгна на обратно. Къде ли не мина, къде ли не се пъхна, но от бастунчето му нямаше и следа. 
Малката буболечка седна на едно камъче и заплака. Притискайки ръчичките си към лицето си, тя не видя, че пред него е застанала госпожица Калинка. Беше облечена с дългата си червена рокличка на черни точки и носеше червени ръкавички на ръчичките си. Беше си обула червените обувки и приличаше на истинска звезда. \"Имало защо всички да и завиждат за прелестната премяна.\" - замисли се Жълтурчо. 
- Защо плачеш Жълтурко? - попита го тя като се наведе и го потупа по рамото.
- Как да не плача. - отвърна той и я погледна. -  Изгубих бастунчето си, и сега не мога да го намеря. 
- Не плачи. - започна да го успокоява Калинката. - Аз ще го намеря.
Тя политна и се скри в Шипката. Не мина много време и Калинката излезе от Шипката. Тъжно поклати глава и сведе поглед в крачетата си. 
- Не успях да намеря бастунчето ти . - завайка се тя. - А така исках да ти помогна. - тя размаха с крилца и полетя. 
Жълтурко все така седнал на камъчето не спираше да плаче и да плаче.
До него намина г-жа Пеперуда. С прекрасните си обрисувани кат спирала крилца, тя кацна до него и нежно го помилва.
- Какво има Жълтурко? - попита и тя като му се усмихваше мило.
- Загубих си бастунчето. - рече той и повдигна ръце в знак, че го няма.
- Не тъжи сега ще го намерим. - рече Пеперудата и политна.
Когато се върна носеше в ръчички малко клонче, с лъскав накрайник.
- Това ли е бастунчето ти? - попита тя и му го подаде.
- Да! - зарадва се Жълтурко. - Благодаря ти много.
- Няма за какво. - усмихна му се тя, като нежно го погали и отлетя.
Малкото буболече радостно продължи по пътя си като здраво държеше бастунчето си в двете си ръце.