Една седмица преди Коледа малкият Мирко стоеше на прозореца, тъжен и замислен. Още кънтяха в ушите му думите на неговия баща:\"След два дни заминавам, разбираш ли? Не мога повече да продължавам така. Тук няма работа от месеци, не мога да се грижа за детето си, а това направо ме съсипва.\" Една сълза се изтърколи колебливо по зачервеното детско личице. Момченцето погледна тъжно към искрящите весели очи на коледните лампички, които му намигаха от улицата. Изведнъж блъсна с малките си юмручета замръзналото стъкло, чу се звън и на пода се разпиляха малки сребристи иглички, а в стаята полетяха рой снежинки и накацаха по перваза. От детската стая излетя вик, който раздра нощната тишина:
- Вие не съществувате...не съществувате! Няма Дядо Коледа, няма елфи и Снежанка...джуджета...няма...няма- после тихичко проплака  и се свлече на земята, а снежинките все така безразсъдно танцуваха из стаята без дори да подозират, че само след миг ще се превърнат в капчици роса.
От прозореца на къщата отсреща се показа малко момиченце с руси, весели плитки и учудено погледна към счупения прозорец на Мирко.
-Какво ли се е случило? Защо Мирко крещи така...Дядо Коледа може да му се разсърди и тогава под елхата няма да има подарък за моя приятел.
Когато Лили видя малкото разплакано лице на момчето се натъжи и му махна, отвори прозореца и извика:
-Искаш ли да дойдеш у дома да поиграем?
-Той няма да се върне, не разбираш ли? А мама само стои и плаче...да играя ли?- и побягна, за да се скрие от загрижения поглед на Лили.
- Миличка, затвори прозореца, може да настинеш. С кого говореше по това време?- загрижено попита майката на Лили.
-С никого, мамо. Трябва да се погрижа за нещо важно. Може ли тази вечер да си легна малко по-късно? Моля те, моля те, моля теееееееее- не преставаше момиченцето.
-О, нещо важно казваш. Добре тогава, но след половин час идвам да те завия.
Когато вратата се затвори тихо, Лили отиде до етажерката и взе една книга. Винаги, когато беше тъжна или притеснена го правеше. Разтвори я и когато откри рисунката на една фея тихо каза:
-Феичке Звън, имам нужда от твоята помощ. Можеш ли да ми помогнеш да върна усмивката на Мирко? Знам точно какъв подарък би искал да получи за Коледа.
Докато четеше любимата си книжка  малката Лили неусетно заспа. Нейната майка влезе тихо в стаята, за да я завие и изгаси нощната лампа. В миг нещо просветна на перваза отвън. Една малка фея бе седнала там умислена.
-Хайде де, появи се най-после мързеливо джудже такова. Няма време за губене...
-Да, да, няма време...ти все бързаш и какво свърши до сега? Като оплескаш всичко, чак тогава ме викаш. Но аз не съм магьосник, до Коледа остават само седем дни...и що за подарък е това?- каза джуджето и седна пъшкайки да Звън.
-Нали твоята работа е да правиш децата щастливи? Идва Коледа! Трябва да върнем бащата на Мирко!
-Сигурно имаш поне едно свястно предложение как точно да стане това. На мен постъпките на хората са ми напълно непонятни. Как може да изоставиш детето си и то седмица преди Коледа?- не спираше да мърмори джуджето.
-Аз ще го потърся, а ти просто влез в съня на Мирко и го накарай на напише писмо...ще помогне, може би, а?
-Давай, хайде - и в миг двете малки фигурки изчезнаха в мрака, оставяйки след себе си бледа светлина.
На сутринта Мирко се събуди с някакво неясно чувство на тревога. Изведнъж си спомни всичко и само за миг целият ужас на действителността се сгромоляса върху него. Няма го, него просто го няма вече. Сълзите се затъркаляха една след друга, а малкото му сърчице се сви до пръсване. И точно в този миг си спомни съня.
-Да напиша писмо?- тихо промълви той. Но аз дори не знам къде е моят татко. Дори телефонът му е изключен- помисли с огорчение детето  и отново се зави през глава. От коридора се дочу тъжния глас на неговата майка:
-Мирко, моля те, стани. Ето виж, Лили е дошла да те види.
Но Мирко дори не погледна към вратата. В този миг от етажерката с трясък падна на земята един албум и когато децата любопитно го взеха в ръце, видяха две усмихнати и щастливи лица:
-Извади тази снимка от албума - каза неочаквано Лили.
-И защо да го правя? Това няма да го върне, нито ще накара мама да се усмихне отново!- извика и Мирко.
-Ами ако го върне? Ако баща ти знае колко много ви липсва...
-И как да му го кажа, дори не знам къде е!-прошепна момчето, а една сълза издайнически се изтърколи по бузата му.
-Напиши му писмо. Сигурна съм, че феята Звън ще му го занесе, ако я помолиш.
-Лили, престани с твоите измислици. Аз не съм бебе и знам...феите не съществуват-изкрещя Мирко и избяга от стаята.

Когато навън се спусна мрак, на перваза на Мирковия прозорец джуджето чакаше своята приятелка феята и вече започваше да губи търпение:
-Все бърза, бърза...а сега никаква я няма. Останаха само 6 дни, а тя се шляе...
Нещо звънна край дървото на улицата, после разклати клоните на дърветата и изведнъж шапката на Мърморко бе грабната от вятъра. Чу се весел смях и се посипаха искри върху смръщеното джудже.
-Ей, не ми е смешно. Стига с тези игрички. Кажи, намери ли го?
-Разбира се, че го намерих. Ще имам нужда от вълшебен чук, за да го ударя по главата, че да се осъзнае. Хайде да занесем писмото и дано да го прочете преди да замине. Има билет за Испания, утре сутрин ще отлети.
На другия край на България в една тъмна стаичка лежеше Иван, бащата на Мирко. Държеше в ръце една снимка, а сълзите му не спираха. Защо така нагруби жената, която обича. Какво ли правят те сега? Иван започна да си спомня всяка Коледа, която бяха прекарали заедно, грейналите лица и щастливите усмивки, елхата, отрупана с гирлянди и многоцветни лампички. А подаръците-радост за очите-увити в цветна хартия и красиви панделки. Но най-скъпа му беше усмивката на Мирко, грейналите очички...Изведнъж чу звънец като този на велосипеда на пощальона. Учуден погледна навън и го видя. Той му помаха весело и посочи към пощенската кутия. Иван дори не се помръдна, само учудено сви рамене. Никой не знаеше къде е, писмото не е за него. Така посрещна изгрева. Куфарът му беше готов, повика такси до летището. На излизане отвори пощенската кутия, взе няколко плика и ги мушна в чантата. Беше обещал на своя приятел, който от 3 месеца е в Испания, да му занесе пощата.
На фона на нощното звездно небе феята Звън и джуджето Мърморко гледаха как отлитат самолетите и си мислеха за своя неуспех.
-Пълен провал! Други оригинални предложения? Какво...
-Стига си мърморил!Измисли нещо!-викна феята.
Мърморко свали шапката си, почеса се по главата и въздъхна тежко.
 Два дни по-късно, в едно кафене в Барселона двама мъже разговаряха.
-Мислиш да останеш тук, добре. Работа в моята фирма има. А семейството ти? Нима ще ги изоставиш? Имаш дете.- каза по-възрастният мъж и сви рамене.
-Какво да направя, исках да тръгнат с мен, но Мария направо ме отряза. Не иска да напуска България. А аз нямам работа и просто се съсипвам от мисълта, че не мога да се грижа за семейството си. Какво да направя...ето , донесох ти пощата- каза Иван и бръкна в чантата.
-Това писмо е за теб-каза възрастният мъж и му подаде един дебел плик.
-Как ли е попаднало тук? Това писмо е от моя син Мирко- отвори го, от него падна една снимка и лист хартия, изписан от трепереща детска ръка:
\"Скъпи татко,
Където и да си сега искам да знаеш колко много те обичаме аз и мама. Тя не спира да плаче и все гледа през прозореца. Много е тъжна. Аз също. Тази година няма да празнуваме Коледа, защото теб те няма. Моля те, татко, ела си у дома. Обещавам ти, че никога няма да искам други подаръци. Само това искам-пак да бъдем едно щастливо семейство.\"
Ден преди Коледа на вратата на Мирко се позвъни. Когато детето отвори, видя един зле облечен дядо Коледа с раздърпана брада, който държеше малка елхичка.
-Казаха ми, че тук някой е тъжен, не иска да празнува и дори няма елха...
Без да каже нищо Мирко хлопна вратата и изтича разплакан в стаята си.
-Хайде, Мирко отвори ми, имам подарък за теб. Не искаш? Тогава ще го оставя пред вратата. Ей, че невъзпитано хлапе- промърмори човека, някак колебливо се обърна и се отдалечи в мрака. В този миг зад ъгъла се зададе Мария, майката на Мирко, която бързаше да се прибере у дома. Навела тъжно глава, тя вървеше бавно като че ли се колебаеше за нещо. Когато стигна до вратата изненадана.
На прага бе оставен един пакет с красива панделка и картичка с надпис:\"На най-скъпите ми\". За миг дори и се стори, че чува нежен звън. Сърцето и подскочи от радост:
-Нима е размислил? Може би наистина на Коледа стават чудеса! Миркоооооооо-извика Мария. Ела да видиш нещо, бързо!
Развълнувана, Мария сложи подаръка на масата и бързо разкъса цветната хартия. Отвътре се подаде кутия в небесносин цвят, а върху нея малък бял лист хартия, изписан със ситни като мъниста букви.
-От татко ли е?- дотича и нетърпеливо дръпна кутията Мирко.
-Не. От леля ти е. Кани ни на гости за празниците. В София ще има голям концерт, купила ни е дори билети и иска да отидем там.
-Никъде не тръгвам. Татко като си дойде с кого ще празнува, сам ли?-каза детето и побягна към стаята си.
-Той няма да се върне, миличък. Много е далеч - тихо промълви Мария и две сълзи се изтърколиха по тъжното и лице.
На Бъдни вечер Мария и Мирко повикаха такси да ги откара до летището. И двамата бяха тъжни, някак не им се разделяше с дома. Като че ли всеки от тях тайно се надяваше, че ако си останат у дома, ще се случи чудо. Малко по-късно пред къщата спря друго такси. От него колебливо слезе един мъж, извади от багажника два големи куфара, спря за миг на прага и учудено погледна тъмните прозорци.
-А, Иване, върна ли се? Няма ги, твоите заминаха за София. Да не стоят самички тука. Защо не се обади?-попита една възрастна съседка.
-Исках да ги изненадам. Отдавна ли тръгнаха?
-Не, преди  няколко минути. Ако побързаш, може и да ги настигнеш.
В този миг на летището се бяха събрали много хора. Имаше отложени полети, заради лошото време. Хората бяха изнервени, близките им ги чакат за празника, а ето, че ще трябва да прекарат нощта на летището. Мария се огледа безпомощно, постоя, погледа хората около себе си и извади телефона от дамската чанта.
-Ало, миличка, извинявай, но не знам дали ще дойдем. Полетът се отлага. Кой знае кога ще разчистят. Дали да не се приберем у дома? И без това Мирко е толкова тъжен. А аз съм изморена от всичко това. Да почакаме? Добре, ще почакаме час и ще видим.
Тъкмо беше прибрала телефона си, когато той настойчиво иззвъня.
-Мамо, няма ли да видиш кой е?
-Не, миличък, това е съобщение. Може да почака.
А неполученото съобщение гласеше: \"Моля ви приберете се у дома, чакам ви.\"
Домът на Мирко светеше празнично украсен. По всички прозорци весело намигаха разноцветни лампички. В ъгъла под украсената елха стояха няколко кутии с подаръци,а две усмихнати джуджета зорко бдяха над тях. Иван припряно сложи празничната покривка, започна да сгъва салфетките. В един миг подскочи, чу се камбанката на звънеца, трополене пред вратата и много развълнувани гласове.
-А,пристигнаха значи. Защо звънят? -почуди се развеселения мъж. Отвори вратата и остана като втрещен. Там стояха десетина мъже облечени като Дядо Коледа и всеки от тях държеше музикален инструмент. Единият от тях каза:\"Сега, момчета.\" и всички засвириха. В този миг на входната врата се появиха Мирко и Мария. Детето видя баща си, пусна чантата на земята и се затича към него.
-Татко, татко. Ти си дойде. Знаех си. Мамо, нали ти казах-извика Мирко, дръпна майка си за ръката и тримата заедно се прегърнаха.
А отвън на перваза най-спокойно стоеше Мърморко, поклащаше доволно глава и нареждаше:
-Така, така. Сега вече всичко е наред. Кой казва, че на Коледа не ставали чудеса, а?
Дочу се лек звън, за миг присветнаха искри и като че ли вятърът отнесе шапката му надалеч.