Вече втори ден пътували младите влюбени, а оставал още много път пред тях. Към Северното
кралство тръгнали Сияйна и Нот да зарадват стария крал с хубавата новина, че синът му се
прибира у дома и то не сам, а с красивата си съпруга. Очите им греели от щастие и любов.
Само от време на време младата принцеса се натъжавала за своята мама Чан. Не поискала тя
да тръгне с младото семейство:
-Стара съм вече, малка моя. Време ми е да вървя при своите. Но ти недей да се натъжаваш, а се
усмихни. И запомни от мен-не спирай да обичаш и да мечтаеш. Мечтай непрекъснато, мечтай и
сбъдвай мечтите си, миличка. Само така животът ти ще бъде пълен и щастлив. И не забравяй, че
красивият цвят е тук в сърцето ти.
Така и казала старата бавачка преди заминаването.
-И точно това ще направя-усмихнала се Сияйна и погледнала навън. Отворила сърцето си за
радостта от пътуването и чудните гледки, които се редували една след друга.
Величествените планини с пухкавите калпаци по върховете се редували със свежозелени гори и
бистри пенливи поточета. Въздухът ухаел на борове и горски цветя. Изведнъж каляската рязко
спряла. Сияйна подала любопитно глава навън и попитала:
-Защо спряхме? Случило ли се е нещо?
-Няма нищо,скъпа. Пратеник от моя баща. Търсил ме е няколко месеца и сега ще разберем защо-
казал Нот и препуснал напред, за да се срещне с кралския пратеник.
Не след дълго Сияйна го видяла да се връща с наведена глава и натежал от мъка поглед.
Изскочила бързо навън и се затичала към него:
-Лоши новини ли?
-Баща ми е тежко болен. Страхувам се, че може и да не ни дочака. Трябва да побързаме.
Тръгвайте!-казал Нот и махнал заповеднически към стражата.
След няколко мъчителни дни, прекарани в тревожни мисли и безкрайно пътуване, най-после
каретата и ескорта  приближили замъка на свечеряване. Пуст изглеждал той, само черните
траурни ленти посрещнали нечаканите гости. Никой не излязъл да ги посрещне. Скочил от коня
си Нот, изтичал по мраморните стълби и почнал да блъска по затворената врата. Минало доста
време, докато изтрака ключалката и в малкия процеп се подало едно бледо като призрак
изплашено лице. Когато лакеят видял Нот побледнял още повече, но раболепно отворил вратата
и започнал да се кланя бързо, за да прикрие силно треперещите си ръце:
-Добре дошли, ваше...величество. Вие се върнахте?! На нас ни съобщиха, че сте загинали в битка
и...ние не знаехме. Наложи се да повикаме принц Сет, той затвори очите на баща ви, мир на
праха му. И сега...
-Дръпни се от пътя ми! Какво сте направили с баща ми, какво става тук? Отговаряй!
-Кралят почина преди 9 дни. Погребахме го с почести до скъпата ни кралица-не спирал да се
оправдава лакеят и се покланял все по-ниско и по-ниско пред гневния Нот. И хукнал да каже
на всички новината, че новият крал е вече в двореца.
Най-бърз от всички бил един красив млад принц, който раболепно се поклонил пред младия
владетел:
-Скъпи братовчеде, ти си жив! Толкова се радвам да те видя, тежък товар се смъкна от плещите
ми. Дай да те прегърна-казал Сет, но зли пламъчета заблестяли в очите му.
-Кажи ми ти тук ли беше?Баща ми...
-Не беше сам, аз бях до него през цялото време. Аз затворих очите му. Чака те дълго, но когато
пратеникът му съобщи, че си загинал той просто се предаде. О, виждам, че не си сам. Ще ме
представиш ли на прекрасната дама?-лукаво се засмял Сет.
-Да, разбира се. Това е съпругата ми Сияйна, принцеса от Данското кралсво, дъщеря на крал Хорн.
Поклонил се почтително Сет, но Сияйна надникнала в очите му и лошо предчувствие сковало
сърцето и.

Тъмнината затиснала не само стария замък, но и сърцето на младия крал. Тягостно и тревожно
чувство го измъчвало. Искал да избяга от всичко, което му напомняло за огромната загуба.
Сега е крал, а достоен ли е за това? С мъка си припомнил разговора, който провел с братовчед
си след вечеря.
-Скъпи Сет, какво да правя? Никога не съм искал тази тежка корона. Затова години наред пътувах
и търсих своето щастие. Открих любовта и това промени всичко. Върнах се само, за да видя
баща си и да споделя с него своето решение да се откажа от трона. А сега него го няма и аз
не мога да направя това. Не искам такъв живот. Объркан съм-казал Нот.
-Приятелю, ти си новият крал по рождено право. Това може да се промени, стига да поискаш. Можеш
да разчиташ на моята подкрепа, каквото и да решиш-казал Сет и тайно вътре в себе си ликувал
от възможната близка победа.
-Разбира се, мога просто да абдикирам, но това няма ли да е предателство към мъртвия ми баща?
Дълго още се измъчвал от създалото се положение младия крал. Тежките мисли не спирали да го
преследват и той дори не забелязал сянката, която преминала край прозореца.
Прибрал се принц Сет в покоите си, но черните мисли не му давали да заспи. Кръстосвал стаята
си и кроял планове. Изведнъж се чул лек шум от коридора и той тихо отворил вратата. Пред него
стояла красива млада дама, тя го погледнала съзаклятнически и казала шепнешком:
-Може ли да ви обезпокоя за миг, скъпи принце?
-Да, разбира се. Случило ли се е нещо? Да не би с краля-попитал Сет,разпознавайки една от
придворните дами.
-Все още не, за съжаление. Но може да се случи и аз ще ви помогна за това. А после вие ще
имате нужда от кралица, нали?
-Скъпа Инес, толкова сте убедителна понякога. Но никога повече не идвайте в стаята ми, твърде
рисковано е. Аз трябва да помисля...Все още не е дошъл момента за това-казал Сет и отворил
вратата с настойчив жест, след което се огледал предпазливо.

Утрото било свежо и лъчисто, но мрачните стаи на замъка оставали пълни с траурен мрак.
Сияйна излязла навън, водена от спомена за своята розова градина. Надеждата, че и на това
чуждо за нея място ще открие подобна красота мигом се изпарила. Градината пустеела. Само един
розов храст напомнял за някогашното великолепие на парка.
-Да, градината има нужда от грижовни ръце и добро сърце. Откакто почина кралицата никой не се
е грижил за нея явно. Но ти не се тревожи, за теб ще намеря най-красивите рози и много скоро
ще си обградена от хиляди красиви цветове-казал Нот на своята любима.-Ще потърся някого в
къщата на градинаря.
Хванал Сияйна за ръка и двамата тръгнали по пътеката към запустялата къщичка. Вратата била
отворена и в сумрака на малката стая видели млад мъж, наведен над книгите.
-Кой сте вие? Къде е градинарят, който живееше тук?-попитал Нот.
-Аз съм неговият син. Баща ми починал преди две години, но аз не знаех. Върнах се от дълъг път
и заварих само това-показал едно писмо непознатият, вдигнал поглед и...за миг онемял.
Чудната красота на Сияйна го заслепила и младият мъж се влюбил в нея на мига.
-Мислех да замина призори, но ако желаете аз ще заема неговото място-казал някак колебливо
сина на градинаря, съвсем забравил за решението си никога да не работи за краля.
-Не зная, трябва да помисля. За сега можете да останете, ако съм доволен ще ви задържа. Кралицата
иска да има розова градина. Ще се заемете ли?-попитал кралят. И без да дочака отговор повел
младата кралица към двореца, а влюбеният мъж дълго гледал след нея.

Следващите дни Нот бил  зает с решаването на неотложни държавни дела и нямал много време за
красивата си съпруга. Но тя не скучаела. Втурнала се да прави планове за новия парк и така
да съживи спомена за своя изгубен рай.
Поглеждайки през прозореца Сет казал на краля:
-Голям щастливец си ти. Имаш невероятна съпруга. Погледни, всички се влюбени в нея, направо са
заслепени от нейния чар.
Погледнал Нот през прозореца и видял само градинаря Ив, който не откъсвал поглед от Сияйна.
Отровната стрела на ревността се забила в сърцето му само за миг. После махнал с ръка,
спомняйки си думите на старата Чан-очите никога не лъжат. И се засмял.
Тъмен облак надвиснал над лицето на Сет. Черни били мислите му:\"Явно няма да успея по този
начин. Трябва ми план. Мисли, мисли...\"И припряно напуснал стаята, а Нот дори не забелязал.
На вечеря придворните дами не спирали да си шушукат и да се смеят, поглеждайки към краля и
кралицата. Смутил се Нот от тази дързост и тайно поглеждал към съпругата си. А тя цялата
сияела от щастие, не спирала да чурулика като влюбена птичка и дори не забелязала влезлия
вестоносец.
-Скъпа, извини ни за момент. Със Сет трябва спешно да обсъдим нещо важно-казал Нот, излязъл
бързо и се отправил към кабинета. Но още в предверието се разгорял яростен спор:
-Крал Хорн е мъртъв, трябва да съобщя това на Сияйна.Утре потегляме, а ти идваш с нас, така че
се приготви-наредил Нот.
-Не, дума да не става. Току що получих вест от запад. Нашият съсед е решил да разшири граници-
те на кралството си като ни нападне изненадващо. Моментът не е подходящ. Ти си крал, нали?-не
спирал да настоява Сет.
-Какво да правя, за бога. Не мога да я пусна сама в тези смутни времена, а тя ще поиска да
тръгне веднага-колебаел се кралят.
-Трябва ти доверен човек и добра охрана. Това е всичко. Кралят не може да напусне кралството
си, когато е в беда. Всички хора разчитат на теб-казал Сет.

Нощта вече преваляла, а Нот все още кръстосвал разярен кабинета си. Сет доволно потривал
ръце и тръгнал да търси Инес.
-Нашето време дойде. Вече имам план, ще ми трябва само мъничко помощ и знам къде да я
потърся.
Крал Нот посрещнал изгрева седнал в леглото до спящата си съпруга. Гледал я някак тъжно и
изплашено, когато тя се събудила.
-Какво има, скъпи? Защо ме гледаш така?-учудила се младата жена.
-Получихме вест. Боя се, че трябва да тръгнеш още днес, баща ти...загинал е в битка.Нито един от
твоите братя не се е завърнал, не могат да ги открият. Ти ще трябва да се погрижиш за всичко.
Но аз не мога да те придружа, трябва да събера войската, очакваме нападение и вероятно
ще се наложи да воюваме.
Помръкнало лицето на младата жена, в миг угаснала усмивката. Скочила от леглото и извикала:
-Господи, баща ми...истина ли е?-и се разплакала неудържимо.
Нот я взел в обятията си и двамата дълго останали прегърнати.
-За всичко съм се погрижил. Трябва да бъдеш силна, въпреки мъката. Аз ще дойда при теб
веднага щом мога-не спирал да и дава кураж Нот.

Кралят дълго гледал след каляската, която отнасяла на далеч неговата любима. На вечеря бил
тъжен и унил. Имал някакво тягостно предчувствие, което всячески опитвал да пропъди. В другия
край на масата Сет дал знак на Инес и тя разбрала, че моментът е настъпил.
-Кралю, простете дързостта ми. Мога ли да направя нещо за вас? Изглеждате толкова угрижен. Може
би един чай ще помогне малко-попитала Инес.
-Да, благодаря. Донесете го в кабинета ми и помолете принц Сет да дойде при мен след вечеря.
Кажете му, че се налага да поговорим спешно-казал Нот. Станал от масата без да погледне никой
и се затворил в кабинета сам. Само след миг тихо влязъл и Сет:
-Трябва да поговорим. Нужно е да се вземат бързи решения.
-Да, да. Аз поемам своята отговорност. Много мислих и реших, че моето място е тук. Ще задържа
короната, колкото и да е тежка. Утре се връщат съгледвачите ми и ако е вярна твоята
информация, ще трябва да съберем войската. Искам ти да останеш до мен и да ме подкрепиш в
този труден момент. Какво мислиш?-попитал Нот.
В този миг се почукало на вратата и влязла Инес с две чаши чай.
-А, Инес.Благодаря ти, можеш да вървиш-казал кралят и дори не забелязал лукавата усмивка на
Сет.
-Чаят е чудесен, но едва ли ще ми помогне. Липсва ми Сияйна, притеснявам се за нея, а и тези
лоши новини...
-Вече сме сами, така че можем да продължим. Не ти ли омръзна да проваляш плановете ми?
Короната трябваше да е за мен. О, да беше видял лицето на баща си, когато му казах, че си
мъртъв-изсмял се ехидно принца.
-Ти! Ти си го убил-скочил Нот, но мигом се строполил на земята, изпаднал в несвяст.
-Аз го убих,но не за да царуваш ти. С теб няма да бързам, защото все още си ми нужен. Тази
нощ един нож ще се забие в нечие сърце и ти ще платиш за това!

следва продължение