Ако сега някой го попиташе от къде идва, той едва ли щеше да успее да си припомни началото. Вече толкова дълго летеше, че беше загубил представа за времето. Единствено знаеше, че е пръстен. Всичко друго беше мъгла. Той се замисли... В мислите му изплува образът на красивия мост над Сена, осветен от горе до долу с блещукащи светлинки. Сякаш цяла вечност отне на пръстена да прелети над него. Двамата успяха дори да се запознаят, което отне известно време на моста, тъй като и той се беше отказал да брои годините, търкулващи се една след друга  и като че ли неусетно бе забравил и собственото си име...
-Леон, - след дълга пауза пророни той на пръстена - казвам се Леон.
-Красиво име - впечатли се златният пръстен - Вие, французите, имате все красиви имена! Странно е, че всички ви мислят за префърцунени и високомерни. А ти си толкова мил!
И така си поприказваха още малко, докато не дойде време да се сбогуват.
-Довиждане! - усмихнато подвикна пръстенът.
-До скоро виждане, приятелю! - отвърна старият мост - Но почакай! На къде си се запътил?
-Не знам. Тя ме хвърли толкова... - последните думи на пръстена се загубиха с него в тъмнината.
А какво видя след моста?... Не беше ли... Точно така! Онази голяма лодка, на която се хранеха хора под звуците на френски шансони и под красивите лъчи на луната. Пръстенът беше прелетял толкова близко, че един господин с прошарени коси го забеляза и извърна глава, но жена му се покашля демонстративно и каза, че най-вероятно е било някое насекомо като побърза да отклони вниманието на другите на масата и изгледа мъжа си укорително.
-Ха-ха! - засмя се пръстенът - Това хората са интересни същества!
И докато оглеждаше блестящото злато по себе си във водите на Сена, в съзнанието му изплува глас: "Всичко е наистина прекрасно и знаеш, че те харесвам много, но... не съм готова за това. Не мисля и че някога ще бъда готова... Какво ще кажат хората, приятелите ми, семейството ми?!". Тя въздъхна... "Но благодаря ти!".
Топла ръка беше обгърнала пръстена и той усети, че се движат. Чу, че момичето извика нещо след тях, но не успя да различи думите й. Движеха се няколко минути, когато най-после спряха и ръката се отвори пред пръстена. Колко пленителен бе Париж нощем! Дори във въздуха се носеше красота. Прекрасен град! Две мокри зелени очи се бяха впили в него и в тях се отрази знатният му блясък. Красива, но тъжна усмивка озари онова лице. Лицето, което пръстенът нямаше никога да забрави - обляно в сълзи, но все пак носещо един пламък, засенчващ дори блясъка на златото... Пръстенът си спомни. Две устни се приближиха и го опариха леко с целувката си, след което изрекоха само това: "Ах... Любов!"...
След миг стомахът му се преобърна и той вече летеше. И видя моста, и лодката, и човека с досадната съпруга, и отражението си във водата... Замисли се. Какво ли стана с онова лице? Дали я е намерило? Любов или както там я наричаха...
-Сигурно е много красива - помисли си златният пръстен - щом страдат така заради нея.
Усмихна се. Сети се какво винаги казваше баба му: "Който търси - намира".
-Ще я намериш, красиво лице, - пророни той - някой ден ще я намериш и ще бъдат вече сухи очите ти...
Цоп - пльокна златният пръстен в реката. Надолу, надолу, надолу, докато не изчезна съвсем блясъкът му.