Незримите очи на вечерта, сякаш се бяха втренчили в нея. Тя усещаше, че един друг магичен свят се опитваше да измести вниманието й към себе си. В този свят невъзможни неща нямаше. И Ая му се отдаде напълно.

Не можеше и не искаше да се бори с него. Усещаше го толкова близък и уютен, че протегна ръка към малкото си огледалце, докосна се до стъклото му и промълви:

 

Огледало в сребърен обков,

отведи ме в свят за мен готов,

дето всяка мисъл в думи става,

дето чака ме и се надява...

 

Пространството се изпълни със снопове от лъчи - жълти, червени, виолетови, сини. Цветовете заиграха по стените на стаята. Една врата се отвори и Ая потъна в лоното й. \"Къде съм?\"- помисли си тя изненадана.

Светът, който я беше привлякъл се оказа не толкова различен от реалния. Беше подреден и светъл. Всяко нещо в него си имаше своето място и своята роля. \"Колко е истинско!\" - прошепна тя сама на себе си. Огледа се и видя, че всяко нещо в този свят живее свой собствен живот, независим от другите неща.

\"Ехо! Ехо!\" - чу се полудетски вик откъм гърба й. \"Тук съм! Ела при мен!\" - продължаваше да настоява той, докато Ая се въртеше и го търсеше с поглед. \"А това не е ли...?\" - и мисълта й секна от изненада, когато пред погледа й се озова първият текст, който бе писала. Беше измачкан и пожълтял. Беше забравен и изоставен. Разкривените букви по него й напомниха за онзи етап в детството й, когато си мислеше, че света винаги ще си остане по детски чист и подреден...

Ръцете й инстинктивно се втурнаха към него. Толкова искаше да изтупа прахта, насъбрана по гънките на листа. Толкова искаше да го изпъне и да го прибере в малкото джобче на пижамата си - близо до сърцето си, но в мига, в който ръката й щеше да го докосне той изчезна. \"Ах!\" - изплашена подскочи тя - \"Как е възможно?!\" и Ая разбра, че все пак има и невъзможни неща.

Пространството  около нея сякаш се изкриви и придоби гънките на стария лист, който се опитваше да докосне. Сега гласът му се разнесе около нея променен  - провлачен и далечен, изкривен и толкова близо до ухото й: \"Ние сме света, който ти създаде! Ние сме нещата, които ти написа...\" - в този глас кънтяха сякаш гласовете на хилядите думи, изписани от нея. Да, те имаха своята подредба, но в изкривения свят на изписаната й фантазия се бяха разбутали като парченца от пъзел. \"Нареди ни! Подреди ни, за да продължим да съществуваме!...\" Куп звънливи гласчета се обадиха от една гънка на листа и Ая се втурна към тях. Бяха й толкова познати. Бяха й толкова близки, че й се прииска отново да ги чуе: \"Къде  сте, Думички, откъде се обаждате?!\"- питаше тя въртейки се около себе си, но те не отговориха. \"Явно - помисли си тя - ще трябва да се заема с тази бъркотия! Но откъде да започна?!Ами - да!\" И зарадвана от собственото си откритие малката Ая коленичи. Ръцете й започнаха да приглаждат хартиената повърхност, върху която седеше и скоро листът там стана гладък.

Тя се измрънка нещо, наведе и го целуна, после щракна с пръсти и посочи към мястото, но вместо там да се появи дума, се образува дупка - като от изгорено с лупа.

\"Олеле! Какво направих?!\" - разстрои се тя и ядосана, повече на себе си, потропна с крак. \"Ще опитам пак - май сбърках заклинанието си! Ще пробвам така:

 

Нижа думи в броеница -

сплитам мисли в косица;

После с падаща дъга в лилаво

всяка моя сричка подчертава,

ала Слънчо щом изгрее рано

листовете празнички са само...\"

 

Размаха ръце и описа кръг около себе си - голям, колкото едно море, и - чудо! - думичките се наредиха. Едно листче сякаш се откъсна от големия лист, но право и хубаво. \"О, моя скъпа Ая, по-лесно ще стане, ако си спомниш първото от нас!\" каза то, завъртя се за благодарност около нея, целуна я по бузата и се изправи, сякаш подредено в книга. \"Ура!!! - помисли си Ая - вече знам как да подредя разбърканите думи!!! Я, да видим сега:

 

Всички точки, запетаи,

разпилени в тази стая,

бързо в своите кресла седнете

и в листята ми се подредете:

Всяка трябва място да си знае,

не безцелно тя да се мотае!

Хайде, и тирета,  а и скоби

да намерят своите покои!

Та можем дружно всички

да нанижем дучички и срички,

че и  първото от вас Неща

да си спомним ей сега!

 

И думите, и сричките, и точките, и тиретата, и запетаите, и скобите, а след тях и листовете се занареждаха едни подир други. Ая им се порадва, но умората й надделяваше. Тя прошепна заклинанието си за обратно връщане в реалния свят и думите му се изписаха с огнени букви в пространството около нея:

 

Време ми е да се връщам вече,

че нощта почти изтече.

Огледало, в сребърен обков,

отведи ме пак в моето легло! 

 

Цветовете на дъгата отново се завъртяха в нестихващ танц наоколо й. Жълтото следваше червеното, синьото следваше жълтото, червеното гонеше синьото... Цветове и думи се сплитаха в едно. \"Ще се върна тук!\" - извика Ая точно преди огледалото да я върне в реалността. \"Ще се върна!\" - повтори си тя, приседнала върху леглото. Протегна ръка, дръпна завивката и мигом заспа. Сънят й беше странен. Някак си насечен, някак си притеснен. Дали от умората на огледалния свят или от друго нещо Ая хем спеше, хем усещаше, че нещо я вика и тя трябва да се отзове. Това тягостно чувство се просмука в нея и тя, остана без сили, остави се то да я поведе към неочакваното. Пред очите й се рисуваха всякакви пейзажи, пребродени вече през листите й, разказани с думите й, осъзнати в мислите й. Но нещо я караше да изтръпва - едно неспирно търсене на Нещо. И когато сънят й я заведе в малка приказна книжарничка тя зърна с крайчеца на окото си Нещото. То беше сбутано измежду многото неща на лавицата и оставаше скрито за този, който не го търсеше. Беше изискано, беше ръчно изработено и красиво. Ая се усмихна сама на себе си - \"Ето го моето Безценно! Намерих го!\" и протегна ръка, за да вземе новата подвързия за своите изсънувани разкази. В този миг, когато ръката й се докосна до Безценното тя скочи. Озова се обратно в тишината на стаята си. Утрото се протягаше лениво под прозореца й и ... и в едната си ръка, незнайно как, тя държеше безценната подвързия от приказната книжарница. Погали я - кожата й беше опъната и някак мека. По нея се различаваха странни шарки, сякаш бяха на древен език. Без да иска прокара  подвързията пред огледалото и то сякаш изстена. В стаята отново заиграха различни светлини и Безценното натежа в ръката й. Малката Вещица се изплаши, но любопитството й надделяваше с всеки изминал миг. И докато светлинките все още шареха по стените, тя отвори прекрасната подвързия. В нея се бяха наредили разказите - старички бяха и поразказани вече пред много хора, но те стояха там сякаш чак сега намираха своето убежище.

През отражението й в огледалото в нея се втренчваха две очи - нейните, но сякаш я гледаха от един забравен миг, от една училищна скамейка, където за първи път се бе докоснала до тайното познание на магията на думите... \"Ах, сякаш говоря със себе си!\" - тази мисъл се натърти в съзнанието й сякаш бе камък. И това продължи часове - разговорът между Ая и собственото й отражение се превъплъщаваше в страниците на един роман. Роман, който щеше да я дари със силата на словото.

Когато започна да осъзнава случващото се тя вече беше израснала - детското в нея беше загубило миловидния си облик и тя се разпозна като млада и хубава дама. Завъртя се с целия си финес и грация пред огледалото.

То въздъхна и се изви по образа й, дълбокият му глас се протегна из стаята: \"Имаш още много да учиш, моя малка Ая! Но аз съм тук - ще скрия грешките ти, ще те укоря, когато си виновна или не внимаваш, но аз винаги ще бъда до теб...\" - гласът му се отдалечаваше от нея, но тя го чуваше все още ясно. Беше се приближила до прозореца, който огледалото й отразяваше в своя обков и се усмихна на света, останал зад стъклото му, светът, който я чакаше да напише романа си.