StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,069
   Потребители: 12,371
   Автори: 4,007
   Коментари: 318,448
   Точки: 2,649,319
   Съобщения: 152,817
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,758

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

РАТУЗУН

РАТУЗУН

Част първа

 

ГЛАВА  ПЪРВА

 

            Усетила настъпването на изгрева, дупката Ратузýн бързо стисна клепки и ги отвори чак когато четирите мури я покриха с островърхите си сенки. В този момент отнякъде се изтърколи пръстенчето Йоли.

            - Добро утро, Ратузýн.

- Че кое му е доброто? – въздъхна тя.

- Ами я ме погледни! Като си толкова умна и огромна, ще ми кажеш ли кой ме е украсил така?

Едва тогава Ратузýн се вгледа в него и видя, че е обсипано с прелестни ситни изумрудчета. Точно тогава един тънък слънчев лъч се плъзна по тях и те заискриха с невиждана красота.

- Ах! – възкликна Ратузýн. 

Ала смъмрен от татко си, Малък Лъч се дръпна рязко и се изгуби зад далечните дървета.

- Не си отивай! – извика подир него пръстенчето, после тъжно додаде:

- А щеше да е толкова хубаво да се запознаем...

Дупката не направи опит да го утеши, защото умът й беше другаде.

- Какво зелено... о, какво зелено... – шепнеше тя, без дори да забележи, че пръстенчето вече се бе търкулнало към близката поляна.

 

ГЛАВА  ВТОРА

 

- Добро утро, Афезáк.

- Дал ти Бог добро, пръстенче – отвърна къпината.

- Мога ли да опитам едно зрънце?

- На драго сърце, само че още не са узрели.

- Ами защо тогава са червени?

- Защото са зелени.

- Игра на думи – намеси се жълтата змия Машоá.

- Значи ли това, че да си зелен е нещо недобро? – обезпокои се Йоли.

- Съвсем не – усмихна се змията. – Просто думата „зелено“ има и друго значение.

- Слава Богу, иначе щеше да ми е твърде неприятно... понеже... Я ме вижте! – не се стърпя Йоли.

- Ай! – примижаха двете.

Жадуващо да сподели радостта си с целия свят, пръстенчето се сбогува и пое нататък.

 

ГЛАВА  ТРЕТА

 

            - Здравей, пръстенче. Поспри да си побъбрим! – провикна се катеричката Какадá.

Пръстенчето понечи да разтвори радостното си сърце, ала тя го изпревари.

- Да не ми е името Какадá, ако си измислям даже сричка. Можеш ли да си представиш, отивам вчера към обед при доктор Кърти, че ми се беше полепила смола на кучешкия зъб, като смятах че за такава дреболия не може и дума да става за заплащане, а той, къртът му с кърт, да вземе да ми поиска цяла шепа лешници. Бях толкова възмутена, че си взех обратно парченцето смола и си го залепих на същото място. Ето виж. Дори смятам, че така съм по-хубава. И повече никога няма да стъпя в проклетия му кабинет.

- Исках да ти покажа...

- Не стига, че е сляп и не би струвал и настъпен желъд, ако не му помагаше метлата, ами пък и лаком!

- Искаш ли да видиш...

- Малко странно изглежда една метла да бъде стоматологична сестра, защото метлата, макар и с дълга дръжка, си е пак метла, но все пак по-добре метла с очи, отколкото зъболекар без очи, нали така? Освен това тя е натоварена и с друга задача – да бърше сополивия нос на доктора. Доста досадно е, съгласи се, точно по време на работа носът ти да вземе да капе. Но Чонда-Монда явно е много сръчна, защото не се е чуло досега да е объркала носа на доктора с носа на пациента. А това заслужава уважение все пак.

- Щеше ми се да ти покажа...

- Виж, когато се стигне до вадене на зъби, тя не се меси, защото не може да гледа кръв. Сигурно се чудиш как се справя доктор Кърти сам? Ами с бокс. Сляп е, но си е намерил начина. Като изкрещиш, лесно се ориентира къде ти е устата. Понякога в суматохата вместо един вади по три-четири зъба, но между тях все ще попадне и болният... Да не ти е нещо лошо? Ох, милото ми, аз ти наговорих такива ужасии... Чакай, сетих се за още едно нещо. Даже за две. Първото е... че онзи, как му беше името... тюх, излезе ми от ума...

Но Йоли се беше шмугнал в гъстата трева и бързо се отдалечаваше.

 

ГЛАВА  ЧЕТВЪРТА

 

Тъкмо завиваше покрай Напукания Камък, когато насреща му се зададоха трите дружки – питката Алмана, синята жилетка Еома и струйката Жмоц.

- Ха, мъничкият Йоли! Накъде така?

- Разхождам се напред-назад.

- Сега те хващаме в напред или в назад?

- В напред.

- Хайде с нас тогава. И ние предпочитаме напред.

- А накъде сте се запътили?

- При берачите на ягоди, нали сега е най-усилното им време...

Питката Алмана можеше да нахрани цяло село че и повече, защото колкото и да ядяха от нея, никога не се свършваше. Жилетката Еома пък топлеше мръзнещите, а безспирно извиращата Жмоц поеше ожаднелите.

Трите приятелки бяха винаги претрупани с работа и нямаха време за празни приказки, затова пръстенчето реши въобще да не ги занимава със себе си.

 

ГЛАВА  ПЕТА

 

Чонда-Монда пилеше старателно ноктите на доктор Кърти, който хич не искаше и да знае, че пред кабинета му още от сутринта чакат две таралежки от Минзухар махала.

- Получиха блясък, господин докторе. Да имате нужда от още нещо? – всеотдайно попита сестрата.

- Виж какво ще искат онези там...

Метлата отметна отривисто рус перчем и се провикна през вратата:

- Какъв ви е проблемът?

- Зъбен – плахо отвърнаха таралежките.

- Много ясно, няма да е очен – изсумтя докторът.

- Е, понякога си е точно такъв – угодливо се изкикоти метлата, намеквайки за вчерашния пациент, който си тръгна с насинено око.

Доктор Кърти се изправи.

- Какво ми носите?

- Ами... шишенце мор против листни въшки – отрони едната.

- ...и цяр против подсичане – добави втората.

Той се начумери.

- Сестра, занесете хонорара в мазето... Е, коя ще е първа?

По-младата пристъпи напред.

- Ами... кътникът пак си ме боли.

- Хайде де! Къде се е чуло и видяло кътник пак да боли?

- Нощес не съм мигнала...

Метлата се върна, цялата покрита с паяжини. От белотата на престилката й не бе останал и помен, а върху косата й куцукаше огромна мързелива муха.

- Сестра, обяснете на клиентките как се тегли жребият. Протеза или пломба, на която каквото се падне.

Сестрата погледна мръсните си ръце, но тъй като докторът не обичаше да чака, предпочете да се подчини незабавно.

 

ГЛАВА  ШЕСТА

 

Към края на деня питката Алмана въздъхна доволно:

- Напоихме ги, нахранихме ги...

- ...стоплихме ги – добави жилетка и закопчавайки последното си копче, се обърна към Йоли: – Дано не ти е било скучно.

            - Ни най-малко. Ако можехте и на мен да възложите някоя работа...

- Защо не? – шеговито го пръсна струйката. – Знаеш кога тръгваме, знаеш откъде минаваме, останалото решаваш ти.

- Само че понякога ни се налага да вършим доста трудни неща – рече Алмана.

- Нищо не може да ме уплаши, още повече че от днес аз съм едно по-особено пръстенче – изпусна се Йоли.

И съвсем забравил за решението си да не занимава другите със себе си, разказа и показа всичко, както си беше.

 

 

ГЛАВА  СЕДМА

 

Заслушана в тайнствените нощни звуци, дупката Ратузýн вдишваше с наслада смолистия аромат на четирите мури.

- Колко си величествена, Ратузýн... – докосна я един лунен лъч. – Как вълнуват тия твои мрачни дълбини, този твой полъх на влажна земя...

Сърцето й се разтуптя.

- Още, още... Говори ми, Лунен лъч... Толкова обичам да те слушам...

- Но знаеш ли, Ратузýн, ти ще станеш още по-великолепна, ако се превърнеш... в пропаст...

- В пропаст?

- Дааа... – прошепна лъчът, разтваряйки се в тъмнината.

 “Ако се превърна в пропаст” – си каза опиянена тя, потъвайки в сън.

 

ГЛАВА  ОСМА

 

- Къде се изгуби, пръстенче?

- О, миличка Афезáк, аз ходя вече на работа.

- Ето ти новина!

- Помагам на Алмана, Еома и Жмоц.

- Много похвално. Ако не бяха моите неузрели рожбички, да не мислиш, че щях да стоя тук така? Но няма как, трябва да ги пазя. Нали всяко нещо е подчинено на свещени природни срокове...

- И да избързаш, и да закъснееш е еднакво вредно – припълзя жълтата змия Машоá.

- И двете сте много умни – установи Йоли.

- О, чисто и просто имаме опит – поклати глава змията.

- Как ми се иска да го имам и аз...

- От една страна, е въпрос на възраст, а от друга – на мъдрост от минали животи – поясни къпината.

- Как да разбера дали и аз имам такава мъдрост?

- Ще му дойде времето и на това – рече змията.

- Често съм се питал защо й е било нужно на Природата да те създава с такива бодли а, Афезáк?

- За да се браня. В живота има и врагове, пръстенче.

-  Това значи, че трябва да бъдеш много смел, нали? – досети се Йоли.

- Задължително – потвърди Машоá. – Дори герой.

- Вие ми казахте извънредно важни неща.

- А колкото до плодовете ми, можеш да бъдеш спокоен. Когато узреят, ще ти съобщя по лястовичката Пея. Ти ще си първият, който ще ги опита – грейна в усмивка Афезáк.

 

ГЛАВА  ДЕВЕТА

 

Изскубнал се за малко от контрола на татко си, Малък Лъч незабавно се втурна към пръстенчето.

- Здравей отново!

- Да знаеш само колко ме натъжи бягството ти онзи ден. Така ми се искаше да се запознаем...

- Не се сърди... Баща ми е много строг понякога.

- Но ти ухаеш! – възкликна Йоли. – Ах, постой така...

- Ами мириша си на Слънце – засмя се Малък Лъч. – Нека се гмурна за мъничко в тези твои зелени камъчета, може ли?

И не дочакал отговор, той грейна в изумрудите на Йоли, посипвайки наоколо зелени искрици.

- Ах, толкова съм щастлив! – възкликна Йоли.

- Затова си и така красив! Ох, трябва да тръгвам – сепна се Малък Лъч. – Доскоро!

 

ГЛАВА  ДЕСЕТА

 

- Не ти ли се струва, че някой ме краде? – попита една заран Афезáк.

- Май да. Ето на този клон са ти останали... чакай да видя... само четири къпинки – отвърна змията.

- Но това е ужасно! – разстрои се Афезáк. – Когато настъпи срокът да се представя пред света, какво ще обяснявам?

- Не изпадай в паника, моля те. Нека поразмислим.

И змията се сви на троен пръстен, което означаваше неописуема концентрация.

- Крадецът трябва да е с дълга козина – каза след малко тя.

- Как разбра?

- Не мога да го коментирам – отвърна сдържано змията.

- Естествено, естествено – кротко рече смаяната Афезáк.

- Но въпросът, от който главата ми ще се пръсне, е кой е този глупак, който ти посяга преди определения от Природата срок? – извика Машоá, пламнала в негодувание.

- Сега пък аз ще ти кажа: не изпадай в паника, моля те – повтори Афезáк собствените й думи.

- Това не е паника, а...

- ...нещо не по-добро – гняв! Забрави ли, че от него трябва да се пазим особено много?

- Права си. Не беше мъдро от моя страна.

- Нито пък от моя, да се разстройвам.

- И тъй, обявяваме война на непознатия нашественик – сурово произнесе Машоá, – ала ще бъдем самото равновесие.

- Каквото и да се случва, нали?

- Каквото и да се случва.

 

ГЛАВА  ЕДИНАДЕСЕТА

 

Ратузýн не можеше вече да живее, без да вижда Йоли. Понякога с него идваше и Малък Лъч. Тогава зелените камъчета се превръщаха в танцуващи прелестни искрици, които правеха Ратузýн неизказано щастлива.

Един ден отгоре прелетя лястовичката Пея.

- Почакай, лястовичке! – извика Ратузýн, осенена от внезапна идея.

Пея се сниши, въпреки че не й беше особено приятно да влиза в разговор с тази мрачна особа.

- Знам, че не съм ти много по сърце – въздъхна мощно дупката и лястовичката потръпна от хлад.

- Ако се нуждаеш от помощ, не мога да те подмина. Така съм възпитана.

- Поклон на твоите възпитатели. Но за да не те бавя, веднага ще ти кажа... искам да се затревя.

- При твоята дълбочина?

- Ще направя всичко, което е по силите ми.

- Хубаво, ами аз за какво ти трябвам? – озадачи се Пея.

- За да носиш семената! За да ме засееш!

- О, небеса!

- Няма кой друг. Всеки би ме сметнал за побъркана.

- О, небеса! – отново възкликна Пея.

- Моля те – настоя Ратузýн. – Имам нужда от този зелен цвят.

- Добре. Само че по-напред ще трябва да се издигнеш.

- Това и ще сторя. Благодаря ти, мила лястовичке.

Тази нощ Лунен лъч не можа да проникне при Ратузýн. Затворила плътно кафявите си клепачи, тя спеше дълбок здрав сън.

 

ГЛАВА  ДВАНАДЕСЕТА

 

- Татко ми Слънцето е на мнение, че тези твои изумруди предвещават голяма духовна промяна.

- А може би ще се покрия с изумруди и отвътре...

- Най-вероятно, но само когато извършиш подвиг.

- Аз?

- Ти.

И Малък Лъч освети една мравка право в очите. 

- Не се закачай – възмутено закри лице тя.

- Но аз исках само да се здрависаме.

- Това е невъзможно, както знаеш.

- Защо пък?

- Защото никой не може да гледа Слънцето – намуси се още повече мравката. – Ако искаш да се здрависаме, трябва да го направиш от върха на планината и то под подходящ ъгъл.

- О, много е сложно.

- Ами аз... – приближи се Йоли – къде да го търся този подвиг?

- Татко ми Слънцето твърди, че най-големият подвиг се извършва в ежедневието. Колкото и да ти е чудно, това е точно така. Ако успяваш да запазваш спокойствието си и добротата си, каквото и да ти се случва, колкото и да те предизвикват, и даже да ти напакостяват, ти извършваш подвиг.

 

ГЛАВА  ТРИНАДЕСЕТА

 

- Пръстенче, днес отиваме при съществото Дяш – обяви струйката Жмоц. – Ако те е страх, можеш и да не идваш.

- Защо пък да ме е страх?

- За някои е страшно, за други, как да кажа, неприемливо.

- Какво означава неприемливо? – амбицира се Йоли.

- Като си толкова любопитен, ела и виж. Къпем го, почистваме раните му. Гледката е такава, че не всеки има смелостта да я понесе.

- Аз ще мога. Да вървим.

Мълчаха из целия път.

- Останаха двайсетина метра – спря се Алмана.

- Господи, дай ни твърдост! – промълви Еома.

- Не го плаши! – сряза я Жмоц. – Ти като си мека, мислиш, че и другите трябва да молят за твърдост.

- Нима съм виновна, че съм от прежда? – намуси се жилетката.

- Аз пък съм от вода, но никога не хленча.

- Хубава работа, намерили кога да спорят – смъмри ги Алмана.

Спряха пред входа на пещера. Йоли се помъчи да пробие с поглед полумрака. “Ти си безстрашен” – рече си той и направи първата крачка. В дъното нещо се мержелееше. Еома запали тънка борина и тогава той видя Дяш. Не би могъл и да си представи нещо по-ужасно. Грапавата му кожа бе покрита с гнойни, очевидно силно болезнени рани. Сгърченото му лице изобразяваше нетърпимо страдание.

Подпомагана от другарките си, Жмоц започна да го мие. След туй Алмана внимателно намаза болните места със смола. Стоновете стихнаха и очите на Дяш добиха смислен израз. Скоро след това той заспа. Четиримата напуснаха пещерата на пръсти.

През целия път пръстенчето мълчеше като онемяло. Едва преди да се разделят, попита тъжно:

- Защо не му помагаме по-често?

- Толкова позволява кармата му – кратко обясни Жмоц.

- Излиза, че бедният Дяш си е заслужил подобна ужасна участ, така ли? – досети се Йоли.

- По всяка вероятност...

- И все пак... О, толкова е жестоко! – възропта той.

- Само за неразбиращия – заяви Алмана. – Защото кармата преди всичко учи и възпитава. Впрочем, чухте ли за новия доктор? Напоследък само за него говорят.

- Имаш предвид Белия гълъб? – досети се Жмоц.

- Викат му Добрия доктор. Той не само лекува, ами и дава добри съвети. Всички много му вярват.

“Непременно ще го посетя” – реши в себе си Йоли.

 

ГЛАВА  ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

 

Машоá и Афезáк се редуваха да будуват, убедени, че крадецът няма да закъснее да се появи.

Една нощ, малко преди Луната да отдръпне призрачните си лъчи, змията чу лек шум. Очите й бързо различиха притаилата се до къпината фигура и тя запълзя напред с огромна предпазливост. После с внезапен скок се уви около краката на злосторника. Прокънтя ужасéн писък.

- Не крещи. Няма да ти сторя зло – тихо, но властно рече змията.

Афезáк се събуди и сънено рече:

- Случило ли се е нещо?

- Спи, спи, миличка...

Машоá изчака няколко секунди и когато се убеди, че приятелката й отново е потънала в сън, изрече полугласно:

- Ще те пазя, докато се развидели. Не се опитвай да бягаш, безполезно е. Ще получиш това, което се полага на крадеца, но не преди да те изслушаме.

Когато подир два-три часа зората, забързана и розова, духна последните звездици, Афезáк отвори очи и погледна небето с радостна въздишка. Потърси с поглед Машоá, но какво бе изумлението й да види свряната между собствените си клони... Чонда-Монда. Около краката й жълтееше змията.

- Ето значи какво било...

Метлата трепереше от студ и страх. Прическата й беше изтърбушена, а по лицето й личаха следи от сълзи.

- Това което вършиш, е дотам глупаво, че по-скоро будиш жал, отколкото възмущение – започна змията. – Нима Афезáк е отказвала някому, когато плодовете й узреят?

Метлата подсмръкна и рече с накъсан глас:

- Не са за мене. Прати ме моят доктор...  

Афезáк ококори очи.

- Лани, когато му се доядоха къпини... те се оказаха обрани. Тогава той се закани... – разхлипа се Чонда-Монда – ...следващия път да изпревари всички...

Машоá я потупа успокоително. Безутешният й плач им подсказа, че тя сега вероятно ще бъде наказана.

- Не плачи – бавно изрече змията. – Все ще измислим нещо.

Метлата издуха нос.

- Занеси на твоя доктор набраното и му кажи, че това са последните – нареди Машоá. – Кажи му, че тази година са се родили съвсем малко.

- Ох, той ще провери – разплака се пак метлата.

- Но нали е сляп?

- Вие не знаете. Нощем, когато Луната изгрее, той става съвсем друг. Може да върши всичко. Лунните лъчи го водят навсякъде, където пожелае.

- Сега разбирам – замисли се Машоá.

- Горкичката ти – разстрои се Афезáк.

- И все пак, трябва да се направи нещо – заяви отново змията.

Тъкмо тогава отнякъде се зададоха пръстенчето и Малък Лъч.

- Добро утро – звънко поздравиха те.

- Господ ви праща, няма съмнение – зарадваха се Афезáк и Машоá.

И те им разказаха цялата случка.

- Има начин! – трепна Малък Лъч. – Рискован за мен, но засега не ми идва нищо по-добро наум.

- Ами ако пострадаш? – загрижено попита Йоли.

- Ще трябва да надхитря и зъболекаря, и ония лъчи. Дори ми е много интересно, защото това ще бъде първата истинска битка в моя живот.

 

 

ГЛАВА  ПЕТНАДЕСЕТА

 

- Последните?! Как ли пък не! – изфуча доктор Кърти с уста, пълна с киселите къпини. – Ти, както всеки знае, си много глупава. Толкова глупава, че не мога да те подозирам в измама. Вероятно нещо не си довидяла. Афезáк е най-плодовитата къпина на света! Афезáк само с шепа плодове?! По-скоро ти ще родиш банани, отколкото тя да остане само с шепа къпини!

Тези думи предизвикаха неочакван обрат в чувствата на метлата. Засегната на най-болното място – бездетството, Чонда-Монда намрази доктора със същата сила, с която допреди миг го боготвореше.

- Кой ден сме днес? – рязко смени темата той.

- Четвъртък.

- Такааа... Отлично. Винаги съм обичал да предприемам важни неща срещу петък.

Чонда-Монда изпитателно следеше израза на лицето му.

- Не съм къртил зъби от доста време и затова съм пълен с енергия. Мога да си позволя следователно едно малко приключение, нали? Мога.

 

ГЛАВА  ШЕСТНАДЕСЕТА

 

Когато Луната завладя нощта, доктор Кърти отвори вратата и уверено пое по пътеката, водеща към Афезáк. В този момент Малък Лъч изскочи иззад прикритието си и се впи в лунния сноп, разбивайки го на безброй конвулсиращи нишки. Загубил ориентация, къртът спря.

- Къде съм аз? Къде всъщност съм аз? – безпомощно заповтаря той.

Разкъсаните лунни нишки напразно се опитваха да се съединят.

Малък Лъч прошепна на Йоли:

- Остани тук да ги отблъскваш. Аз продължавам.

Умело приглушил светлината си, той поведе слепеца по-нататък, докато не спряха пред една проядена трънка с унили редки листа.

- Бодеш ли? Бодеш, я! – изкикоти се докторът, наденал се начаса на един остър шип. – Всяка уважаваща себе си къпина трябва да боде. А пък мене ако щеш целия на решето да ме направиш, пак ще ми е драго. Хи-хи-хи! Аз, миличка, може да си отида разкъсан на сто места, ама ще знам поне, че никой друг не се е докоснал до твоите плодове.

Малък Лъч се стараеше да свети колкото може по-пестеливо, въпреки че това му причиняваше огромно страдание. Син на Слънцето, за него бе нечувано изпитание да възпира светлината си, ала отговорността, която бе поел, стоеше над всичко.

След като напъха одраната си глава навсякъде и се увери, че къпини наистина няма, докторът рече меко:

- Мила Афезáк, прости ми, че те обезпокоих така.

Подир туй й направи дълбок поклон с думите:

- Въпреки всичко ти за мен си оставаш най-прекрасната къпина на света.

И попипвайки разкъсаното си ухо, пое доволен към къщи.

 

ГЛАВА  СЕДЕМНАДЕСЕТА

 

Катеричката започна да линее. Дори обичайното “какадá-какадá” се чуваше все по-рядко. Когато отслабна толкова, че вече не бе в състояние да скочи дори до най-близкия клон, тя помоли лястовичката Пея да повика Добрия доктор.

- Твоята болест се нарича бъбривост – рече след прегледа той. – Нощем когато отидеш в Надземния Свят, те учат на мълчание, ала ти все не успяваш да запомниш този безценен съвет.

- Но аз не мога да мълча – промълви тя. – Нали съм катеричка...

Докторът се усмихна така топло, че тя подсмръкна разнежена.

- Мила Какадá, я си спомни... не притежава ли всеки от нас една особена сила?

- Ами да... – напрегна памет тя. – Огнената енергия...

- Точно така. Тя ти помага да скачаш по клоните, тя кара и сърчицето ти да тупти.

- Вярно...

- Тази скъпоценна енергия обаче не бива да се пилее, защото загубим ли я, може тежко да заболеем.

- И да умрем?

- И да умрем.

- Ооо...

- Не ти е нужно никакво лекарство. Чисто и просто трябва да спреш да бъбриш.

Какадá сведе клепки и въздъхна примирена:

- Ще опитам, докторе.

- Не “ще опитам”, а “ще го сторя”. Иначе... Погледни колко красив е този бор и сгушената ти в него хралупка. Я виж как весело се полюлява онази сойка... Ами твоите приятели? Няма ли да ти е мъчно да се сбогуваш с тях?

Тя се просълзи отново.

- Зная, че ти си една храбра катеричка и ще се справиш веднъж завинаги с този свой глупав навик.

- Наистина ли?

- Вярвам в теб – погали я той.

Какадá го изпрати с благодарен поглед. После си рече:

- Жалко... имах да разказвам такива случки... и такива интересни сънища... Няма как – ще трябва да се мълчи. Ама че работа...

Тъкмо тогава отдолу мина Машоá. Очаквайки бодрия поздрав на Какадá, тя по навик погледна нагоре. Какво бе учудването й обаче, когато я видя да седи пред хралупата си със стисната уста.

- Да не те боли зъб?

Какадá завъртя глава.

- Да не би да е гърлото?

Отново знак на отрицание.

- Нищо не разбирам – разтревожи се Машоá. – Да не си онемяла, Какадá?

- Забраниха ми да говоря, това е! – отпуши се сърдито Какадá. – Добрия доктор каза да мълча! А имах да разказвам цял куп случки, от интересни по-интересни. И сънища! Не мои, а на съседката... И новини!

- Щом ти е казал, значи трябва – строго рече змията. – Той никога не говори на вятъра.

- Само този път и няма вече! Почакай да чуеш какво се случило на моята съседка онази нощ, на връщане от кръщенето на кукумявчето.

- Спри, Какадá! – заповяда Машоá. – Колко си неразумна! Не искам да те слушам, защото после ще се чувствам виновна.

- Само да довърша... И както размишлявала за бебето, насреща й кой мислиш?

Машоá се стрелна като мълния и изчезна от погледа на Какадá.

- Странни същества – заключи катеричката. – Да не ги интересува какво се случва по белия свят...

 

ГЛАВА  ОСЕМНАДЕСЕТА

 

- Що за глупости надрънках онази нощ? – не можеше да се успокои доктор Кърти. – И поклони правих на всичкото отгоре.

Той не би могъл да знае, че докосването на Малък Лъч носеше преди всичко любов. Облян от светлината му, докторът за първи път бе почувствал нещо толкова различно. А старата проядена трънка, макар и за кратко поела бликналото му чувство, се преобрази до неузнаваемост. Клоните й се покриха с едри лъскави листа, а характерът й стана толкова дружелюбен, че една фамилия чинки си направи в нея чудесно жилище.

- Сестра, има ли някой отвън? – мрачно попита докторът.

- Не.

- Ммм, даа. Все по-рядко и по-рядко... Клещите ми ще ръждясат.

- Има си причина – осмели се да даде мнение Чонда-Монда.

- Не те питам.

Метлата замълча, вдадена в шиенето на едно разхлабено копче.

- Пълен съм с енергия. Ммм, даа... Ако продължава така, ще се запиша на курсове по парашутизъм.

- Закриха ги.

- Не те питам... Та каква е причината?

- Новият доктор.

- Така и предполагах.

- Работи даром.

- Глупак.

- И не ги осакатява.

- Значи не ги лекува.

И след известна пауза, ставайки от стола си, изсумтя:

- Ще му видя сметката аз някой ден, но да видим кога.

Сестрата забоде иглата на ревера си и се втурна да помага.

- Изведи ме на двора. Нека се виждам отвсякъде. Пълен съм с енергия, грехота е да не ме забележат.

 

ГЛАВА  ДЕВЕТНАДЕСЕТА

 

- Добро утро – поздрави Ратузýн.

Четирите мури така се изненадаха, че шишарките им порозовяха. Ратузýн да ги забележи?!

- Добро утро – отвърнаха на пресекулки те.

И нищо повече не можаха да кажат.

- Отдавна ви гледам колко сте хубави. Зелени...

Те съвсем се объркаха.

- Според мен няма нищо по-прекрасно от зеленото. – После продължи: – Аз също скоро ще стана зелена. О, здравей, пръстенче!

- Минавах оттук... Как си, Ратузýн?

- Все по-добре. А ти?

- Работя. Грижа се за болни.

- Хубаво е, че винаги си в радостно настроение.

- Защото съм полезен.

- Дай да те погледам.

Йоли застана до ръба й.

- Каква красота… – прошепна тя. – Та къде, казваш, си тръгнал?

- При Добрия доктор. Но на връщане ще се отбия пак.

 

ГЛАВА  ДВАДЕСЕТА

 

- Доктор Гълъб, аз бях при съществото Дяш – бяха първите думи на Йоли.

- Зная. И те поздравявам за това, че успя да надвиеш отвращението.

- Но моите приятелки твърдят, че може да му се помага само колкото позволява неговата карма.

Докторът кимна.

- Значи ли това, че ако някой ден много силно пожелая да облекча страданията му, това ще бъде неправилно?

- Напротив. Направи го, щом сърцето те води.

- Ами кармата?

- Кой може да знае? Представи си, че в минал живот Дяш е направил нещо много важно за теб, а ти сега имаш възможност да му се отблагодариш. Никога не е излишно да вършим добрини.

 

ГЛАВА  ДВАДЕСЕТ  И  ПЪРВА  

 

Колебанието му трая не повече от миг. Държейки свещта високо, Йоли смело пристъпи напред. Дяш беше потънал в мъчителна дрямка. През спазматичното му дишане долитаха глухи стонове. Когато светлината го докосна, той отвори очи. Йоли бе поразен! Никога през живота си не бе виждал по-дълбок и изразителен поглед.

            - Чаках те, Йоли – каза Дяш. –  Нещо повече – тук съм заради теб. Приближи се без страх.

И Дяш бавно се надигна, превръщайки се в красив строен мъж.

- Дойде моментът да си припомниш СМИСЪЛА НА НЕЩАТА – изрече той.

Йоли почувства странни тръпки и видя как каменната плоча под него започва да се отдалечава.

- Сега се обърни натам.

В едно огромно кристално огледало Йоли видя русокос юноша.

- Но това съм аз – развълнувано прошепна той.

- Да, Орий, това си ти.

- Учителю! – падна на колене младежът.

- Доброто ти сърце намери верния път. Дай ми ръката си.

Орий усети любимата длан и сърцето му се изпълни с безбрежно блаженство.

- Отиваме в Отвъдния Свят. Затвори очи...

След миг той забеляза неколцина изящно облечени хора.

- Харесва ти, нали? – каза Учителят.

- Много.

Подхванати сякаш от невидима сила, двамата плавно се заиздигаха нагоре. Спряха сред красиво сияние, излъчващо разноцветни лъчи. Покрай тях мина величествена светеща фигура.

В сърцето на Орий заприиждаха такива прекрасни чувства, че му се дощя да запее. „О, как възхитително просто и ясно е всичко! И сякаш винаги съм го знаел.” – мислеше той.

- Толкова ми е хубаво и леко... и познато. О, да, спомням си, че тук мога да летя докъдето си поискам.

- И да създаваш мигновено с мисъл всичко, което пожелаеш.

- Да рисувам, да си измислям музика...

Орий се въодушевяваше все повече.

- ...да посещаваш най-прекрасните кътчета на земята и дори... Далечните Светове.

- Да, да! Тук аз наистина мога да правя всичко, за което съм си мечтал. Толкова съм щастлив, Учителю!

- Заслужил си го, Орий.

После се заспускаха и спряха на приятно, прорязано от китни малки улички място. Чудновати къщи с огромни разноцветни балкони се гушеха сред гъста зеленина.

- Тук всеки създава с мисъл онова, което е имал или за което е мечтал в земния живот. – обясни Учителят. – Погледни доволното лице на онзи мъж.

- Но той има твърде, как да кажа, неодухотворен вид. – забеляза Орий.

- Защото всички негови стремежи са били насочени към материалното. И сега в този свят, не знаейки СМИСЪЛА НА НЕЩАТА, той пропилява неизброими възможности.

- Не бих искал да съм на негово място – тръсна глава момъкът.

- Няма и да бъдеш. Ти вече си вкусил от радостта да служиш на Общото  Благо.

 

ГЛАВА  ДВАДЕСЕТ  И  ВТОРА

 

- Как ти се струва тази пещера сега? – усмихна се Учителят.

- Непоносима – призна Орий.

- Ще трябва обаче да се научиш на бързо приспособяване. Това умение е много необходимо. – И той улови момъка за раменете. – Чуй ме, Орий. Аз си отивам и никой повече няма да си спомни за Дяш.

“Не ме оставяй, Учителю!” – проплака сърцето на момъка.

- Не скърби – прегърна го Учителят. – Оттук нататък ние с теб нито за миг няма да се разделяме. Достатъчно ще бъде да ме държиш в съзнанието си. Ти все още трябва да си останеш Йоли, защото си много нужен в земния свят. А когато спиш, ще преминаваш Отвъд, разбира се. Там също се нуждаят от помощ. Често ще работим заедно. Не се смущавай от препятствията и помни, че носиш ли ме в сърцето си, ти си неуязвим.

 

ГЛАВА  ДВАДЕСЕТ  И  ТРЕТА

 

Когато дупката се изравни съвсем, лястовичката се зае да я затревява. Това беше бавна работа, но Ратузýн нито за миг не прояви нетърпение.

- Кажи ми с какво да ти се отблагодаря, миличка – каза тя, когато лястовичката отрони и последното семенце.

- С приятелството си – отвърна Пея. – Ти не си такава, каквато беше и мен вече не ме е страх от теб.

- Знай, че ще бъда твоя вярна приятелка.

- Когато се раззелениш, ще ти идвам на гости с двете си момченца. Откак татко им почина, гледам да им създавам повечко радост.

Останала сама, Ратузýн се загледа с копнеж към далечния заснежен връх.

- Ето, това е друго нещо – си каза тя. – Аз не направих кой знае колко – само се запълних. Да можех да стана връх...

И тя се опита да се вдигне на пръсти. Четирите мури усетиха, че земята се раздвижи.

- Ратузýн, ти ли мърдаш?

- Може и да съм помръднала неволно... – смути се тя.

- Знаеш ли какво сме си наумили? – подеха в един глас мурите. – Понеже ти показа, че имаш страхотна воля, смятаме да те наречем Славната Ратузýн!

- Не е голямо чудо да спреш да бъдеш кух – чистосърдечно рече тя. – Виж, ако можех да се издигна като онзи връх...

- А защо не опиташ?

- Вие май се шегувате.

- Какво говориш?! За теб няма невъзможни неща.

- Това което постигнах дотук, стана знаете ли защо? Защото имах мощен стремеж. А за какво ми е да ставам връх? Ако е само за да се правя на важна, просто не си струва.

- Един връх не живее за себе си. Той носи отговорност – възразиха мурите.

 

 

ГЛАВА  ДВАДЕСЕТ  И  ЧЕТВЪРТА

 

          Йоли държеше постоянно образа на своя Учител в съзнанието си и това го правеше неизказано щастлив. А в него настъпиха и неочаквани промени: започна да предугажда действията на другите, с лекота четеше чуждите мисли. Ала най-хубавото бе, че сърцето му позна истинското състрадание.

          За Дяш никой повече не си спомни. Колкото и страннно да бе, дори трите му благодетелки не отрониха повече и дума за него.

         Един ден Йоли забеляза, че е започнал да зеленее и отвътре. Когато Малък Лъч се спираше върху му, изумрудчетата засияваха така, че никой не можеше да откъсне очи от него.

          Воден от желанието да помага, в Отвъдния Свят Орий започна да посещава едно мрачно място, населено с апатични същества. Момъкът заставаше в центъра на това унило общество и след кратко съсредоточаване започваше да танцува. Танцът му бе изумителен. И ето че веднъж в погледа на една жена трепна искрица живот. „Успях!” – възликува в себе си Орий. След танца неколцина от присъстващите поискаха да го докоснат. Дойде и първият им въпрос:

– Кога пак?

– Скоро – усмихна се Орий.

– Ела пак.

– Вие ще дойдете при мен.

        Погледнаха го неразбиращо.

– Повече няма да идвам.

– Няма?

– Да.

– О... защо?

– Вие ще дойдете при мен! – с максимална концентрация изрече Орий. – Вие – при мен.

        Тогава една жена бавно кимна:

– Аз ... ще дойда.

        Орий едва овладя радостта си. Тя се приближи.

– Повтори пак! – настоя Орий.

– Ще дойда.

– Пак!

– Ще дойда.

         Той затанцува отново, не изпускайки от поглед как очите й се избистряха все повече, докато накрая тя изненадано се огледа:

– Колко е тъмно.

– Да – отвърна Орий. – Тогава да отидем на светло.

– На светло.

– Много ли го искаш?

– Да.

– Кажи пак!

– Искам да отида на светло.

         По лицето й премина оживление. Сивата й дреха изсветля. Тя го загледа по-смислено и за първи път се усмихна.

          Заиздигаха се нагоре и мракът започна да отстъпва. Появи се чудесен пейзаж.

                – Искам да рисувам – промълви жената и начаса в ръцете й се озоваха четка и палитра.

          Виждайки как тя радостно потъва в новото си занимание, Орий се отдалечи. Той вече бе спокоен за нея, защото от тук възможността тя да потърси СМИСЪЛА НА НЕЩАТА вече беше съвсем реална.

 

ГЛАВА  ДВАДЕСЕТ  И  ПЕТА

 

Катеричката изпадна в пълна изолация. Узнали, че приказването може да й струва живота, всички започнаха да я отбягват. Това я направи толкова нещастна, че тя загуби съня си.

Една нощ, както си лежеше, над нея се надвеси Лунният лъч.

- О, клета Какадá – прошепна той с толкова жалостив глас, че тя се разрида.

- Да... клета... клетата аз.

- Дай да пресуша сълзите ти – докосна я нежно той.

След туй промълви:

- Бъди винаги такава, каквато си. Не измъчвай природата си...

- Ами заръката на Добрия доктор? – сепна се тя, но лъчът вече го нямаше.

Срещите с нощния гост, който превръщаше хралупата й във вълшебен дворец, ставаха все по-чести.

- Нима не си господарка и на себе си, и на всичко, което те заобикаля? – винаги й повтаряше той.

- Но как ще живея, след като другите ме отбягват? – досети се тя веднъж.

- А те наистина ли са ти нужни?

- Не зная... – затрудни се Какадá. – Говоря си все сама...

- Те не те заслужават. Говори си колкото ти се ще, щом това ти харесва.

- Ох, не съм много сигурна. Може би е просто лош навик.

- Няма лоши навици. Те са част от личността ни. Не хаби сили да воюваш с тях. Твоята бъбривост е уникална. Без нея ти вече няма да си никаква катеричка, а може би пеперуда или ябълково листо.

- Колко си прав... – възхити се Какадá. – И умен...

И тя отново започна да си повтаря по цял ден неизменното “какадá-какадá”.

 

ГЛАВА  ДВАДЕСЕТ  И  ШЕСТА

 

Алмана, Жмоц и Еома решиха да навестят катеричката. Завариха я да търкаля шишарка.

- Как си, дружке? – сърдечно попита питката.

- Отлично, както виждате – с изтънял гласец отвърна Какадá.

- Отслабнала си... Нямаш май апетит...

- Имам си колкото ми трябва, питке-апетитке. Въпросът е в това как да убедя другите да ме изслушват... От преживелиците само на съседката могат да излязат три дебели романа. А онази, с новата хралупа под чепатия клон, ми разказа, че сънува непрекъснато един и същи сън – как един лешник започва да се издува, да се издува и толкова се издува, че заприличва на кокосов о...

В този миг Алмана се пъхна в устата й, а Жмоц зацърцори отгоре. Само че в усърдието си избликна повече, отколкото трябва и Алмана бухна като втасало тесто.

- Гълтай, гълтай! – викна гръмогласно тя, подхвърляйки сърдито към Жмоц: – Хем не се пестиш, хем и мен правиш на нищо!

Какадá ококори очи и машинално раздвижи челюсти.

- Уф, че вкусно. Ммм, да си оближеш мустаците – подвикна жилетката.

Така лека-полека къде с прилъгване, къде с команди, трите дружки успяха да я нахранят. А Алмана, мокра и сърдита, бършеше бухналата си гръд с изражение, което означаваше: “После ще се разправяме...”

 

ГЛАВА  ДВАДЕСЕТ  И  СЕДМА

 

Какадá беше толкова впечатлена от това посещение, че щеше да се пръсне, ако не го разкаже на някого. Ами да! Дупката Ратузýн! Тя беше единственото същество, което, ще не ще, би я изслушало отначало докрай, защото нямаше как да избяга.

- Добър ден, дупке – още отдалеч извика тя. – Ако знаеш какво ми се случи...

- Не искам и да зная – прекъсна я Ратузýн.

- Но то е просто невероятно!

- Невероятно е не това, с което се каниш да ми откраднеш времето, непоправима бъбривке, а това, което стана с мен. Само че ти не си способна да мислиш за никого, освен за себе си!

Какадá се стъписа.

- И глухите разбраха, че вече съм ново същество, отгледало прекрасна изумрудена трева, и слепите видяха, че вече нямам нищо общо с каквато и да е дупка, само ти, празноглавке такава, ще ми викаш “...добър ден, дупке”. Дупка е зейнала в собствената ти глава, така да знаеш!

Катеричката се сви, поразена не толкова от лютия тон на Ратузýн, колкото от ужасяващата истина, която чу. Но да! Чак сега тя проумя, че всъщност никога не бе се интересувала от чуждата радост или чуждата мъка.

- Прости ми, Ратузýн – едва доловимо пророни Какадá и с наведена глава, невиждаща къде върви, се потътри към къщи.

- Ще ти простя, но не веднага – догониха я думите на Ратузýн. – Сега съм обидена.

- Ах, колко бе жестока, мила приятелко – извика прелитащата Пея.

- Такова неуважение! – продължаваше да боботи Ратузýн. – “Добър ден, дупке.”

- Но какво толкова обидно има в това, че някой те е назовал с предишното ти име? – кацна до нея Пея. – Какадá въобще не искаше да те засяга.

- От сто километра се вижда, че се зеленея, само тя... – не се предаваше Ратузýн.

- Ако знаеш само колко би ти отивало, колко би ти отивало такава, каквато си сега – красива и силна...  –  не се доизказа Пея.

Ратузýн наостри слух. Лястовичката мълчеше. Миг по-късно, издигайки се нагоре, тя извика:

- Великодушието. Единствено то вече е по твоя мярка.

 

ГЛАВА  ДВАДЕСЕТ  И  ОСМА

 

Отгатнал, че Какадá е в беда, Йоли се запъти към дома й. Завари я лежаща с отпуснати ръце и неподвижен поглед.

- Какво ти е, мила катеричке? – наведе се над нея той.

- Кажи ми, нужна ли съм аз на някого? – с разбит глас прошепна тя.

- На мен.

- Ох, Йоли, толкова си добричък...

- И не само на мен, Какадá.

- Аз никога не съм изпитвала нищо тук – и тя посочи сърцето си. – Беше ми само забавно. Не ме интересуваше дали някой някъде плаче, или се радва... И като си помисля, че сега умирам, без да съм сторила поне едно добро...

- Няма да умреш, миличка.

- Не ме прекъсвай, моля те, и бездруго ми е трудно... Добрия доктор ми даде хубав съвет, но аз се провалих. Не проявих капчица воля... Капчица...

Тя нямаше сили дори да заплаче.

- Чуй ме, Какадá – докосна я Йоли. – Щом се разкайваш, че не си сторила нито едно добро, не бързай да си отиваш от този свят. Остани, за да поправиш грешката си.

Лъч на надежда пробягна по лицето й.

- Толкова много можеш да направиш за другите тепърва! – продължи той. – Аз ще ти помогна.

- Дано Господ не ми се сърди...

- Нали не се съмняваш в любовта му?

Тя кимна едва доловимо.

- Ще го помолим за помощ. А сега се опитай да поспиш. Когато се събудиш, всичко ще бъде съвсем различно.

Напълно изтощена, Какадá потъна в дълбок сън. Преди да си тръгне, Йоли затвори плътно прозореца, предугадил кой ще се опита да влезе, щом падне нощта.

 

ГЛАВА  ДВАДЕСЕТ  И  ДЕВЕТА

 

           Орий предприе ново пътешествие в Отвъдния Свят. Много му се искаше да се поразходи във високите, светещи с неизказана красота места, но желанието да помага на страдащите надделя и този път. Вниманието му бе привлечено от голяма тълпа, обградила един очевидно силно смутен човек. Всички наблюдаваха с любопитство пространствения филм на неговия живот и го обсипваха със злобни подигравки. Орий знаеше, че един пространствен филм носи най-подробна информация не само за всичко, което си вършил в земния живот, но даже и помислял. Нещастникът не знаеше как да се защити и стоеше, разкъсван от срам, пред безпощадната си публика.

         Орий застана до него и огледа присъстващите. Погледът му излъчваше сила.

         – Кои сте вие? – запита строго той. – И дал ли ви е някой право да съдите?

         Загледаха го с гузно любопитство.

         – Вие за съвършени ли се имате? – продължи той –  А ти, братко, изправи гръб и чуй какво ще ти кажа: Никога не показвай слабост пред другите. Това ги прави агресивни. Отнеми им правото да те съдят, като им покажеш мащабите на несломимата си воля.

         Човекът вдигна глава и погледна Орий с дълбока благодарност. Сега лицето му излъчваше увереност.

         -Отнемам ви правото да ме съдите – изрече твърдо той.- Това си е моят живот! Не съм ви канил тук и вашето мнение не ме интересува. Само Господ може да ме съди. Но Господ никога не сочи с пръст и не охулва, защото е Любов.

         Тълпата се заразотива.

          – Благодаря ти, братко – сърдечно изрече непознатият. – Не зная как се случи това. Хем съм чел, че подобни неща тук съвсем не са рядкост. Впрочем, името ми е Виталий.

          – А моето – Орий.

          – До последния си час четях мъдри книги, размишлявах задълбочено и какво? Изведнъж се оказа, че съм неподготвен. Можеш ли да ми обясниш защо попаднах в тази ситуация?

           – Ако искаш мнението ми, трябва първо да ме ориентираш за някои неща. – отзивчиво отвърна Орий.

           – На драго сърце.

           – Да започнем с това: опитвал ли си се да прилагаш на практика съветите от тези мъдри книги?

           – Честно казано... не. Мислех, че като имам знанията...

           – Уви, без прилагане в живота знанията нямат стойност.

           – Добре, но как можех да изпробвам сегашния инцидент, при положение, че в земния живот подобен пространствен филм не съществува?

           – Така наречените записи на Акаша.

           – Именно.

           – За ситуация като тази Великите Учители препоръчват пълно безразличие към хорското мнение. Но за целта трябва още в земния живот от една страна да си постигнал равновесие, а от друга - сам да си осъдил сурово и безпощадно всички свои грешки. Щом си намерил сили да се осъдиш сам, ти автоматично отнемаш тази роля от хората. Осъдилият сам себе си става силен, защото става победител на собственото си минало и те усещат това безпогрешно . А като се прибави и вярата, и доверието във Водещия Учител, тази сила се удесеторява и тогава вече никой не би дръзнал да те атакува.

           – За съжаление, това съм пропуснал да направя – въздъхна замислено Виталий.

 

ГЛАВА  ТРИДЕСЕТА

 

Най-сетне Чонда-Монда взе решение да се погрижи за себе си както подобава на една стоматологична сестра. Отстрани счупените клечки от косата си, обу нови обувки и започна всеки ден да се къпе в ручея под Буцестия бук.

- Миришеш ми по-особено напоследък – размърда веднъж сополивия си нос зъболекарят.

- Къпя се – кратко отвърна метлата.

- Хм, че то май не е лошо...

- Това се нарича хигиена.

- Знам, знам – с нетипична кротост рече той. – Но как да ти кажа, по ми е спокойно, когато всичко си тече постарому. Ако обичаш, предупреждавай ме, преди да си наумиш нещо неочаквано.

- Така и ще направя. Предупреждавам ви, че напускам.

- Шегуваш се.

- Ни най-малко. И то не от мързел, а тъкмо обратното – защото ми омръзна да бездействам.

Но главната причина беше неприязънта.

- Че кой ни пречи да действаме? Можем да се боксираме, да си правим кожни фрикции...

- Не, докторе. Не ме разубеждавайте. Тръгвам си още сега.

И без дума повече, Чонда-Монда прекрачи прага на омразния й кабинет.

 

ГЛАВА  ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

 

Йоли я изслуша с голямо съчувствие.

- Разбирам. И не те упреквам. Но има нещо, което ме смущава: ти го мразиш.

Чонда-Монда стисна устни.

- Знам повече, отколкото предполагаш за този твой доктор Кърти – продължи той.

- Не го наричай мой.

- Добре, но ти сама знаеш, че е болен от лунна болест и заслужава единствено състрадание.

- Не мога, Йоли – разплака се внезапно тя. – Не искам да работя повече там!

- Това не означава, че трябва да забравяме най-първото си задължение – да прощаваме, нали? Опитай да изхвърлиш тази отрова от себе си колкото се може по-бързо. И при това, без да бягаш.

- Не, само не това!

- Ще трябва още тук да се справиш с неприязънта си към доктора. Иначе в Надземния Свят тя ще те връхлети с такава сила, че ще те смаже.

- Наистина ли?

- Можеш да ми вярваш.

Чонда-Монда замълча в дълбоко затруднение.

- Страхуваш се, че няма да успееш? А аз твърдя обратното – докосна рамото й Йоли. – Ти си силна.

- Ще запомня думите ти.

И тя го прегърна от сърце.

 

ГЛАВА  ТРИДЕСЕТ И ВТОРА

 

Когато лястовичката Пея не се прибра и по залез, двете й момченца ревнаха с пълно гърло. Чул плача им, Йоли се завтече при жълтата змия, която тъкмо четеше на Афезáк “Котаракът в чизми”.

- Бързо, Машоá. Заведи ме до дома на Пея!

Машоá не зададе никакви въпроси. Изчака го да се настани около рогчето на главата й и се втурна напред. Едва ли някой предполага колко бърза може да бъде една змия, когато от нея зависи нечий живот.

Най-после стигнаха до дома на Пея.

- Хей, дечица! – провикна се Йоли.

Никакъв отговор.

- Хей, деца, какво става там?

Плачът поутихна, но отговор отново не дойде.

- Дръж се здраво! – реши Машоá и бързо запълзя нагоре.

Двете птичета имаха толкова окаян вид, че разкъсан от жал, Йоли се хвърли да ги прегръща. Машоá избърса крадешком една сълза и се опита да бъде делова:

- Предлагам да ги вземем с нас.

- Сетих се! Ще пренощуват при Какадá. Ако знаеш колко ще им се зарадва! – възкликна Йоли.

Слънцето тъкмо прибираше огнената си дъга, когато стигнаха до дома на Какадá. Щом разбра за какво става дума, тя забрави цялата си слабост и се втурна да подрежда постеля. Затваряйки очи от умора, лястовичетата охотно се оставиха на грижите й. Какадá ги сложи да легнат и разнежена от пухкавите им вратлета, внимателно ги зави.

- Благодаря ти, скъпа Машоá – целуна пръстенчето змията на изпроводяк.

- О, миличък Йоли, радвам се, че можах да помогна – простичко отвърна тя. – Но какво ли все пак се е случило с Пея?

- Искаш ли да се помолим? Господ никога не остава безучастен към един сърдечен зов.

Машоá само кимна. После двамата притвориха клепки и потънаха в дълбока молитва.

 

ГЛАВА  ТРИДЕСЕТ  И  ТРЕТА

 

Дойде утрото, а от лястовичката Пея все още нямаше ни вест, ни кост. Тогава Йоли събра всички на молитва.

Подир обед Ратузýн, която от вчерашния ден не спираше да плаче, изведнъж си рече сурово:

- Стига вече! Стоя и плача! Всеки може така. Няма как да литна като птица и да огледам наоколо, но ще направя нещо, което е по силите само на Ратузýн.

И напрягайки цялата си воля, тя си заповяда:

- Вдигни се, Ратузýн!

Веднага почувства как раменете й започнаха да се втвърдяват. После бавно се занадига, свличайки пръстта от себе си. Онемели, четирите мури гледаха как пред очите им става чудо невиждано. Сякаш изтласквана от някаква гигантска ръка, Ратузýн се вдигаше нагоре!

Когато достигна върха на мурите и ветрецът заизтупва останалата по снагата й пръст, тя се огледа. Тогава до ушите й достигна стон.

- Пеееяяя... Дръж сеее... – мощно извика Ратузýн.

Подир туй помоли Слънцето да забави залеза си още мъничко. Сложила длан над очи, тя се вдигна на пръсти и тогава видя заклещената в чатала на един изсъхнал бор Пея.

- На помощ! Всички на помощ! – гръмогласно призова Ратузýн.

Когато Какадá разбра, че Пея ще бъде спасена, в душата й се разрази истинска буря. И тя се строполи на стола, както държеше пълния черпак.

- Пá-па-па! – обадиха се малките.

- На мама гладничетата – скочи като ужилена Какадá и чевръсто се зае да пълни човчиците им с гъбената каша.

Катеричката беше обикнала двете мъничета с цялата непокътната сила на сърцето си дотам, че мисълта за спасението на майка им й причини нетърпимо страдание. След като ги сложи да спят, тя се измъкна навън и ужасена от себе си, безутешно зарида.

 

ГЛАВА  ТРИДЕСЕТ  И  ЧЕТВЪРТА

 

Ратузýн беше неизказано щастлива, че вече първа посреща изгряващото Слънце. Отначало порозовяваше, след туй се позлатяваше, но най-много се харесваше, когато добиеше зеления си цвят. Чувствайки новата си мощ и горда от спасяването на Пея, тя все по-често се усмихваше. Накрая сама се нарече Славната Ратузýн.

Лястовичката долиташе при нея всеки ден и от все сърце я обсипваше с похвали.

Веднъж Ратузýн я попита:

- Пея, познаваш ли по-величествен връх от мен?

- Не, скъпа Ратузýн! – прочувствено изрече лястовичката.

- А някога Лунният лъч ме увещаваше да се превърна в пропаст, за да съм станела велика.

- Господ те е опазил.

- Да. Чрез Йоли. Влюбих се в изумрудената му красота.

Досетила се, че лястовичетата я чакат, Пея я целуна сърдечно.

- Тръгвам, мила Ратузýн.

- Ще ми липсваш.

- Утре ще намина пак.

- Само за момент. Виждала ли си Йоли?

- Преди три дни.

- Как изглежда?

- По-красив от всякога. Бързаше по работа.

Ратузýн сподави въздишка.

 

ГЛАВА  ТРИДЕСЕТ  И  ПЕТА

 

Какадá се възстанови с неочаквана бързина. Ала сега говореше рядко и само смислени неща.

Една привечер, отбивайки се при нея, пръстенчето усети, че тя иска да му каже нещо важно.

- Хайде, Какадá. Готов съм да те слушам – благо рече той.

- Знаеш ли, Йоли, откак двете птичета живяха в моя дом, аз вече не съм същата – започна тя.

- Те ли те превърнаха в такава мълчаливка?

- Да. Почувствах се полезна и разбрах колко прави сте били ти и доктор Гълъб. Животът е дар, който трябва да се уважава.

Йоли слушаше с дълбока сериозност.

- Пред теб мога да призная – продължи Какадá. – Докато се грижех за двете лястовичета, дълбоко в себе си се надявах майка им никога повече да не се върне. Бях ужасена от себе си. Плаках много. Но после дълго размишлявах и сега знам какво трябва да сторя.

Той я погледна въпросително.

- Сред нас живее едно нещастно същество. Него никой не го обича.

- Доктор Кърти? – досети се Йоли.

- Ще бъде ли уместно... не зная, да му предложа сърцето си, защото... защото за мен е просто непоносима мисълта, че мога да помогна на някого, а...

Гласът й внезапно се прекърши. Йоли тихичко рече:

- Чудесна си ти, Какадá. Ще направиш нещо велико. Да знаеш колко се гордея с теб!

 

ГЛАВА  ТРИДЕСЕТ  И  ШЕСТ

 

Една заран всички забелязаха, че Ратузýн я няма там горе. Изненадани и объркани, те се втурнаха към четирите мури. И какво бе удивлението им, когато, разположена на старото си място, усмихнато ги посрещна самата Ратузýн.

- Това, че се разтревожихте за мен, е доказателство, че ме обичате. Значи постъпих правилно, като се върнах. 

Тя дълго мълча, преди да продължи:

- Аз постигнах невъзможното. Изпробвах волята си и разбрах, че няма по-могъщо нещо от нея. Но когато започнах да се любувам сама на себе си, почувствах, че съм в голяма опасност. И тогава си рекох: слизай, Ратузýн. Рано ти е да живееш горе. Самотата е велико достижение, което се дава не за да се смяташ център на света, а за да си опора за другите.

След това тя разцелув всички поред. Тъкмо се оглеждаше за някой забравен, отнейде долетя:

- Една целувчица и за мееен!

Това бе Малък Лъч. Ратузýн разтвори ръце така широко, че той, както се бе засилил, проникна право в сърцето й. Миг по-късно всички с изненада я чуха да казва:

- Скъпи мои, в тези последни секунди аз разбрах, че мястото ми все пак е горе. Ще ми липсвате много – тя стисна клепки, – но мисълта, че го правя, за да ви помагам, ще ми носи огромна утеха. Когато се изкача там, знайте, че това ще бъде вече една съвсем нова Ратузýн: не славната, а обикновената. Служещата на света.

Никой не заплака. Всички се чувстваха по особен начин тържествени.

На сутринта, малко преди изгрев, Ратузýн привършваше последната педя от гигантското си издигане. Беше бързала много. Не искаше денят да я завари по средата, защото знаеше, че днес всички погледи ще търсят първо нея.

- Гледайте, гледайте! – дочуха се възторжени възгласи. – Ратузýн сияе!

Ратузýн сама не можеше да повярва на очите си: силната й снага се бе превърнала в прекрасен, окъпан от Слънцето изумруд.

 

 

КРАЙ  НА  ПЪРВА  ЧАСТ

 

 

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Детска
публикувана на: 2016-06-26
прочитания: 287
точки: 2 (виж далите точки)
коментари: 1 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход