Днес, отрано с първите лъчи
Меца, след като потри очи,
грабна въдица и към реката
се запъти с песен на устата.
Приседна, въдичката си заметна,
цопна кукичката, плувката потрепна
и зачака търпеливо на брега
рибичка да хване за чорба.
Мина доста време вече,
слънчицето, взе че понапече,
а Мецана сладко на брега
заспала с въдичката в ръка.
Ето, слънцето смени луната,
а тя похъркваше си в тревата.
Нищо, че стомахът се бунтува,
сладичко похърква и сънува,
че цяла кофа рибки е наловила
за чорбица-пък би си и изсушила.
Ще ги наниже на връвчица тънка,
ще ги окачи, да се сушат навънка.
Но рибата в кофата се разбунтува,
една по една взе да се надува
и ставаха едни огромни, страховити
с остри зъби дълги и извити...
И както си лежеше в тревата
скочи, ритна кофата във водата
забравила за рибената си чорбица
през гората хукна  нашата стръвница.