StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 167,127
   Потребители: 12,430
   Автори: 4,038
   Коментари: 324,972
   Точки: 2,669,814
   Съобщения: 184,488
   Лексикони: 4,509
   Снимки: 10,718

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

РАТУЗУН (част втора)

 

ГЛАВА  ПЪРВА

 

Замижали в дълга утринна прозявка, четирите мури доста късно забелязаха цветната поляна наоколо.

- Я, имаме си гости!– зарадваха се те. – Добро утро, мили цветя.

Отговор не последва.

- Странно – озадачиха се мурите. – Дали пък не са някакви неми цветя? Добро утро, милички.

Отново никакъв отговор. Тогава повикаха доктор Гълъб. След като ги прегледа внимателно, той въздъхна:

- Преживели са нещо ужасно. Затова ще трябва да ги обградим с особено внимание.

Мурите се преизпълниха с такава нежност, че помолиха ветреца да върви на пръсти и да ги заобикаля колкото се може по-отдалеч.

Всички дойдоха да видят тези неочаквани пришълци и се чудеха как да помогнат.

Привечер съзвездието Касиопея даде знак, че иска да говори. В настъпилата тишина прозвуча звезден шепот:

- Виждам всичко – подхвана бавно то. – Ето, идат деца... много деца. Цветята им се радват и бликват с още по-дивно ухание. О! О, не! Късат! Тъпчат! Колко е страшно! Замерят се с цветята...

Касиопея замълча за миг:

- Едно момиченце се опитва да ги спре. Смеят му се, подиграват се... И отново ги тъпчат и късат... Скубват ги с цели шепи, дори не ги и помирисват. А сега ожадняха. Хукват нанякъде... Свечерява се. Оцелелите цветя тръгват на път... Не могат... не искат да останат повече тук. Ранените също, въпреки че знаят, че ще загинат по пътя.  

- Горкичките цветя – плачеха мурите с разкъсани от болка сърца.

 

 

 

ГЛАВА  ВТОРА

 

- Добро утро!

Мурите замръзнаха насред прозявката си. После любопитно погледнаха надолу.

- Аз съм перуниката Енерис.

- Здравей, миличка! – заекнаха от радост мурите. – Всичко ли ти е наред?

- Още не знам. От време на време нещо сякаш ми пречи да дишам. Но не се плаша. Сигурна съм, че ще ми мине.

- Татко ми Слънцето има едно правило – надникна иззад мурите Малък Лъч, – когато не ти е добре, да си представяш, че летиш. Страхотно помага.

Енерис поиска да опита веднага. Разпери листенца и каза с ясен глас:

- Запазете тишина.

Всички зачакаха.

- Не успях – призна огорчено тя.

- Нищо, опитай пак – настоя Малък Лъч.

Енерис стисна клепки.

- Сигурно ще ми трябва повече време – рече тя и след втория неуспешен опит.

- Имам една идея! – приближи се пръстенчето. – Ще успееш, ако го направите всички заедно.

- Едновременно? – размърдаха шишарки мурите.

- Ами да! – въодушеви се Енерис. – Успех се постига най-лесно със задружни усилия. Хей, сестрици  мои! – обърна се тя към цветята. – Хайде да летим! Като кажа “три”, ще се устремим нагоре, сякаш искаме да стигнем облаците. Едноо, двее... Три!

Цветята не помръднаха.

- Но аз все пак усетих нещо – не се предаваше перуниката. – Трябва ни само още по-силно желание. Да опитаме пак! Броя до три!

Отново нищо. Тогава отнякъде се появи Машоá, която бе наблюдавала всичко отдалеч.

- Погледнете онзи прекрасен зелен връх – рече тя.

- Я как блести! Сякаш е от изумруд! – въкликна Енерис.

- И наистина е изумруд – потвърди змията. – Това е Ратузýн. Преди да стане връх, тя беше дупка и живееше ето тук.

И Машоá разказа цялата й история.

- Ах, щом една дупка е могла да стане връх, колко по-лесно е едни цветя да полетят! Чухте ли? – развълнувано извика Енерис. – Хайде сега! Едно, две, три!

И чудото стана. Цветята се откъснаха от земята и плавно затанцуваха край стволовете на мурите.

- Утре ще се издигнем още по-нагоре – заяви накрая Енерис. – А след това и още, и още...

 

ГЛАВА  ТРЕТА

 

Очарован от прелестния танц на облаците, които ту се събираха накуп, ту се развяваха като воали, Орий следваше движенията на своя Учител.

Стигнаха прекрасна цветна морава, на която се бяха разположили голяма група деца. Те жадно слушаха жената пред себе си, поглеждайки към пулсиращ в резеда екран.

- Доведох те тук, за да те утеша – каза Учителят. – Това са същите онези пакостници, които убиваха другарчетата на Енерис. Всяка нощ, когато заспят и напуснат телата си, ние ги довеждаме тук. Проследявайки на екрана собственото си безобразие, те страдат дълбоко. Виждат ужаса на всяко цвете от момента, в който ръката се стрелне към него. Тази картина ще ги измъчва дотогава, докато отношението им към растенията не претърпи коренна промяна. Защото те чак сега разбират, че са извършили престъпление против Природата.

Орий въздъхна горчиво.

- А сега нека те зарадвам: след време тези деца ще се превърнат в най-пламенни нейни защитници и ще постигнат забележителни резултати. Те ще допринесат много за едно ново, хуманно отношение към всичко съществуващо, в това число и към животните. Убиването на животни ще бъде завинаги забравено.

 

 

 

 

 

ГЛАВА  ЧЕТВЪРТА

 

Момината сълза Карóм се чувстваше истински нещастна, защото единствено на нея не й се удаде да полети.

- Явно, моите камбанки не стават много за летене – разсъждаваше тя. – Дали изобщо е било справедливо да ме създадат такава? Но поне мога да се разхождам докъдето си поискам, нали така? Тогава напред, Карóм!

По едно време усети умора и тъкмо да поседне за почивка, до слуха й достигна весел смях. Тя се извърна и какво да види: две лястовичета – едното с червени, а другото с жълти панталонки се търкаляха презглава в тревата. Карóм прихна неудържимо.

- Коя си ти? – сепнаха се лястовичетата.

- Карóм, момина сълза – поклони се цветето.

- Аз съм Пепе първи, а той Пепе втори – обясни онова с червените панталонки. – Много ли сме смешни?

- Много – кимна Карóм. – Перушината ви стърчи на всички страни. Изобщо, смятам че няма нищо по-смешно от търкалящи се презглава птичета.

- Откъде-накъде?  –  обади се Пепе втори – този с жълтите панталонки.

- Ами как да ви кажа? – затрудни се цветето. – Най-вероятно е поради стърчащите ви крака. Вие се премятате, а те стърчат. Много е комично.

- И ти си комична – заяви Пепе първи.

- Възможно е.

- И да ти кажем ли защо?

- Не би било излишно.

- Защото уж си сълза, пък се смееш за щяло и нещяло.

- За кое? – не разбра цветето. – Ах, да. Вероятно единият от вас е “щяло”, а другият – “нещяло”. Много сполучливи прякори.

- Глупости – срязаха я братчетата. – Така е думата. Не си ли чувала? За щяло и нещяло значи за каквото и да е, за всякакви глупости.

- Не знаех... – сконфузи се Карóм.

- Нищо де – великодушно отсъдиха те и за да я развеселят, се запремятаха с нова сила.

Карóм се разсмя звънко. Пепе втори – този с жълтите панталонки, възкликна:

- Я колко хубаво миришеш!

- Аз не мириша, а ухая – уточни цветето. – Миришат разни други неща, като димът например или сухата шума, или... – и тя прехапа устнички в търсене на още подходящи примери.

- Мократа козина... – подсказа Пепе първи.

- Да, мисля, че ме разбирате – кимна Карóм.

- Е, квит сме.

- Моля?

- Квит означава, че сме наравно: ти не знаеше какво е щяло и нещяло, а ние – какво е да ухаеш.

- Хубаво – въздъхна цветето. – А сега нека да ви кажа защо името ми е такова. Някога, преди хиляди години една девойка била толкова тъжна, че непрекъснато плачела с ей такива едри сълзи. – И Карóм посочи собствените си камбанки. – Ухаела извънредно красиво, не съм информирана на какво точно, и малко след това съм се родила аз.

- Преди хиляди години? – подсвирнаха братчетата.

- Чакайте да се доизкажа. Когато съм се родила, всички забелязали, че моите камбанки са досущ като сълзите на девойката. И някой се досетил да ме кръсти момина сълза.

- А тя защо е плачела?

- Много просто – била е влюбена.

Те се побутнаха.

- В кого?

- Откъде да знам? Преди хиляди години аз не съм била толкова умна, колкото съм сега, и това е причината да не намирам обяснения на куп неща.

- Като те гледаме така... – почеса се Пепе първи, този с червените панталонки, – никак не изглеждаш на прабабата на някоя прапрабаба.

- Защото съм се превъплъщавала около три милиона и шейсет хиляди пъти – пресметна Карóм.

- И ние ли?

- Естествено. Всички се превъплъщават. Ако не беше така, сега щяхте да сте едни мнооого големи, стари брадати птици с ей такива нокти – като на динозаври. Щяхте да се храните с камъни, а може би дори и с пирони. И аз за нищо на света нямаше да искам да дружа с вас, защото щях да си умирам от страх.

- Ох – отдъхнаха си лястовичетата. – Слава Богу, че има превъплъщаване.

Ала цветето се умълча внезапно.

- Какво ти стана? Да не те обидихме?

- Мъчно ми е, че не умея да летя – тъжно рече Карóм.

- Е, а пък ние не можем да ухаем.

- Друга ми е мисълта. Онзи ден всички цветя летяха, само аз – не. Пречат ми камбанките. По-точно, не ми помагат. Ако имах листенца като перуниката Енерис например... – и тя разказа цялата случка.

- Ние ще те научим! – въодушевиха се Пепе първи и Пепе втори. – Нищо по-лесно от това!

- Съмнявам се – сдържано произнесе цветето. – Но въпреки това ще опитам.

Те я накараха да се покатери на един дънер.

- Като преброим до три... – започна Пепе втори, този с жълтите панталонки.

- Всички винаги броят до три! – възнегодува Карóм. – Никак не ги е грижа за бедните същества, които трябва да се престрашават. Не може ли поне до четири?

- До колкото искаш.

- Добре тогава, нека да е до единадесет.

Те се смутиха.

- Много ли е? – запита Карóм, намествайки крачкá.

- Не че е много...  –  смотолеви Пепе първи – този с червените панталонки.

- Е, в краен случай ще се съглася и на десет.

Те пак мълчаха.

- Ох, изглежда... – тъкмо започна цветето, когато Пепе първи гузно рече:

- Ние не знаем да броим до толкова.

- Не е беда – оживи се Карóм. – Донесете ми снопче клечки. Зълвата на съседката на стринка ми е познавала една мъдра сова, която употребявала клечки при всяко аритметично действие. При положение че са ни винаги подръка, би било грехота да не се възползваме, нали?

Двете лястовичета изпълниха с голямо усърдие нареждането й. Тя подреди десет клечки на тревата, но когато се убеди, че единият може да брои до шест, а другият само до четири, ги раздели на две купчинки.

- Ето тук са пет.

Те кимнаха.

- И още пет. Значи, ако кажете един след друг едно, две, три, четири, пет, това ще означава направо десет.

- Я, че то било много просто.

- Разбира се.

И Карóм отново се покатери на дънера.

- Първо си ти – посочи тя Пепе първи. – Като стигнеш до пет, започва брат ти. Щом чуя и неговото “пет”, скачам. А защо?

- Ами...

- Много ясно. Защото ще сме стигнали до десет. И тъй – да започваме. Само че бавно.

Пепе първи изреди на пресекулки своята петорка и сръга брат си:

- Ти си!

Пéпе втори се справи доста по-трудно, но Карóм прояви блестящо великодушие. После, представяйки си, че полита нагоре, тя се хвърли от дънера.

- Като начало не е лошо – кавалерски отсъдиха братчетата, докато я чакаха да оправи свлечените си чорапчета. – Овладееш ли тази височина, ще те вземем с нас на полет.

- Ах, колко хубаво! – разведри се Карóм, плюнчейки ожуленото си коляно. – Ще се постарая да побързам. А сега е време да се прибирам. Елате да ме посетите някой ден.

- На драго сърце – помахаха й лястовичетата, чувствайки, че ще им е много тъжно, ако не я видят пак.

 

ГЛАВА  ПЕТА

 

Малък Лъч се бе оказал прав: летенето излекува цветята. Всички се стичаха да се любуват на грациозния им танц, когато те плавно-плавно се носеха към върховете на мурите.

Един ден питката Алмана рече:

- Накъдето се обърнеш, все за това говорят. Само ние още не сме ги видели. Ами ако на всичкото отгоре някой се нуждае от нещо? Току-виж му прилошало я от емоции, я от глад...

- или жажда... – вметна Жмоц.

- Да не говорим пък за изпотяването. И ако няма кой да ги загърне... – тръгвайки подир тях, додаде синята жилетка.

Цветята, почувствали се център на толкова внимание, бяха придобили необикновен аромат.

- Мм, какво ухание... – разтвори ноздри още отдалеч Алмана.

Тъкмо тогава Енерис даде команда и трите дружки станаха свидетели на една с нищо несравнима гледка: изящният полет на десетки цветя. Листенцата им загребваха въздуха с такъв финес, че Жмоц почувства как краката й омекват.

- Майчице... – отрони тя.

Мурите не спираха да се усмихват – горди до небесата, че участват в подобно представление.

- Браво, браво, мъничките ни – шепнеха те.

Ако някое цвете пожелаеше да си отдъхне, мурите му поднасяха най-удобното си клонче и с разнежени очи го чакаха да полети отново.

Налетели се до насита, цветята с виртуозно въртене се заспускаха надолу.

Алмана, Еома и Жмоц стояха като онемели. Едва когато всички се заразотиваха, Алмана се плесна по челото:

- Видяхте ли сега? Станахме за резил!

Жилетка сплете ръкави на възел, а струйката зацърцори на пресекулки, което на техния език означаваше ужасно засрамване.

- Нищо не ни извинява. Да забравим свещения си дълг! – безутешно повтаряше Алмана.

- Какво се е случило? – забеляза ги Йоли.

- Какво ли? – тросна се питката. – Стояхме като зашеметени и на никого нищо не дадохме.

Пръстенчето се засмя от сърце и всичките му изумруди блеснаха.

- Но кой би останал равнодушен пред подобна красота!

- А, не! – сърдито врътна глава Алмана. – Не ми ги приказвай тия! Ти можеш да си мислиш каквото си щеш, но истината е друга: ние не бяхме на поста си!

- Но лельо Алмана...

- Винаги съм казвала така: хей, дружке Еома, и ти, дружке Жмоц, помнете, че за нас не съществува нищо по-важно от свещения ни дълг. Град колкото главата на вол ли ще е, потоп ли ще е, вулкан ли, ние трите трябва да сме на поста си. Служим на Общото Благо и само на него. А сега какво? Послужихме на себе си.

- Колко си сурова – възрази Йоли.

- Добре съм си опечена, ако искаш да знаеш. Да вървим, дружки мои! И бездруго днес от нас нямаше никаква полза, не виждам защо да се мотаем повече пред очите на света.

 

ГЛАВА  ШЕСТА

 

- Какво става с теб, Афезáк? – рече жълтата змия една заран. – Вече не те чувам да се смееш.

Къпината въздъхна тежко:

- Откак заловихме нещастната Чонда-Монда, загубих спокойствие. Нещо ме гнети.

- Че защо? – вдигна вежди змията. – С нищо не й навредихме. Дори не й се обидихме.

- Така е – отново въздъхна Афезáк. – Като размисля, оставам доволна от себе си: нищо лошо не й сторихме наистина. Защо тогава споменът за тази случка така ме подтиска? И не само това... Сякаш се боя... без да знам от какво...

- Не е ли най-добре да се посъветваш с Добрия доктор?

- Струва ли си за такава дреболия? Нищо не ме боли, рожбичките ми, слава на Бога, добре вървят... Да искам помощ за някакво си глупаво безпокойство...

- Какво точно чувстваш?

- Ами тук – и Афезáк показа някъде около сърцето – се е свило едно постоянно напрежение.

- Няма какво. Още сега ще повикам доктора – категорично заяви Машоá. – Това не е дребно оплакване.

- Лунните лъчи са направили поредната пакост – обясни след прегледа той. – Тъкмо те са ти внушили това безпокойство и чувството за вина.

- Напоследък по цели нощи съм будна – загрижено отрони къпината – и няма как да не ги чувам.

- Не им обръщай внимание.

- Аз, докторе, заради моите рожбички... Цялата ми тревога е за тях. Не бих искала да съм лоша майка, а така, като съм неспокойна, то и на тях се отразява.

- Ще се оправиш – усмихна се той. – Повтаряй си постоянно: “Господи, на Тебе давам всичките си безпокойства, а Ти ми дай твоето спокойствие.” Запомни ли?

- Запомних, докторе. Щом се отнася за Господ...

 

ГЛАВА  СЕДМА

 

Още щом го видя в бялата престилка, Какадá изтръпна от възхищение и се преизпълни с готовност да понесе и най-непоносимото. Сетне, сядайки, тя се хвана здраво за стола и си каза със завиден кураж: “Всичко е за добро, дръж се.”

Без да се мае, докторът подхвана ръждивия чук и заудря по зъбите й.

- Тук боли ли? А тук?

След като се отегчи да размахва чука, доктор Кърти нареди:

- Сестра, пометете пода. Не обичам да ми скърца под обувките.

- Общо взето зъбите ви са здрави – авторитетно обобщи той. – Тъкмо затова смятам, че са в състояние да понесат един солиден мост. Готова ли сте да приемете тази мисъл?

- Да – самоотвержено отвърна тя.

- Тогава елате в четвъртък.

Какадá остави на масата торбичка орехи и един малко употребяван райбер, и учтиво се сбогува.

- Сестра, занесете хонорара в мазето – разпореди доктор Кърти и когато след малко тя, потънала в паяжини, зае отново мястото си, заяви със задоволство: – Отдавна не бях имал такъв клиент. На парчета да го режеш – гък не казва. Да ти е драго да го къртиш.

 

ГЛАВА  ОСМА

 

Когато и четвъртият опит за летене не даде резултат, Карóм се спря на една нова идея.

- Знаете ли, нещо ми подсказва, че докато не се науча да марширувам, няма да мога и да полетя. Тези две неща са някак особено свързани.

Лястовичетата въобще не се изненадаха.

- Ето как виждам нещата аз – въодушеви се цветето. – Маршируването е нещо такова, което те кара да се чувстваш победител. Няма подскоци, няма подтичване насам-натам. Дисциплина. Разбирате ли, дисциплина. И тържественост.

И тя свъси мъжествено вежди.

- Нужен ми е музикален съпровод. Ти, Пепе първи, ще удряш по стобора с ей тази пръчка, а ти, Пепе втори, ще викаш с пълно гърло: там-паратáм, там-паратáм. Я повтори!

- Там, парам.

- Не е същото. Ще объркам крáчката. Там-паратáм.

След като успя да съгласува и двамата, Карóм застана мирно. После си даде команда:

- Ходом марш!

И запя:

- Напред, напред, Карóм – юнак момиче!

  Напред, напред през тъмната гора!

  Не си, Карóм, уплашено кокиче,

  а най-безстрашна момина сълза.

 

Лястовичетата бяха извън себе си от възторг.

- Още! – викаха те, щом Карóм решеше да поспре.

- И сега какво? – задъхана, рече тя накрая. – Не ми останаха сили за летене. Всичките отидоха в маршируването.

- Здравейте, деца.

- О, Чонда-Монда! – зарадваха се братчетата.

- Карóм – момина сълза  –  представи се цветето с лек реверанс.

- Чонда-Монда – стоматологична сестра  –  с достойнство отвърна метлата.

Косата й беше току-що измита и Карóм чистосърдечно й предложи да я среши. Метлата прие с охота. За да направи прическата й истински ефектна, цветето прикрепи отгоре и един леко пожълтял брезов лист.

- Сега сте много представителна.

- Наистина ли?

- Абсолютно. Нали, Щяло и Нещяло?

Лястовичетата се объркаха.

- Колко сте недосетливи. Аз ви кръстих така още първия път, не помните ли?

- Тогава... кой от нас е Щяло?

- Използвайте и двата прякора както ви хрумне. Може да си ги разменяте по няколко пъти на ден. Ще ви бъде по-интересно. А какво означава, бихте ли ми казали – обърна се отново Карóм към Чонда-Монда, – стоматологична сестра?

- Сестра на зъболекар.

- Аха. Най-вероятно не сте деца от една и съща майка – предположи цветето. – А баща ви един и същ ли е?

Метлата се почувства неописуемо поласкана от вероятността да е роднина на господин доктора и затова някак не й се искаше да разсейва неведението на Карóм.

- Ами... по-точно е да се каже...

- Извинете. Проявих осъдително любопитство – прекъсна я цветето. – Много добре знам, че има особени случаи, които не подлежат на коментар. Понякога можеш да се натъкнеш на толкова преплетени роднинства, че главата да ти се замае. Представяте ли си, в детската градина имаше един зюмбюл, който беше едновременно и чичо, и братовчедка на майка си.

Чонда-Монда понечи да вдигне вежди, но се овладя и каза дълбокомислено:

- Животът е една загадка.

Всъщност тя минаваше оттук не случайно. Търсеше под дърво и камък кедрова смола, убедена, че никой в света не би устоял на подобно ухание. Клетата тя! От мига, в който Какадá привлече вниманието на доктора, й стана ясно, че той всъщност съвсем не й е безразличен. И за първи път в живота си Чонда-Монда позна отровното жило на ревността.

- Тук наблизо растат ли кедри? – попита тя.

Братчетата се замислиха.

- Сещам се, има един! – възкликна Пепе втори. – Ще те заведа.

- Довиждане. Беше ми приятно – сбогува се Чонда-Монда.

- Много симпатична метла – обобщи накрая Карóм. – И интелигентна.

 

ГЛАВА  ДЕВЕТА

 

Преди да отлети, Пея рече:

- Знаеш ли, Ратузýн, дойде ми на ум, че ако някой ден поискам да разкажа за теб на един славей например, а пък той ме попита какво точно представляваш ти...

- Колко го усука... – засмя се Ратузýн.

- Да бе, по ми е лесно да пея. И все пак, ако трябва да обяснявам, какво да кажа? Не си планина, а си връх, нали?

- Връх съм.

- Тогава защо да не те наречем направо връх Ратузýн, а?

- Не съм се замисляла...

- Всяко нещо си има точното название. Така както пръстенчето Йоли например или къпината Афезáк, или...

- Права си.

- Сега съм доволна – успокои се лястовичката.

- Ти този славей измисли ли си го?

- Естествено. Исках само да дам пример.

- Всъщност няма да е зле да го доведеш някой ден. Ще ми бъде много драго. Сигурно е изкусен певец.

- И още как...

- Тъкмо и на мене ще попее. Откога не съм слушала славееви песни...

И Ратузýн въздъхна с дълбока тъга.

 

ГЛАВА  ДЕСЕТА

 

Енерис тъкмо уточняваше финала на новото си гимнастическо упражнение, когато забеляза Йоли.

- Ти си винаги в движение, както изглежда – веднага го заговори тя.

- Налага се.

- Всички те смятат за много красив.

- Караш ме да се чудя какво да ти отговоря – смути се Йоли.

- Но това е самата истина. И я заявявам направо.

- Какъв беше този твой танц? – смени темата той.

- Не мисля, че беше танц.

- А какво?

- Артистична гимнастика с бръмбар. Довчера ми партнираше градинският червей, понеже е доста гъвкав, нали разбираш... За съжаление днес е нещо неразположен. Бръмбарът е доста тромав и мога да го използвам единствено вместо топка. От него не искам друго, освен да си крие краката и смешната глава. Премятам го през гърба си, после се въртя около него, а накрая го прескачам няколко пъти по диагонал. Ето така.

И тя се втурна да прескача дремещия Тотó.

- Ефектно, нали?

Йоли не каза нищо.

- Не ти ли харесва?

- Харесва ми. Но да ти кажа, струва ми се, че без бръмбар би изглеждало по-добре. Между вас няма хармония.

- Моля, моля, без обиди – изсумтя бръмбарът. – Ти като си зелен, да не мислиш, че другите са грозни?

- Той не искаше да те огорчава, Тотó – погали го цветето.

- Като не е искал, защо дрънка врели-некипели?

- Пък може и да си прав – вдигна рамене Енерис. – Виж, с червея е съвсем друго. Той е отзивчив.

- А не може ли въобще без тях?

- Те са ми уредите – капризно се нацупи перуниката.

Йоли се приготви да си тръгва, но тя го улови за ръката.

- Стани моя корона, моля те!

- Какво говориш? – дръпна се пръстенчето.

- Изслушай ме по-напред. Намислила съм нещо извънредно оригинално. Ще те поставя на главата си и ще се затичам към публиката. След това ще поканя най-стройния нарцис на валс.

Пръстенчето мълчеше.

- Хайде, моля те! Нека опитаме! Виолетовото и зеленото така фантастично си отиват! Колко жалко, че тук няма огледало.

- Има – обади се някой.

Беше струйката Жмоц.

- Огледай се в мен.

И тя се разля в красива гладка елипса.

- Ах! – възкликна перуниката, срещайки собствения си образ.

Жмоц я наблюдаваше с обожание.

- Мила струйке – предложи тогава Енерис, – ще бъдеш ли така добра да ми позволяваш поне от време на време да се оглеждам в теб? Непростително е едно толкова изящно създание като мен да живее  без да знае как изглежда.

- Ще идвам всеки ден – с готовност рече Жмоц.

- А ще ми позволиш ли да те наричам госпожица Огледало?

- Много е забавно – разсмя се звънко струйката.

 

 

ГЛАВА  ЕДИНАДЕСЕТА

 

Никой не разбра откъде дойдоха. Бяха си най-обикновени джуджета с гугли и бради, ала за известно време затъмниха славата дори на летящите цветя. Живееха някъде в гората, появяваха се неочаквано, но винаги изчезваха, щом някой се опиташе да ги заговори.

Тъкмо оттогава обаче тръгна необяснимото униние и безпричинното раздразнение, които хвърлиха тъмна сянка върху щастливия доскоро живот. Дори кротките цветя загубиха сговора помежду си. Чудесното им единение се замени с все по-чести сръдни. Спряха да летят заедно и никога повече не достигнаха върховете на мурите.

Йоли бързо схвана размерите на бедата, но никой не пожела да се вслуша в предупрежденията му.

- Че какво ни е? Същите сме си както преди. А и толкова са забавни тези странни джуджета. Жалко само, дето са така саможиви и не можем да ги опознаем по-отблизо.

 

ГЛАВА  ДВАНАДЕСЕТА

 

Струйката Жмоц изостави окончателно милосърдието и колкото и да я придумваше Алмана, тя си знаеше своето:

- А това, което върша, не е ли милосърдие? Едно прекрасно същество се нуждае от мен и само аз мога да го направя щастливо.

- Опасно самохвалство – бе отвърнала с огорчение питката Алмана.

Този следобед Енерис си науми да съчинява танц едновременно с бръмбара и с червея.

- Ти, Тотó, ще лежиш по гръб, защото ми се иска Слуз да се провира между бодливите ти крака.

- А няма ли да ме боли? – възропта червеят.

- Много важно – свъси вежди перуниката. – Мен ме интересува ефекта, а не твоите неуместни капризи. Докато ти се гърчиш върху Тотó, аз с подходящ лицеизраз ще развявам син воал.

- Какво е това лицеизраз? – попита червеят.

- Израз на лицето, естествено – тросна се Енерис. – Идиотски въпрос!

В гласа й прозвуча раздразнение, което никой освен червея не долови: госпожица Огледало стоеше в захлас, а бръмбарът отново бе задрямал.

- Обърни се, Тотó – нареди тя.

Той послушно се търкулна по гръб.

- Хайде, Слуз. По-живо! – извика перуниката, въпреки че знаеше неприязънта на червея към това обръщение. – А ти, Жмоц, застани отляво. Трябва да ме уловиш откъм опашката на Слуз, защото тя контрастира страхотно на моя лицеизраз.

Червеят се запровира мъчително между бодливите крака на Тотó.

- Не! – крясна Енерис. – Не може докато аз се трудя с цялата сила на таланта си, някой да се цупи демонстративно и да проваля всичките ми усилия! Искам лицеизраз и от теб, разбра ли?

- Но аз не зная как – стъписа се червеят.

- Така както можеш да изобразяваш неудоволствие, трябва да можеш и обратното. Не съм ли права, Огледало?

Жмоц кимна угоднически.

- Аз се усмихвам, ако изобщо забелязваш – продължи  Енерис.

- Но мен ме боли.

- Изкуството иска жертви!

Тотó примлясна няколко пъти и окончателно заспа. Червеят започна отначало, полагайки огромни усилия да не показва какво изпитва.

- Не е толкова зле – установи след малко Енерис. – Видя ли, че не е трудно.

Тотó мощно изхърка.

- Ах ти, мързеланко с мързеланко, хич не си мисли, че непрекъснато ще спиш, докато ние с пот на чело създаваме красота! – нахвърли се върху него тя. – Лицеизразът е задължителен за всички изпълнители!

Бръмбарът я погледна с блуждаещи очи.

- Не ми харесва твоят поглед. Това са очи на кретен, не на артист.

Тотó направи опит да се ококори, но дрямката го налегна с нова сила. Тогава Енерис направи нещо, което по-преди не би си и помислила: перна бръмбара през лицето.

- Некадърник!

Нито един от четиримата не забеляза прокрадващите се зад дърветата джуджета. Доволно поглаждайки дългите си бради, те подскачаха от крак на крак, заливайки се в смях:

- Ура за нас, Килáнг!

- Победа, братко Гéсто!

 

ГЛАВА  ТРИНАДЕСЕТА

 

Какадá се яви в уговорения час. Идещият от шията на Чонда-Монда аромат на смола  й подейства успокоително. Тя седна на стола и отвори пълната си с изпотрошени зъби уста.

- Да-а-а – пъхна ръце в джобовете докторът. – Да не ми е името доктор Кърти, ако тук сега не се намира най-забележителната ми клиентка.

- Пациентка – поправи го храбро сестрата.

Зъболекарят не й обърна внимание.

- Предполагам, че сте много красива – докосна ръката на Какадá той. – Колко е мека...

- Виждала съм и по-меки – вметна метлата.

- А очите ви сигурно са пълни с чар.

- С гурели – простена Чонда-Монда.

- Ухае ми на мен напоследък на смола – мърдаше ноздри зъболекарят – и се питах дали това не сте вие...

- Аз бях! – проплака сестрата.

- Така прекрасно може да ухае само смелият клиент – продължи вдъхновено той. – Само оня, който не трепва ни пред машинка, ни пред чук, а клещите направо го екзалтират.

Какадá се разтопи от удоволствие. После впи самоотвержен поглед в складираната в нейна чест ламарина и когато, сграбчил клещите, докторът се хвърли върху нея, тя, пламнала от мъжество, само стисна клепки.

 

ГЛАВА  ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

 

- Добро утро, Щяло и Нещяло – бодро поздрави Карóм. – Какво ви е?

- Не ми се прави нищо  –  измърмори Пепе първи – този с червените панталонки.

- И на мен – отрони брат му.

- Не може да бъде! – завъртя глава Карóм. – Да не чувам такива приказки! Точно днес съм пълна със сто идеи!

Но двете лястовичета я погледнаха с безразличие.

- Да не би да сте се простудили? – засуети се тя. – Ей сегичка ще ви премеря температурата.

И тя допря устни до челата им.

- Здрави сте. Какво сте яли снощи?

- Нищо. Не ни се ядеше – въздъхна Пепе втори. – Мама Пея много се огорчи. Хем ни беше сготвила любимата каша.

- Защото ме е нямало да ви напердаша. Как така няма да ви се яде? Ох, миличките ми – разнежи се внезапно тя и ги целуна.

- Татко ми Слънцето ми е разправял, че всяка ласка запалва нова звездица в небето.

И тримата се обърнаха. Пред тях грееше в прекрасна усмивка Малък Лъч.

- Ах, колко си хубав! – можа само да каже Карóм.

Двете птичета загледаха Малък Лъч с очаровани очи.

- Ти каза нещо много интересно. Може ли да ни го обясниш? – веднага настоя цветето.

- Според татко ми Слънцето, щом се роди, ласката веднага пожелава да стори нещо велико. И си избира точно това – да създаде звездица.

Братчетата слушаха без да дишат.

            - И аз съм сигурен, че почти всички звездици са се родили по този начин.

- Ох, сърцето ми ще се пръсне от радост – прошепна Карóм. – Искаш да кажеш, че там горе сега се е появила звездичка, която е мое дете?

- Точно така – убедително кимна Малък Лъч.

- Струвало си е да се родя на този свят дори само заради това – заключи тя тържествено. – А пък от друга страна, небето е толкова огромно, че винаги ще се намери място за още някоя, нали така?

- Небето никога не може да се запълни дотам, че да почне да прелива. Това го знам от татко ми Слънцето. Дори всички непрекъснато да създават звезди, пак ще има свободно място. Защото небето е безкрайно.

- Кога ще те видим пак? – попита Пепе втори, забелязал, че Малък Лъч се кани да си върви.

- Ако много искате, колкото и да е трудно, ще намеря време и за вас.

- Защо да е трудно? – учуди се Карóм.

- Защото татко ми Слънцето не обича да ме изпуска от поглед.

- Това означава ли, че няма да се осмелиш да му предадеш нашите поздрави? – не спираше Карóм.

- Може би ще успея да намеря сгоден момент – окуражи я Малък Лъч. – А, щях да пропусна. Две джуджета се спотайваха ей там преди малко. Не е зле да затваряте портичката.

- Да не би да са онези, за които спомена Йоли? – досети се Карóм. – Ах, сега разбирам защо Щяло и Нещяло бяха днес такива. Благодаря ти за съвета, приятелю. Вече ще се пазим.

 

ГЛАВА  ПЕТНАДЕСЕТА

 

Алмана бързаше така, че Еома едва смогваше да я догонва.

- Уф, стигнахме! – изпуфтя накрая тя.

Почти примряла от умора, жилетката се просна и затвори очи.

- Хайде, ставай – властно рече Алмана.

- Нека поне мъничко...

- Добре, от мен да мине. Давам ти една минута... Мислиш ли, че Йоли е прав като казва, че ония джуджета са толкова опасни? Как се наричаха, че ми щукна из ума?

- Килáнг и Гéсто – отрони Еома.

- Аха. Чувала съм от моята пралеля, че джуджетата са вълшебни същества. Щом е така, не могат да бъдат лоши. Не съм ли права?

- Права си...

- От друга страна, не мога да не вярвам и на пръстенчето. То е много умно. Иди че разбери къде е истината. Хайде, стига сме се излежавали. Ехоо! – провикна се питката. – Има ли тук някой?

- Има – дочу се от близкия мравуняк.

- Идваме да ви помагаме.

- Добре дошли, добре дошли. Заповядайте – посрещнаха ги група млади мравки.

Питката охотно се предостави на гладните, наблюдавайки с радост как си отхапват от нея.

- Взимайте, взимайте, милички – гальовно избликваше плътният й смях. – Нали знаете, питка-апетитка никога не свършва.

В този миг едно малко мравче заплака. Заплака и второ.

- Има ли им нещо? – разтревожи се Алмана. 

- Жадни са – отвърна майка им.

- Ах! – простена жилетката.

- Този плач разкъсва сърцето ми – просълзи се Алмана. – Нашата животворна водица, нашата мила струйка взе че ни изостави.

Тя беше така искрено съкрушена, че мравките се втурнаха да я успокояват. Но питката безутешно повтаряше:

- Да се отрече от своя свещен дълг да пои жадните...

Точно тогава прокапа дъждец.

- Добре, че има Божие милосърдие – възрадва се тя.

Малко по-късно те се сбогуваха и поеха по обратния път, без да забележат как Килáнг и Гéсто притичват на прибежки зад тях.

- Да ти кажа право, днес изпитах желание да я натупам. Да ми беше паднала, щеше да ми стане само на Жмоц!

Еома крачеше отстрани тъжна и мълчалива.

- Да беше казала една дума поне! – нахвърли се върху й Алмана.

- Всичко е толкова безнадеждно.

- Всичко плаче за бой! Един хубав пердах ще оправи света, така да знаеш.

- И тоя дъжд... Сякаш самото небе тъгува...

- Я стига си мрънкала! Добре, че беше дъждът. Напои той жадните, скъпа ми Еомке, вместо да си губи времето да тъгува. Ама ти напоследък много ме дразниш. Нито една умна приказка не можеш да родиш.

- Така е. Аз съм най-излишното същество на света – провисна жилетката.

- Не изопачавай, ако обичаш! – настръхна Алмана.

Метейки с гугли земята, Килáнг и Гéсто се превиваха в беззвучен смях. Спираха за миг да си поемат дъх, подир туй посочваха с пръст двете другарки и отново прихваха.

- Ох, ох, ще се пукна! – кикотеше се първото.

- Аз вече съм спукан – отвръщаше второто.

- Още малко и едната ще набие другата.

През това време Алмана разглеждаше мимоходом нащърбените си краища.

- Нищо и никакво ядене. А можеха да се нахранят царски, ако имаше вода.

- Ами нали заваля...

- Врели-некипели! Едно е да клечиш за по някоя капка и съвсем друго – да се потопиш в свежата вода на Жмоц-изменницата. Ама ще види тя!

- Все ми е едно...

- Естествено. За теб това е най-нормалното нещо.

- Кое? – едва чуто изхленчи жилетката.

- Да ти е все едно. А на мен не ми е! Чудя се какво търся при теб.

- И аз се чудя... Аз съм толкова излишна...

- Да не мислиш, че е лъжа?

Еома се разплака.

- Как не се сетих да те разплача по-рано? – злорадо изрече Алмана. – Тия сълзи тъкмо щяха да напоят мравките. Следващия път ще знам.

- От мен няма и капка полза... – ридаеше жилетката.

- Много капки полза можех да изцедя аз от тебе, жалко, че късно се сетих.

- Остави ме тук – спря Еома. – Искам да умра.

Лицето й бе подуто от плач. Това трогна Алмана, но само за миг.

- Умирай си, щом ти се умира. Мен ме чака работа.

И тя продължи нататък, без дори да се обърне.

Еома се просна на тревата, полужива от отчаяние. “Искам да умра. О, искам да умра” – непрекъснато си повтаряше тя и молеше Бог да си я прибере.

Така я намери лястовичката Пея.

- Скъпа Еома, какво се е случило? – и Пея нежно погали жилетката, която хълцаше така, че не бе в състояние да говори.

Лястовичката я галеше търпеливо и загрижено, докато хлипането се разреди и съвсем изчезна.

- Не ме питай – каза след време тя. – Знам само, че вече не сме същите – Алмана и аз.

 

 

 

ГЛАВА  ШЕСТНАДЕСЕТА

 

- Ох, Машоá, ти винаги си толкова спокойна, че просто няма как да се скараме – рече веднъж Афезáк.

- А ти имаш ли подобно желание?

- Не, разбира се – смути се Афезáк.

Но Машоá вече беше нащрек. И една привечер, когато Слънцето, червено и далечно, тъкмо си избираше място за нощувка, тя чу къпината да казва:

- Отива си още един противен ден.

- О, денят беше превъзходен.

- Така ти се струва – възрази Афезáк със заядлива нотка в гласа. – Понякога се питам защо животът е толкова глупав.

- Доскоро му се радваше – забеляза змията.

- Кой ме знае? Да не мислиш, че винаги говоря умности? Аз не съм мъдра като вас, госпожо Машоá.

- Чуваш ли се, Афезáк?! – стъписа се змията.

- И при това – съвсем добре  –  изгледа я къпината с враждебен поглед.

- Почакай малко! – извика Машоá и се стрелна в тревата.

Зад глогиновите храсти се отдалечаваха гърбовете на двете джуджета.

Когато се върна, завари Афезáк не на себе си от отчаяние.

- Това не бях аз! О, Машоá, моля те, моля те, прости ми!

- Успокой се, миличка. Бих те прегърнала, но знаеш, че няма как.

- Яд ме е на тия мои бодли – през сълзи се усмихна къпината.

- Видях онези джуджета.

- Ето значи какво било – удиви се не на шега къпината. – Ами сега? Те могат да се върнат пак.

- Е и? – повиши глас Машоá. – Какво, ако се върнат?

Очите й запламтяха така, че Афезáк потръпна.

- Кой е по-силният, искам да попитам – те или ние? Кой притежава желязно равновесие – те или ние? Кой има примера на славната Ратузýн, която ни показа какво значи несломима воля – те или ние?

Настана мълчание.

- И още нещо: това, което става сега, въобще не е премеждие, а прекрасна проверка на нашите възможности. Ето случаят, който самата съдба ни изпраща. Сега ние ще упражним знаеш ли колко неща?

Афезáк чакаше.

- Наблюдателност, защото ще започнем да се вглеждаме най-внимателно във всяко свое състояние, безстрашие, защото ще се изправим срещу подъл враг, и равновесие, чрез което не само ще устояваме на всичките му нападения, ами и ще го победим. Какво ще кажеш, а? – тържествуващо заяви Машоá. – Наблюдателност, безстрашие и равновесие.

- Велика си ти, Машоá – възхитено промълви къпината. – Щастлива съм, че си моя приятелка.

 

ГЛАВА  СЕДЕМНАДЕСЕТА

 

Нахлузила Йоли на шията си, Пея летеше право срещу Слънцето.

- Няма как да те видя, но мога да си представя сиянието ти – говореше тя. – Избрахме най-подходящия момент за среща с Ратузýн.

Йоли не обичаше да се говори за външността му, затова не даде вид, че е чул.

Когато ги забеляза, Ратузýн само стисна клепки. Йоли се притисна в мощната й гръд.

- Добро утро, любима Ратузýн.

- Това е най-доброто утро на света – усмихна се широко тя.

Пея ги наблюдаваше с любов.

- Твоя ли беше идеята? – погледна я Ратузýн.

- И на двама ни.

- Как разбра, че ми липсва?

- Нали те виждах какъв ставаше погледът ти, когато ме разпитваше как изглежда пръстенчето, много ли е заето, за какво си говорим...

Йоли целуна Ратузýн и я погледна възхитено:

- Но ти си по-прекрасна от всякога!

- Не знам. Може и да е така – въздъхна тя. – Но то не е толкова важно. Повече ме интересува как да бъда най-полезна на другите.

- Да знаеш само какъв пример си за всички нас! – пламенно изрече Йоли. – Не можеш да си представиш колко ни помагаш! Когато те погледнем – такава силна и красива, и следа не остава от умора или колебание. Славна е твоята жертва, Ратузýн.

- Когато обичаш, жертвата се превръща в радост. А и тук не съм съвсем без приятели – усмихна се тя, посочвайки нещо в далечината. – Виждате ли онзи там облак? Понякога, когато усети, че съм тъжна, върши такива щуротии, че се боя да не се пропукам от смях. Освен това от него научавам много важни вести.

- Ами Слънцето? – рече пръстенчето.

- Върху него лежи такава Огромна Отговорност, че би трябвало да съм най-недосетливото същество на света да седна да му губя времето със себе си.

- Права си.

- Ще дойдете ли пак? – попита Ратузýн малко преди гостите и да си тръгнат.

- О, по-скоро, отколкото си мислиш – обеща Йоли.

 

ГЛАВА  ОСЕМНАДЕСЕТА

 

Доктор Кърти крачеше възбудено напред-назад пред обезпокоения поглед на Чонда-Монда.

- Край! – извика с пълно гърло той. – Реших! И нищо вече не може да ме спре! Тя ще бъде моя съпруга!

Сестрата онемя.

- Още сега ще ме заведеш при нея – снижи глас докторът.

- Не разбирам за какво говорите.

- Винаги си била връх на недосетливостта! – избухна той. – Става дума за онази, последната моя клиентка.

- Пациентка – процеди сестрата.

- Тя повече няма да дойде. Поставих й моста и може да минат десет години, докато й потрябвам пак. А дотогава – я ме има, я ме няма. Горещото се кове, докато е желязо, нали така?

- Почти.

- Хайде, да не губим време. Добре ли съм в осанката? Огледай ме отвсякъде. Не е шега работа да искаш ръката на своя клиентка.

С лице, стремително менящо цвета си, Чонда-Монда отвори вратата и му подаде ръка. Извеждайки го бавно навън, тя вече взимаше своето фатално решение.

През това време, без да подозира каква изненада й се готви, Какадá замислено чупеше лешници, кроейки планове за нова среща с доктор Кърти. От устата й стърчаха ламарини, които, освен че й придаваха доста страховит вид, правеха дъвченето почти непреодолимо изпитание.

Чонда-Монда наистина водеше доктора, само че не към дома на Какадá, а към Изоставения Вир. Когато стъпиха на брега, тя подложи умело крак и зъболекарят цопна в дълбоката вода. Разнесоха се отчаяните му викове.

- Помооощ! – престорено изпищя и сестрата.

- Помооощ, тя се дави! Помогнете й! – неочаквано закрещя той, ужасен, че Чонда-Монда е в беда.

При все че играеше ролята си с истинско майсторство, Чонда-Монда не изпускаше от очи борбата на доктор Кърти със смъртта. Ала когато той потъна окончателно, в съзнанието й внезапно се появи образът на Йоли. И тя скочи във вира.

Малко по-късно проснатият върху влажния чакъл удавник изглеждаше така покъртително, че разбита от угризения, метлата се разрида.

- Не плачи, детето ми... – размърда се той, изригвайки фонтан вода. – Ти си герой...

Тези думи я удариха като гръм.

- О, не... не – опита се да възрази тя.

- Благодаря ти... – и доктор Кърти отново загуби свяст.

 

ГЛАВА  ДЕВЕТНАДЕСЕТА

 

Чонда-Монда го влачеше с последни сили, когато изведнъж два чифта ръце се протегнаха и подхванаха отпуснатото му тяло. Бяха Килáнг и Гéсто. Смазана от умора и отчаяние, метлата се потътри след тях.

След като го оставиха в леглото му, те се обърнаха към нея:

- Видяхме всичко. Сега ти просто нямаш избор.

Джуджетата й дадоха знак и тя безмълвно ги последва в смътната догадка, че оттук нататък може би започва най-ужасната част от живота й.

Колибата им бе умело замаскирана с гъсти клони.

- Ще спиш на пода – заявиха те.

Тя бе толкова изтощена, че прие думите им без никакво възражение.

- Утре ще те въведем в новата ти роля. Чувала ли си за баба Яга?

Метлата кимна.

- Тя е нашата най-знаменита роднина. Винаги сме й завиждали за метлата. Започваш ли да се досещаш? Не? Е, явно не си много схватлива – изкискаха се те.

Чак сега Чонда-Монда дойде на себе си.

- Но аз не умея да летя.

- Отначало и метлата на баба Яга не е умеела, да не мислиш? Ще те научим. Страхотно бъдеще те чака, имаш думата ни.

Усещайки, че й се завива свят, Чонда-Монда се подпря на един клон.

- А сега почивай – разпоредиха се те. – Ще се върнем довечера.

 

 

 

ГЛАВА  ДВАДЕСЕТА 

 

- Здравей, фръстенче – дружелюбно се провикна Какадá.

- О, мила Какадá, какво си пострадала?

Катеричката се прехвърли на няколко по-ниски клона и тупна пред Ниге.

- А, не е хой знае хахво. Фравих си зъвите – и тя посочи стърчащата ламарина.

- Ох – притеснено изпъшка пръстенчето, – а как се храниш?

- Няма фровлеми. Стривам мефту два хамъха лефниче или орефче.

- А знаеш ли новината? Доктор Кърти е щял да се удави онзи ден. Спасила го е сестрата, но оттогава е изчезнала безследно.

- Ами сега? – ахна Какадá. – Хой ще се грижи за него?

- Питката Алмана.

- Ай, ай, ай – улови глава тя.

- Тъжна история.

- Милият дофтор – заплака Какадá, без да чува повече какво й се говори.

 

 

ГЛАВА  ДВАДЕСЕТ  И  ПЪРВА

 

Уморила се да стои неподвижно, стуйката Жмоц направи опит да се протегне.

- Глупачка такава! – изкрещя Енерис. – Можеше да не го правиш точно сега!

Ужасно сконфузена, Жмоц бързо-бързо се прибра.

- Няма да се променяш нито за миг, разбра ли! И бездруго толкова усилия ми коства да постигна нещо свястно с тия двама некадърници – наведе се тя над дремещия бръмбар.

- Дръж това – и тя му хвърли края на една копринена панделка. – И колкото и да дърпам – няма да пускаш!

- Здравейте! – чу се зад тях ясен глас.

- Здравей – отвърна Жмоц.

Беше Машоá. Тя веднага забеляза намусеното лице на перуниката и смутения поглед на струйката.

- Само минавам.

Тотó отвори едва-едва лявото си око и измърмори:

- Добре дошла.

- Само минавам – повтори Машоá.

Тъкмо тогава отнякъде се зададе и синята жилетка. Видът й беше необичайно занемарен.

- Как я караш? – учтиво я посрещна Машоá.

- Криво-ляво... – смотолеви Еома.

- Добре дошла и на теб – измърмори бръмбарът.

- Вече съм сама – тихо рече жилетката.

Жмоц се направи, че не е чула.

- Ами сега кой се грижи за нуждаещите се? – позаинтересува се змията.

- Не зная.

Машоá се накани да върви. Сърцето й преливаше от тревога: навсякъде личеше невидимият пръст на злината.

- Защо се бърчиш, проклето Огледало?! – кресна отново Енерис. – Толкова ли не можа да отложиш идиотската си въздишка?

И тя тръгна заплашително към Жмоц. Машоá бързо застана помежду им и тихо рече:

- Дишай дълбоко десет пъти.

Перуниката се стъписа.

- Десет пъти – твърдо повтори змията.

Енерис се подчини. Всички зачакаха какво ще се случи.

- Я, олекна ми сякаш – отрони след малко тя.

- Така прави всеки път, когато се разлютиш – с лек присмех подметна Машоá и се отдалечи.

- Довиждане – виновно промълви перуниката.

 

ГЛАВА  ДВАДЕСЕТ  И  ВТОРА

 

- И сега какво? – започна без предисловие Машоá.

- Мисля да събера всички на Голямата Поляна. Трябва да им поговоря отново – заяви Йоли.

- Вече знаеш, че това не дава резултат – възрази змията. – Те не искат да повярват.

- Да, защото унинието и раздразнението не са отчаяние или гняв. Можеш дори да не ги забележиш.

И двамата се умълчаха.

- От известно време нещата съвсем се влошиха – подхвана пръстенчето. – Сякаш са не две, а двеста джуджета. Колко явно си личи, че злата сила стои зад гърба им.

- Мога ли да поискам твоето съгласие? – попита внезапно змията.

- За какво?

- Наумила съм си нещо.

- Вярвам в доброто ти сърце – сериозно изрече пръстенчето.

- И все пак нека те попитам: имам ли право да ги унищожа, ако нищо друго не помогне?

- Щом с това ще спасиш всички – да. Има случаи, когато суровото решение е единственият изход.

- Ето това ми трябваше. Но не мисли, че изпитвам желание да го сторя – въздъхна Машоá. – Ще опитам преди това да ги вразумя. Дано успея.

 

ГЛАВА  ДВАДЕСЕТ  И  ТРЕТА

 

- Фте отида да го нагледам – реши Какадá и се запъти към дома на доктора.

След дълго колебание почука на вратата.

- Кой е? – долетя глух глас.

- Вафа пафиентка.

- Влез.

Измъчен от жегата, доктор Кърти се беше проснал на леглото с мокра жаба на челото.

- Нофя ви малко орефи.

- Този глас ми е познат – хвърли жабата той.

Какадá подсмръкна.

- Гръм и мълния! Това е тя! – скочи зъболекарят, удряйки глава в гредата над леглото. 

Една огромна буца се заиздува на челото му.

- Имате титина... – съкрушено изрече посетителката.

- Не е важно, скъпа. Какво е цицината пред любовната радост?! Къде е ръчицата ви? Искам да я сложа на сърцето си.

Какадá протегна ръка. Докторът я доближи до устата си, след това я притисна до гърди и рече:

- Сега мога да умра щастлив.

- Фтом фте фтафлив, вафто говорите ва фмърт? – разрида се тя.

- Не плачи, ангеле мой, ами ми кажи името си.

- Фафадá.

- Как сладко звучи... – притихна той за момент, след което произнесе: – От днес, ти, Фафадá, си моя законна съпруга, а аз, по волята на съдбата – твой законен съпруг. Знаех си аз, ех, знаех си!

 

ГЛАВА  ДВАДЕСЕТ  И  ЧЕТВЪРТА

 

Настанени върху Чонда-Монда, Килáнг и Гéсто се наслаждаваха на своя волен летеж.

- Я се поснижи малко – подритна я Гéсто. – Там долу има работа за нас.

- Но това е къщата на доктор Кърти – смути се тя.

- Е и? – ехидно се обади Килáнг.

- Не искам! – възпротиви се Чонда-Монда.

- Ще те накажем!

- Не искам! – повтори тя.

- Добре, давай нататък! – яростно изсъска Гéсто. – Имам да разчиствам сметки с оная проскубана къпина. Приятелката й ми попречи онзи път, но сега...

Метлата закръжи послушно над Афезáк. В този миг от върха на близкото дърво прозвуча суров глас:

- Призовавам ви да се откажете от престъпните си занимания.

Беше Машоá.

- Чак пък престъпни... – килна назад гугла Килáнг. – И какво ще ни направиш, ако откажем?

Метлата усети, че се изпотява от срам.

- Престанете да вършите злини! – изрече змията.

- Ами ако в това е целият смисъл на живота ни? – захилиха се джуджетата.

- Тогава ще се превърне и в повод за гибелта ви.

- Охо! Колко била страшна. Само че за това се иска по-напред да ни хванеш, а преди да ни хванеш, ще ти се наложи да ни намериш.

И подсмихвайки се подигравателно, те продължиха несмутимо да кръжат над къпината.

- Афезáк, не бой се! – извика змията. – Не забравяй, че ние сме по-силните!

- Бъди спокойна, Машоá, аз само веднъж се лъжа! – отвърна храбро къпината.

Джуджетата я забомбардираха с тъмни мисли и Афезáк усети колко опасно удариха те сърцето й. “Милите ми рожбички!... – си рече тя. – Тъкмо сега започвате да зреете, тъкмо сега се наливате със сладост. Няма да ви отровя нито с уплаха, нито с отчаяние. Винаги съм била истинска майка. Ще бъда такава докрай.”

- Дръж се, Афезáк! – извика отново змията.

Тъкмо тогава се случи нещо непредвидено: метлата рязко полетя нагоре.

- Стой! Стой! – разпищяха се джуджетата.

- Искахте да ме превърнете в метлата на баба Яга, а? – извика Чонда-Монда.

- Смъкни се веднага! Ще те нарежем на парчета!

- Ха-ха-ха! – изсмя се тя. – Едва ли ще можете. Защото преди това самите вие ще станете на парчета.

И тя започна да се тресе с такава необуздана сила, че гуглите им полетяха към земята. Джуджетата впиха в нея ръце и крака, но чувстваха, че силите им бързо отпадат. Чонда-Монда ги преобърна с главите надолу и продължи да набира височина. Джуджетата разбраха, че това е краят им. Миг по-късно полетяха с отчаян писък надолу.

Метлата пое дълбоко дъх и си рече:

- Сега съм свободна. И много щастлива, защото вече знам да летя.

 

ГЛАВА  ДВАДЕСЕТ  И  ПЕТА

 

Енерис седна на земята и с изненада се чу да изрича:

- Май много ви изморих днес, миличките ми.

Жмоц не можеше да повярва на ушите си.

- Освобождавам те от длъжността ти, мила струйке – продължи тя. – И на колене те моля да ми простиш за всичките ми капризи. Изглежда бях болна.

Жмоц веднага се зае да разкършва вдървената си шия. После с видима наслада се протегна и кой знае колко дълго щеше да си стои така, ако изведнъж една светкавична мисъл не бе прорязала съзнанието й:

- Алмана и Еома сигурно се нуждаят от мен!

- Идвай понякога. Много ще се радвам да те виждам – сърдечно я изпрати Енерис.

Само Тотó не разбра какво става, защото отново спеше. Перуниката го преобърна по корем и се огледа за градинския червей.

- Тук съм – подаде се от една дупка той. – Стана ми горещо и се прибрах на хладина.

- Нали не ми се сърдиш? – гальовно го погледна тя.

- За нищо не съм ти се сърдил, само името...

- Никога повече няма да те наричам така. Бях ужасно лоша.

И Енерис се завтече към Цветната Поляна, където радостно прегърнати, Алмана, Еома и Жмоц разговаряха с цветята.

- Знаете ли какво ще правим днес? – още отдалеч извика Енерис. 

- Ще летим – дружно отвърнаха цветята.

- Точно така. Поемете дълбоко дъх и погледнете към великолепната Ратузýн. Виждате ли я добре?

- Дааа.

- Когато кажа “три”, всички до един – към нея.

Цветята нетърпеливо зачакаха.

- Едно, две... Три!

И целият пъстроцветен облак се понесе към изумрудения връх.

- Ах! – можа само да възкликне Ратузýн.

Толкова много радост можеше да сломи дори гранит, камо ли нейното чувствително сърце.

 

ГЛАВА  ДВАДЕСЕТ  И  ШЕСТА

 

Ратузýн ги забеляза отдалеч и засия в щастлива усмивка.

- Водите ми и приятел – посочи тя славея.

- Днес аз съм техният венчален пръстен – заяви Йоли, изхлузвайки се от шията на Пея.

Ратузýн отрони тайно една сълза. Пръстенчето застана между Пея и славея, и когато те внимателно го повдигнаха с човчици, тя тържествено произнесе:

- Живейте в любов и сговор. Служете на другите, както служите един на друг, и нека Бог напътства делата ви.

Двамата влюбени запяха тъй красиво, че Ратузýн мечтателно отрони:

- Колко ли ви се радват сега звездиците...

Останала сама, тя потъна в размисъл. Тъкмо тогава отнейде долетя крехко гласче:

- Добър ден, ваше сиятелство.

- Моля?

- Ами вие сияете, следователно казвам истината.

Това беше Карóм, долетяла дотук на гърба на Чонда-Монда.

- Помолих моята приятелка – стоматологичната сестра, да ме доведе при вас, защото все още не мога да летя – обясни тя. – Толкова неща вече видях, а това, което най-много ме интересува, до днес оставаше недостъпно за мен.

- И... това съм аз? – усмихна се Ратузýн.

- Да.

Чонда-Монда наблюдаваше отстрани с израз, какъвто никой досега не беше виждал на лицето й. Личеше си, че сърцето й прелива от щастие.

- Мечтая си само за едно: да приличам на теб  –  пламенно отвърна цветето, неусетно преминавайки на “ти”.

- Искаш ли да ти доверя една моя тайна?

- О, да! – възхитено кимна Карóм.

- Тогава дай ушенце... Аз ще продължа да се вдигам нагоре – зашепна Ратузýн, – защото трябва да достигна висотата на онзи божествен връх, който краси най-могъщата планина на света.

Цветето беше толкова впечатлено, че не можеше да отрони нито звук. Чак когато полетя обратно върху Чонда-Монда, се досети да извика:

- А как се казва този връъъх?

- Джомолууунгмаааа...

Ехото подхвана мощния звук и не спря да го повтаря дори и след като Карóм се изгуби зад назъбения контур на далечните скали.

- Чие е това име? – попита Чонда-Монда.

- На върха, до който някой ден ще стигна – отвърна Карóм и през стремителните пориви на вятъра се понесе любимата й песничка:

 

  Напред, напред, Карóм – юнак момиче,

  напред, напред през тъмната гора!

  Не си, Карóм, уплашено кокиче,

  а най-безстрашна момина сълза.

 

                                     Напред, напред, не спирай ни минута,

                                     ти можеш всъщност още по-натам,

                                     защото, щом в гора не се залута,

                                     ще стигнеш и звездите! Трам-тарам!

 

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Детска
публикувана на: 2016-07-04
прочитания: 316
точки: 2 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 1 (виж препоръчалите)

Вход