uFeel.me
РИБОЛОВЪТ - пети урок
Автор: hadjito,  1 февруари 2013 г. в 08:06 ч.
прочити: 257

     Леко начупената повърхност на водата трепти в очите ни и примамва да се потопим в хладната й прегръдка. Високи дървета от насрещния бряг къпят дълги тъмни отражения в блестящата на слънцето язовирна вода. Мястото на което сме спрели ни омагьосва с красотата си.
– Да хвърлим въдиците тук – предлагам, запленен от великолепната гледка.
– Аз сядам да рисувам тук – отсича Захари.
– Може да е красиво, може да е прекрасно за рисуване, но за риболов не е най-доброто – клати отрицателно глава чичо Богдан. – Ще ви заведа където трябва.
Продължаваме напред по крайбрежната ивица, осеяна с камъни и сухи върбови клони. Пътеката забива между стари върбови дървета. Зад тях малко полуостровче навлизаше силно навътре във водата, оградено с висок папур. Няколко жаби наскачаха току изпод краката ни от брега в язовира, стреснати от неочакваното ни появяване.
– Ето подходящо място за риболов. Тук ще хвърлим въдиците.
Оставяме багажа на тревата и избърсваме потните си чела от ходенето в горещината.
– Дали да не се изкъпем първо? – плахо попита Димчо.
– Много сте потни, сега не бива. Нека наловим риба, пък тогава. Водата е най-топла привечер – казва чичо Богдан.
Приготвяме въдиците. Недалече от нас, художникът вече рисуваше.
– Ела тук, ще слънчасаш там на слънцето – виква му чичо.
– Трябва да издържа, защото пейзажът тук много ми харесва – отвръща рисуващият.
– Ти си знаеш. А вие, юнаци, какво още чакате? Мятайте въдиците във водата.
– А твоята къде е? – питам аз.
– Сега ще я приготвя.
След тези думи изпеченият му от слънцето гръб потъна в зеленината на храстите в покрайнините на гората. Скоро той се върна с дълъг прав прът в ръце. Извади от чантата навита корда, завърза я за тънкия край на пръта и я размота. Погледна ни въодушевено и ни рече:
– Ето ме и мене с въдица.
Дотук всичко беше добре, но сега идваше ред на търпеливото чакане, а мене продължителното чакане много ме отегчава. Като ме напече слънцето и се закротих, направо ми се приспа. Погледът ми лениво, с безразличие следеше полюшващите се на малките вълнички плувки. Изведнъж чичо Богдан дръпна рязко пръта нагоре и във въздуха проблесна сребролюспа риба. Тя отхвръкна назад в тревата и ние се спуснахме да я видим.
– Въдицата ми е по-проста от вашите, обаче върши добра работа, нали?
– Ех, че голямо парче! – мъчеше се Димчо да хване мятащата се в тревата риба.
Успя да я докопа, но тя бързо се изплъзна от ръцете му.
- Брей, много е хлъзгава!
Чичо Богдан през смях обяснява:
– Тялото на шарана е покрито с костни люспи, които го предпазват от нараняване. Кожата му отделя слуз, която намалява триенето между водата и тялото и улеснява движението му. От неприятели го предпазва и защитната му окраска. На гръбната страна той е по-тъмен, светлозелен, а коремната му страна е сребърно бяла.
– А тези перки, чичо, за какво му служат?
– Чрез гръдните и коремните перки тялото му стои в нормално положение или се насочва в ляво и дясно, а чрез гръбната, пази равновесие.
– Виж как ме гледа, сякаш ме моли с очи да го върна във водата.
– Очите му са приспособени за гледане във водата на близко разстояние и са без клепачи.
– А дали чува? – пита Димчо.
– Има само вътрешно ухо, което е орган на равновесието. Звука приема чрез костите на черепа. Хайде, бягайте сега на въдиците, че кога ще напълним торбата.
Хвърлихме стръвта и търпеливо зачакахме. Трябваше да мине време, докато хванем първия улов. После отведнъж ни потръгна – вадехме рибите една след друга, което ни доставяше голямо удоволствие. Щом напълнихме торбата, чичо Богдан рече:
– Е, за днес е достатъчно. Сега може да отидем на Дългия вир на реката и да се изкъпем.
– Няма да е лошо, омръзна ми да клеча на брега – зарадвах се на предложението.
Събрахме набързо багажа и тръгнахме. Усамотен на зелената поляна между дърветата, художникът вдъхновено рисуваше. Спряхме да погледнем работата му.
– Чудесна е тази рисунка! – възкликнах аз.
– Я, вижте, и нас ни има нарисувани! – удивява се Димчо. – Ето ме мене тук приведен над въдицата, а този правият си ти.
– А зад върбата се вижда чичо Богдан със запретнати крачоли. Погледни, чичо, познаваш ли се?
– Много хубаво си ни изрисувал, Захари! – споделя възторга ни чичо.
– Тръгваме ли си? – попита художникът.
– Още не. Ще отидем да се къпем на реката.
– Тогава да прибирам акварелите – разбърза се Захари.
Слънцето бе загубило силата си, но надвесено над хоризонта блестеше и заслепяваше с коси лъчи очите. Дочувахме в тишината шуменето на течащата в бързеите вода.
На Дългия вир заварихме двама мъже от село да се къпят. Като видяха да идваме с въдици в ръце, попитаха ни:
– Хванахте ли?
– Много! – побърза да се похвали Димчо и взе торбата да им покаже.
Те одобряват улова и по-приказливият от тях казва:
– Елате да ви покажа пък ние каква сме хванали. Отиваме под върбата където са оставили дрехите си. В рибарския им сак имаше също много риба. Той измъкна една доста по-голяма от нашите шарани, различна.
– Каква е?
– Това е сом.
– Едрак е – преценява приятелят ми.
– Този не е от най-големите. В Дунав има сомове, които достигат на дължина до пет метра.
– Ехе-е! Не мога да си го представя.
– Че колко ли ще тежи една такава риба? – питам, смаян от това което чувам.
– Достигат до триста килограма.
– Наистина ли!?
– Невероятно, но е факт. Обаче такива риби са голяма рядкост.
– И няма люспи като шарана, – забелязва Димчо – и главата му е по-друга.
– Да, сплескана е гръбно коремно – намесва се в разговора и чичо Богдан. Сомът е топлолюбива риба и понася само чистите води.
– А с какво се храни? – любопитствам аз.
– Обикновено стои полузаровен в речното дъно, където причаква жертвите си – рибки, жаби и раци.
– Вижте го, има по-големи мустаци от моите – смее се рибарят, уловил тази чудна риба. – Често примамва рибите, като движи мустаците си, за да заприличат на червеи. Голям хищник е. Позволява си да напада и плуващи във водата птици.
– А други хванали ли сте?
– Хванахме пъстърва. Ето я.
– Леле, каква е шарена по гърба. Заради тези червени петна ли се нарича така.
– Да, заради тях.
Докато разглеждаме тези непознати за нас риби, се приближава другият мъж и казва:
– Елате да видите пък аз каква хванах.
Изтичахме веднага. Тази беше още по интересна.
– Я гледай ти!? Къде я улови? – изненада се чичо Богдан.
– Във вира под трите бряста.
– Тази как се казва, чичо?
– Това е щука. Огледайте я хубаво и ми кажете по какво ще може да я разпознавате от другите риби.
– По издължената сплескана муцуна – отговарям веднага.
– Точно така. Вижте, устата й заема половината от дължината на главата. Погледнете какви остри зъби има. тя е хищник, напада не само другите риби, а изяжда и своите малки.
– Каква жестока риба – възмущава се Димчо.
– За сметка на това плодовитостта й е много голяма, снася от 150 000 до 200 000 яйца. Най-големите екземпляри достигат дължина до един и половина метра, а теглото й до 35 килограма.
– Бива си я и нея.
– Живее средно 10 до 12 години, а при изключителни случаи може да доживее 100, че и повече години.
– Охо, значи може да живее повече от човека!?
– Много рядко.
– Но щом е толкова опасен хищник, който изяжда дори своите малки, ще рече, че е вредна риба – гледа с неприязън щуката Димчо.
– Напротив, смята се за ценна стопанска риба и е подходяща за зарибяване, там където има жаби и водни плъхове, с които се храни. Но стига сме говорили за рибата, ами да влизаме във водата да поплуваме, че слънцето клони към залез – подсеща ни чичо Богдан. – Можете ли да плувате?
– Аз не мога – отвърнах.
– И аз – признава си и приятелят ми.
– Тогава трябва да ви науча. Хайде, след мен!
Чичо се засили и скочи с красив скок надолу с главата, с което предизвика нашето възхищение. Тръгваме към водата. Като изплува на повърхността, той изпръхтя, завъртя глава и косата му разпиля навред пръски. Викна ни:
– Стойте! Тук е дълбоко. Елате в горния край на вира, дето гази в плиткото чичо ви Захари.
– Топла ли е водата?
– Като чай е. Влизайте смело.
Водата наистина беше много топла и ние спокойно се потопихме в нея. Започнахме да се пръскаме и да се гоним с Димчо между камъните. После чичо ни заведе в по-дълбокото и ни показа как се плува бруст, кроул, по гръб. Положихме усилие да се научим, но стана ясно, че няма да стане лесно и с първите опити.
В село се прибрахме по здрач изморени и доволни от добре прекарания ден, в който видяхме и научихме много нови и интересни неща.

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me