uFeel.me
Малкото октоподче
Автор: fly_cat_blu,  24 май 2010 г. в 16:43 ч.
прочити: 301

На морското дъно близо до едно заливче, където беше сгушено едно рибарско селце живееше едно малко октоподче. Разбира се не беше само имаше още три братчета и две сестри. То беше второто дете. Живееше щастливо играеха на какви ли не игри. Тази година завърши първи клас и караше ваканцията със своите приятели. Всяка събота и неделя ходеше при дядо си. Родителите ги водиха, той си имаше едно ранчо и се беше усамотил там след смъртта на бабата. От тогава бяха минали почти 4 години... Малкото октопотче много обичаше дядо си... може би от всички в семейството. И много обичаше да ходи на ранчото. Още рано, рано сутринта се събуждаше в събота - първо ставаше и с нетърпение очакваше събуждането на всички вкъщата, след което следваше лека трескава подготовка за път и най-накрая тръгваха... Дядо му беше добър, но понякога ги мъмреше когато правиха бели, в тези моменти му беше много мъчно, защото освен че се караше ставаше мълчалив с часове. Това натъжаваше малкото октоподче. Тогава то често ходеше дърпаше го закачяйки го леко и викаше: Дядо моля те не се сърди, повече няма да се повтори ще слушам вече... Но никога не ставаше така... Един ден същата година реши да се поразходи самичко, обичаше да изследва всяко нещо до което се докосваше. И така тръгна без да се обади на никой, реши че не е ходило на горе... Беше празно пространство където се виждаха големите кореми на акулите, както и ята рибки които преминаваха и някои от тях не ги виждаше повече... Но никога не бе отивал натам, тъй като родителите му категорично му бяха забранили. Тази забрана важеше за всички малки октоподчета които ходеха на училище, чак до самото им завършване... Но ей така реши, че ще се качи на повърхността за да разгледа... Тръгна вървя дълго време нагоре. Плуваше, плуваше, а не виждаше да напредва само дъното се отдалечаваше все повече и повече, докато накрая съвсем се заличи... Но в един момент просторните води започнаха да се изменят... За първи път почувства нещо което досега не беше усещал... Водните течения понякога носеха топ
лина която сега усети много силно, но това не го смути а той продължи на горе... Лека по лека ставаше все по-светло - това го озадачаваше, Защо така?Каква е тази толкова силна топлина, беше стигнал на самата повърхност. Отпусна се изморено и заспа, беше доста изморено, но това стана само за няколко минути тъй като слънцето силно го напече. Тъкмо се чудеше какво е това ново усещане, когато някой му каза :
- Здравей, какво правиш тук?
Октоподчето се огледа и видя една голяма лодка, в която стоеше един рибар, който се беше надвесил над лодката и му се усмихваше. Октоподчето отговори:
- Разглеждам, защото още не съм бил по тези места и ми е интересно... Само бях чувал за слънцето... А сега вече го видях и усетих неговите лъчи... Никога не го бях виждал. То не е от нашия свят. А ти?
Рибарят продължаваше да се усмихва.
- Аз идвам всеки ден да ловя риба по тези места, така изхранвам семейството си - имам хубава жена. Имам и малко момиченце и едно по-голямо момченце. Грижа се за тях и така всеки ден минава в улов на риба. Понякога го взимам с мен. Някой ден и той ще стане рибар като мен, какъвто е бил дядо ми и дядото на моя дядо...
Октоподчето слушало, слушало и накрая казало:
- Е, довиждане рибарю. Родителите ми ще се притеснят за мен ако не се прибера скоро...
- Довиждане - казал рибарят с лека въздишка, взел греблата и потеглил със своята лодка.
Октоподчето се гмурнало и тръгнало по обратния път за вкъщи. Стигнал дъното, намерил обратния път към вкъщи понеже се беше отдалечило от своя дом.
Бяха минали цели часове и щом като се прибра вкъщи веднага майка му го нахока, а баща му му наложи наказание, да не излиза 3 дена от двора на къщата.
След един месец всички продължаваха да живеят все в същия дух, да се радват на игрите, на посещенията в ранчето Но малкото октоподче все още мислеше понякога за слънцето и рибаря.
Един ден реши да иде и да го потърси. Не каза на никой, че пак ще ходи на повърхността на морето. И тръгна... Когато стигна повърхността слънцето отново печеше ярко и бързо стопли кожата му... Мерна една сянка. Накой му каза:
- Здравей, как си?
-Кой е? - попита октоподчето. То видя лодка, в която имаше един човек, той беше много стар... със бели коси и много, много големи бръчки по лицето...
- Не ме ли помниш, аз съм рибарят с който се запозна преди време.
- Не не си ти - извикало октоподчето - Много си стар, а онзи рибар беше млад и хубав...
- Аз съм...
- Не не си...
Октопотчето сърдито се гмурна и се запъти към вкъщи.
Думите на рибаря звучаха в ушите му,
накрая се сети\" Но гласът е същия!\" - извика то
и се намръщи още повече. \"Сигурно е от слънцето, сигурно слънцето е сбръчкало лицето му... защо ми трябваше да ходя,... защо?
Прибра се, но пак закъсня. Майка му пак го нахока, а то призна че е ходил пак на повърхността... беше изморено... Последва още едно наказание от стояне в къщи три дена... В същата съботата отидоха при дядо му, но октоподчето беше унило.. Беше се отдалечило от братчетата си и ги наблюдаваше отдалече.
- Какво има? - попита го дядо му.
-   Аз съм стар. Слънцето е направило бръчки по кожата ми и сега вече съм старо... Не искам повече да ходя на повърхността, не искам да виждам  повече слънцето...Тук се чувствам щастлив и ми е добре...но сега какво да правя когато вече съм старо...
- Не си старо, мойто момче просто си помъдряло...


                                          
                                               Летяща синя котка

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me