Някога в песъчинките на времето Морето искало да изкаже благодарност към Небето за пъстрият цвят с който го дарявало. Решило да сътвори безценна огърлица с която да накичи Небето.
- Мили мои, деца!- заговорило на вълните. – Бъдете игриви, пенливи и силни с ударите към скалите. Съберете мъниста от перли, многоцветни черупки и отломки от вековни камъни.
- Защо са ти, майко?- попитали вълните.
- Искам най- прекрасният накит за небето. То всеки ден се грижи за мен и за това реших да му се отблагодаря.
Вълните се развихрели и дълго време търсели най- примамно красивите скъпоценности от които майка им щяла да сътвори своят дар към Небето.
Не след дълго един рибар дошъл със старата си лодка, за шепа улов с която да прехрани многочелядното си семейство.
Първо благодарил на Бога после с молитва към Морето хвърлил старата си мрежа.
Морето решило да вземе мрежата на рибаря и най накрая да завърши огърлицата, която дълги години подготвяла, като дар към Небето.
Небето стояло мълчаливо до този момент.
- Не взимай от онзи който няма, за да дариш на този който има. Дълго време мислих и реших да споделя с теб Море. Аз имам скъпоценности. Нощем звездите ме галят. Аз имам любовта на Вселената, а ти си моето огледало. Няма нужда да ми се отблагодаряваш, защото и аз трябва да сторя същото. Приемам те като побратим, защото всеки път ме даряваш с моите деца облаците. Докато сме заедно ще си помагаме, няма по скъпоценен подарък от това. Сега върни мрежата на рибаря. Той се нуждае от нея, а ние нека бъдем неговата радост...