Слънцето едва се показа над хоризонта и лъчите му огряха малкото градче, сгушено край голямата река, пронизваща гъстата, непроходима африканска джунгла, когато малкия Румен припряно скочи от леглото си и побърза да събуди братовчедката си и майка й, които спяха дълбоко на съседния креват. Беше Коледа, но не това правеше днешния ден толкова специален за малчугана.

-  Мими, лельо Диди, ставайте! Ще закъснеем - извика нетърпеливо детето.

Доктор Диана Вергилова отвори очи и се протегна сънено. Разбираше вълнението и нетърпението на племенника си. След толкова месеци най-сетне щеше да види родителите си, както и тя съпруга си, всъщност. Мина повече от половин година, откакто той, заедно с брат си съпругата му заминаха заедно с „Лекари без граници", към хуманитарната мисия на ООН в затънтената африканска джунгла. Тя също искаше да тръгне с тях, но някой трябваше да остане в София и да се грижи за децата и тази отговорна задача се падна на нея. Затова остана на работа в болницата и пое грижата за двете деца, а близките й потеглиха за Африка да помагат на лишените от елементарни медицински грижи племена.

Сега водеше децата на гости на за Коледа. В началото идеята да ги води в джунглата изобщо не й допадна, но съпругът й можеше да бъде адски убедителен, а и те така се въодушевиха от идеята да прекарат една незабравима Коледа далеч от студа и сивотата на зимата, че на нея не й остана друго освен да се съгласи. Освен това обичаше безумно съпруга си и той ужасно й липсваше.

Тримата извършиха едно незабравимо пътуване. Прелетяха със самолет над Европа и Африка, возиха се на стар параход, който беше единствената връзка със света на малките селища край реката. Днес им предстоеше последния етап от пътуването. Трябваше с джип да навлязат дълбоко в джунглата, където се намираше полевата болница, обслужваща местните племена и селца. 

Затова напълно разбираше детското нетърпение.

- Спокойно, милички - каза тя и нежно погали малките, рошави главици. - Имаме достатъчно време. Нека първо да закусим. Очаква ни дълго пътуване и трябва да имаме сили за него.

Десет минути по-късно всички седяха в гостилницата на хотела. Доктор Вергилова пиеше чаша силно, горчиво кафе, а децата лакомо поглъщаха палачинки, намазани със сладко от портокалови кори и ги поливаха обилно с прясно изстискан портокалов сок. Нямаха търпение да приключат със закуската и да поемат на път. Ако зависеше от тях, вече щяха да пътуват, но за тяхно огромно съжаление, веднага след като се нахраниха, майката на Мими ги заведе отново в стаята, като им заръча да бъдат послушни и да не излизат никъде.

- Аз имам да свърша малко работа в града. Скоро ще се върна и веднага тръгваме. Бъдете послушни и не напускайте стаята, докато се върна - с тези думи доктор Вергилова излезе от хотелската стая и остави двете деца сами.

Мими веднага си намери някаква игра, докато Румен само за минути претършува цялата стая и банята, прерови и багажа им и скоро установи, че тук няма нищо интересно и му е скучно. Момчешкото му любопитство го теглеше навън, към непознатия град, пълен с толкова нови и интересни неща. Спираха го само думите на леля му.

Скоро любопитството му надделя над послушанието и той задърпа братовчедка си да излизат навън.

- Мама каза да не ходим никъде - каза момиченцето. То беше послушно и не искаше да ходи никъде, въпреки, че и неговото любопитство го теглеше извън стаята.

- Хайде, Мими, ела. Ще се върнем бързо. Само да видим какво има навън.

- Мама ще ни се кара, като се върне и не ни намери.

- Няма, обещавам. Ще се върнем бързо и тя няма да разбере.

- Не искам! Страх ме е.

- Няма от какво да се страхуваш. Нали съм с теб и ще те пазя - каза гордо Румен. той беше второкласник, вече мъж и се чувстваше задължен да се грижи за малката Мими, която беше едва в първи клас.

Двете деца предпазливо излязоха от стаята и слязоха по скърцащите дървени стълби. Надзърнаха през открехната врата и смело се хвърлиха в своето изследователско приключение из градчето. Посрещна ги глъчката, характерна за такива места. Те се промъкнаха край група оживено спорещите пред хотела мъже. Прекосиха улицата и скоро стигнаха до пристанището, където снощи слязоха от парахода. Той още стоеше там, огромен, с изхвърлящ черен дим комин и бучащи машини, готов да отплава към следващото градче. Мими и Румен си промушиха между струпаните бали на пристана и без никой да ги види стигнаха реката. Хората край тях вършеха заниманията си, други просто зяпаха отегчено и никой не им обърна внимание. Просто двама малчугани, мотаещи се безцелно.

Децата продължиха надолу по течението на реката. Имаше толкова нови и интересни неща. Гледаха рибарските лодки, слушаха крясъка на птиците и неусетно излязоха от града и навлязоха в джунглата.

- Румене, страх ме е - проплака Мими. - Искам да се връщаме, мама ще ни се кара.

- Още малко и се връщаме - отговори с досада момчето. Тези момичета са толкова страхливи и скучни.  Румен продължи да крачи уверено и на Мими не й остана друго, освен да го следва, като непрекъснато повтаряше, че иска да се връщат.

Скоро чуха някакво бучене и тътен. Какво ли беше това? Дори и Румен искаше да се връщат, но, за да не се покаже страхливец пред братовчедка си, продължи още малко напред. Децата излязоха от гората и се отзоваха на брега на малка река, която се вливаше в голямата водна артерия. Точно, където стояха те, течението на рекичката се усилваше, водата се пенеше и се спускаше към могъщия си събрат с поредица от бързеи, които преминаваха във водопад, от който водата се хвърляше в бездната, като вдигаше облак от пръски. Слънчевите лъчи се пресичаха в тях и образуваха красива дъга, грееща над водопада.

Децата стояха да брега и се дивяха безмълвно на разкрилата се пред тях красота. Гледаха като омагьосани как водата се спуска от пропастта, разбива се на милиони капчици, разпръсква се и с грохот се разбива в подножието на водопада и бавно поема по пътя си. В ниското рекичката се разливаше нашироко и се сливаше с по-голямата река, която поемаше водите й и ги понасяше към океана.

Мими направи няколко крачки напред, сякаш искаше да докосне дъгата. Малките й крачета се заплетоха в някаква лиана и тя полетя напред. Претъркулна се няколко пъти, опита се да се изправи, но се подхлъзна в калта край брега и цопна във водата. Румен веднага скочи след братовчедка си в отчаян опит да я хване, но и той се претърколи и падна във водата.  Течението ги подхвана, завъртя телата им и бързея ги понесе надолу към водопада. Бързеите ги влачеха все по силно към бездната, блъскаха телцата им. Главите им потъваха под повърхността, после водата ги изхвърляше нагоре. С наближаването на водопада скоростта на течението се усилваше все повече. Децата почти се задушаваха, когато мощна сила ги хвърли в пропастта. Носени от падащата вода, те полетяха в нищото, разперили безпомощно ръчички, удариха се в повърхността и потънаха надълбоко.

     В плитчините край вира под водопада лениво се излежаваше  крокодилът Тино и очакваше някоя антилопа или газела да дойде на водопой. Беше ужасно гладен. В последно време нямаше успех в лова. Плячката му все успяваше да се измъкне преди да я хване с мощните си челюсти и да я повлече към дъното. Стомахът му стържеше от глад вече. На всичко отгоре и някакъв млад нахален крокодил се навърташе около вира и се опитваше да го измести от територията му. Трябваше и с него да се справя и да отблъсква постоянните му опити за нападения.

     Изведнъж острите му сетива доловиха нещо необичайно във вира. Май идва обяда, помисли си Тино и дългото му шестметрово тяло се стрелна под повърхността, където току що потънаха двете деца. С два замаха на дългата си опашка Тино достигна до тях и отвори челюсти да ги захапе. Но не успя! Някаква огромна тежест го притисна към дъното и го прикова към пясъка. Едно огромно туловище премина през тялото на Тино и почти го премаза. Май и днес късметът му не проработи и щеше да остане гладен. Радваше се, че поне остана жив. Познаваше добре нападателя си, огромния хипопотам Попи. Двамата бяха съседи във вира и обикновено нямаха никакви противоречия. Тино си ловеше антилопи и газели, Попи пасеше и се мързеливо се излежаваше с часове във водата. Какво ли му стана сега на стария проклетник, питаше се крокодилът, докато безславно се оттегляше към обичайното си място в плитчините. Досега никога не ми е пречил, сигурно е от годините.

Попи стоеше на хладно във водата и само двете му изпъкнали очи се подаваха над повърхността. Той успя да види как двете телца полетяха по водопада и още докато падаха, той тръгна към тях. Искаше да подложи могъщия си гръб под тях и да ги изнесе на повърхността. Видя и зеленото тяло на Тино, което се стрелна към тях. Усети навреме намеренията на крокодила и добре, че успя да стигне до водопада заедно с него. Стъпи с огромните си крака върху покрития с здрави, костни плочи гръб на Тино и успя да спре устрема му. Челюстите на влечугото треснаха в празното, без да достигнат до плячката си, а телата на двете деца потънаха във вира. Попи прегази като танк противника си, който се оттегли позорно. Хипопотамът пое дълбоко въздух с огромните си дробове. Потопи се във водата и стигна до лежащите на пясъка безжизнени детски тела. Нежно захапа дрехите им и метна внимателно безжизнените телца на широкия си гръб. После бавно заплува към брега.

Попи май ще има нужда от помощ, мина през главата на шимпанзето Фреди, докато наблюдаваше какво се случва, скрито в клоните на огромното дърво, хвърлящо сянка над реката. Останалите от групата шимпанзета се бяха заели със своите маймунски задължения, а на него се падна честта да охранява всички и да сигнализира за приближаваща опасност. Затова бе заел тази стратегическа позиция високо в короната на дървото и оглеждаше околността. От там видя всичко случило се край водопада. Това отклони вниманието му и Фреди не забеляза петнистата, жълта сянка, промъкваща се между дърветата. Леопардът Бруно безшумно стъпваше по окапалите листа и се провираше безшумно между вековните дървета. Дебнеше стадото шимпанзета, чакайки удобен момент за нападение.

Фреди пъргаво се спусна от върха на дървото като се захващаше за клоните му с ръце и крака. Скочи на земята и притича до брега с тромавата си маймунска походка. Стигна до водата заедно с Попи, който изнесе на широкия си гръб детските тела. Щеше по навик да разтръска туловището си, но Фреди го изпревари. Ловко се метна на гърба му, подхвана нежно децата и скочи на земята. Положи безжизнените им телца на пясъка и се почеса в темето, докато мислеше какво да направи от тук нататък. После ги притисна нежно до гърдите си, сякаш бяха неговите маймунски бебета. Взе да духа в лицата им. Развалените му от годините зъби правеха дъха му зловонен. Другите шимпанзета не го усещаха, но на децата той подейства като амоняк и ги върна към живота. Първа се съвзе Мими, прокашля се и изхвърли водата от дробовете си. Отвори очи и видя едно голямо космато лице срещу себе си. Изпищя от ужас и страх. Фреди го притисна по силно до себе си, в опит да го успокои. Инстинктивно детето усети, че това рошаво същество всъщност  не му мисли нищо лошо и се притисна до косматите гърди на Фреди, търсейки закрила. През това време и Румен се размърда и пое въздух. Отвори очи и видя как братовчедка му се притиска до някаква огромна маймуна. Бавно в съзнанието му се върна спомена за падането и носещата ги вода. Помнеше как полетяха с уплашени викове в пропастта, но после всичко му се губеше. Не можа обаче дълго да разсъждава какво се е случило. Фреди изпищя пронизително и скочи като обезумял. Инстинктът му подсказваше да бяга пред приближаващата опасност, но отговорността му пред тези две беззащитни същества го правеше храбър. Закри и децата с тялото си и смело се изправи срещу настъпващия Бруно.

Леопардът усети раздвижването край реката и остави стадото. Усети, че там има по-лесна плячка. С няколко грациозни скока излезе от гората и атакува. Не очакваше никаква съпротива, затова се стресна за миг и това забави устрема на нападението му. Даде възможност на Фреди да се приготви за отбрана. С един последен скок Бруно се нахвърли срещу маймуната, но го посрещна мощно кроше, което го хвърли назад. Това не го отказа и отново атакува, но и този път Фреди успя да го отблъсне, обаче леопардът успя да го достигне с лапа и да разкъса гърдите му.

Децата се свиха уплашено на пясъка и следяха битката. Искаха да пищят от страх, но ужаса, обзел ума им ги стягаше за гърлото и не можеха да проронят и звук. Само се притискаха един в друг, за да си вдъхнат кураж.

Бруно се приготви отново за нападение, но изведнъж откъм джунглата се чуха възбудени крясъци, чупене на клони и тропота на бягащи нозе. Цялото стадо шимпанзета тичаше на помощ на Фреди, привлечени от виковете му. Бруно подви опашка и с мощни скокове се изнесе от реката. Скри се между дърветата и зачака по удобен момент. хищническият му инстинкт му подсказваше да се навърта наоколо.

Маймуните наобиколиха децата и почнаха да им говорят нещо на техния си маймунски език. Това им подейства успокоително. Беше забавно суетенето на шимпанзетата около тях. Румен и Мими се засмяха на забавните движения и непохватни опити за сближаване.

- Здравейте, аз съм Румен, а това е Мими - детето наивно, по детски заговори новите си приятели. - Ние се загубихме. Леля сигурно много се притеснява за нас. Трябва да стигнем до едно място в гората, където татко и мама лекуват хората. Ще ни заведете ли?

Фреди пак почеса темето си, Правеше го винаги, когато му се налагаше да вземе някакво решение. Сети се за хората, скрити навътре в джунглата. Заедно със стадото често висяха на клоните край лагера им. Дали тези мънички човешки деца не идваха от там? Май беше добре да ги заведе при другите хора. Но как да стане? Това беше проблем. Дебнеха ти толкова опасности. Шимпанзетата се прехвърляха по клоните на дървета, като малките им се държаха здраво за козината на майките си. Но тези деца на хората бяха толкова непохватни и беззащитни. Какво да прави? Не можеха да ги носят, щяха да паднат.

Замислената физиономия на Фреди изглеждаше толкова забавна, че Румен и Мими се разсмяха, докато го гледат как се мъчи да намери решение. Всъщност те не знаеха какви мисли му минават през главата, но начинът, по който се държеше, съсредоточеният му поглед, как се чешеше по главата с косматата си ръка бяха невъобразимо смешни, че джунглата се огласи от чистия им, неподправен детски смях.

Дали да не помоля Попи да ги пренесе дотам, мислеше Фреди. Но той обича водата и не се отдалечава от нея, пък и е толкова тромав. Не става.

Тогава се сети за живеещия наблизо позастаряваш властелин на джунглата и саваната Джар. Дори и лъвът Симба се боеше от него. Джар имаше огромно, добро сърце, но неговата мощ и исполинска сила държаха настрана от него всички неприятели. Само той можеше безопасно да пренесе децата до лагера на хората. Мощното му туловище  се движеше през джунглата като танк. Всъщност Фреди не знаеше какво е танк и никога не беше виждал.

Фреди се сепна в унеса на мисълта си. Беше намерил решение. Бързо изрече няколко думи на маймунския си език на едно от по-младите шимпанзета, което пъргаво се метна на близкото дърво и се понесе в джунглата, като ловко се прехвърляше от клон на клон и от лиана на лиана. Не след дълго намери слонът Джар да събира плодове с хобота си. Скочи от дървото и му заговори нещо. Слонът нададе мощен рев, който огласи цялата джунгла и се затича бързо към реката, следван от шимпанзето. Слонът тичаше направо, като чупеше клони и малки дървета с тялото си и след него оставаше ярка следа, приличаща на просека в джунглата, а земята кънтеше под стъпките му. Скоро Джар излезе на брега на реката, където двете деца, напълно забравили за опасността се заливаха от смях, при вида на маймунджилъците на Фреди. Детското им съзнание им подсказваше, че тези шимпанзета искат да им помогнат и те им се доверяваха и искрено се забавляваха на случващото се около тях. Дори малката Мими спря да плаче и скоро забрави за майка си, която в това време тичаше като обезумяла из града и търсеше децата.

Джар веднага разбра какво се иска от него и легна на земята, за да е по удобно на децата да се качат на гърба му. Дори им помогна с хобота си. Румен и Мими се настаниха удобно върху широкия гръб на слона и се хванаха здраво за големите му уши. Фреди се качи също при тях, за да ги подкрепя по пътя. Лагера на хората се намираше доста навътре в  гъстата джунгла и ги очакваше дълго пътуване.

Слонът се затича в тръст, придружаван от цялото стадо маймуни, който го следваха по дърветата. Необятната тропическа гора се огласи от крясъците им, двамата братовчеди се забавляваха на пътешествието, оказало се много по-интересно, отколкото си представяха сутринта. Те не знаеха накъде отиват, но това нямаше значение. Вярваха на животните и знаеха, че нямаше да им навредят. Скоро умората от преживяното, люлеещия ги бяг на Джар взеха да надделяват над тях и те заспаха блажено на гърба на слона. Сега задачата на Фреди да ги крепи да не паднат стана още по-сложна, но шимпанзето се справяше с нея. Вродения му инстинкт му подсказваше как да се справи. Все пак човешките деца не бяха много по-различни от маймунските, само дето бяха толкова безпомощни.

Но опасностите на това приключение не бяха свършили. Бруно също следеше веселата процесия. Надяваше се да успее все пак да се добере до плячката си с някое светкавично нападение. Тичаше отдалеч и наблюдаваше незабелязано, търсейки удобен момент за атака. Бяха изминали няколко километра навътре в джунглата, когато Бруно усети, че е дошло време за нападение. Стадото шимпанзета се беше разгубило по пътя и сега само самотния Джар тичаше през гората, а Фреди внимателно пазеше на гърба му спящите деца. По едно време слонът спря за почивка и тогава Бруно реши да атакува. Опита се да се метне светкавично из засада на гърба му, но и този път нещо му попречи. Една кафява грива се изпречи на пътя му и могъщия рев на Симба спря устрема на леопарда. Насреща си имаше твърде силен противник. Никой не се изпречваше безнаказано пред лъва Симба. Бруно веднага прецени, че силите му не достигат да се справи с този противник, опита се да се оттегли, но твърде късно. Усети силен удар, който го отхвърли настрани. Симба просто замахна с лапа и го удари. Ноктите на лъва се забиха и разкъсаха тялото на леопарда, който остана да лежи безпомощен. Симба изрева победоносно и разтърси грива. Сега вече децата си имаха защитник, от който се бояха всички обитатели на джунглата с изключение на Джар.

Процесията отново потегли, като Симба притичваше край слона. Пазени от такъв могъщ покровител, те бавно се движеха напред без повече проблеми и неприятности.

Слънцето премина пътя си по небосклона и взе да клони на запад. Лъчите му вече не навлизаха в гората и в нея настана мрак. Скоро мракът се смени с пълна тъмнина, но Джар продължаваше да върви неуморно. Спираше за кратко, колкото да си поеме въздух и после пак се затичваше напред към лагера на хората. Симба издаваше от време на време своя рев и това държеше настрана всички.

Отдавна беше минало полунощ, когато слонът с грохот навлезе в лагера. За разлика от другите нощи, сега лагера беше оживен. Хора щъкаха напред назад, навлизаха в джунглата и я осветяваха с мощни прожектори. Доктор Вергилова се бе обадила на съпруга си за изчезването на децата и сега хората се опитваха да ги открият. Всъщност всички бяха наясно, че няма смисъл да търсят, децата едва ли бяха успели да стигнат сами дотук, но трябваше да правят нещо. Майката на Мими беше успяла да организира издирването от града и сега групи въоръжени мъже претърсваха джунглата и там.

Слонът спря в средата на този организиран хаос и Фреди помогна на децата да слязат. Ти се затичаха към палатката в центъра, пред която стояха бащите на Мими и Румен и ръководеха хората.

- Тати! Тати! - крещяха двамата малчугани в един глас и тичаха към бащите си, които в началото отказаха да повярват. Взеха децата в прегръдките си и ги притиснаха мълчаливо към гърдите си.

- Тати, не можеш да повярваш какво ни се случи - каза Румен и започна припряно да разказва всичко, а Мими тихичко хлипаше. Момчето продължи да разказва разпалено всичко, което бяха преживели през тази незабравима Коледа.

- Трябва да се обадим на Диана, че всичко е наред - каза по едно време бащата на Мими. - Брат ми, ще се свържа по радиото с жена ми, че вече е на границата на истерия - после влезе в палатката и почна да търси връзка. Скоро чу отсреща гласа на жена си.

- Мило, всичко е наред. Децата са при мен, преживели са страхотно приключение. Хайде идвай и те ще ти разкажат. Отсреща се чу само радостен възглас.