Посвещавам на дъщеря ми Деси.

 

 

                             Приказка за картонената чаша

 

 

    Една цветна хартиена ролка стоеше на плота в кухнята. Картонената ù душа се чувстваше нещастна. Очакваше да смъкнат и последната ù дреха. После да я захвърлят, като непотребна вещ.

- Какъв труден и безсмислен живот! - проплака тя.

Дочу я вилицата, която трябваше да бъде измита и промърмори.

- Какво има, че се оплакваш?

- Какво ли!? Ползват ме, като парцал. И накрая в боклука.

- Всички отиваме там, рано или късно. - философски отбеляза вилицата.

- По-добре да ме хвърлят във водата. Ще умра бавно, но с достойнство.

- Вода?! - отвърна вилицата.

- За вас, да. Къпят ви всеки ден!

- Мислиш, че ни е добре. Ако ти разправям, ще ти настръхнат хартиите.

- Какво толкова страшно има! - отвърна ù ролката.

- Най-големият ни враг е ръждата. Това е сигурна смърт. Хвърлят ни в огъня и край!

- И вашата съдба не е лесна. - отвърна ролката.

В разговора се включи авторитетната чаена чаша.

- Няма лесна съдба, деца!

- Всеки ден си пълна с ароматен чай. Не ръждясваш. - обърна се към нея вилицата.

- Слагат в теб и захар. Сигурно животът ти е хубав. - добави ролката.

- Вярно е. Имах 5 сестри, но останах само аз.

- Какво се случи с другите? - попитаха припряно двете.

- За съжаление, не са между... живите... счупиха ги.

 

По едно време се чу плътен глас. В разговора се включи и сифонът на мивката.

- Стига сте хленчили! И аз мога да протестирам?!

- За какво? - вкупом отговориха трите.

- А през кого минава мръсната вода! От измитите прибори. - ядосано попита сифонът.

При тези аргументи всички млъкнаха. Всеки са усамоти в собствените си мисли. В кухнята влезе домакинята. Всички изтръпнаха. Кого ли ще вземе? Нещо бързаше и се чудеше. Розите по тялото на ролката станаха по-ярки. Домакинята я грабна и разсъблече. Взе и последната дреха. С нея почисти мръсна тенджера. Изхвърли омърсената дреха в кофата за боклук. Остана голото картонено тяло на ролката. Домакинята помисли какво да го прави. После го пъхна в торбата за разпалки. В кухнята влезе и детето на домакинята. То търсеше картон, за да си направи чаша. Защото направили в клас такава. Всичките деца ù се присмели, че нейната не била красива. Домакинята бръкна в торбата и извади хартии, картони, салфетки. Малката си хареса картонената ролка. После се затича в своята стая и се зае... Момиченцето първо отряза част от цилиндричното ù тяло. Като междувременно каза ”от тебе ще стане една прекрасна картонена чаша”. Тези думи стоплиха душата на ролката. Момиченцето грижливо я облепи със светло синя хартия, по която беше сложило нещо лепкаво. От което на ролката ù стана хем приятно, хем удобно. Колко добре се чувстваше. След това следваше най-приятното. Върху тялото ù залепиха красиво цвете. Никога не беше виждала такова. Познаваше само розите от собствените си дрехи. После я облепиха с бяло тиксо. Което беше като бяла тънка завивка. Тя щеше да я предпази от прах и от омразната вода. Това се казва късмет. Детето цял ден си играеше с картонената чаша. А вечер я прибираше. В най-хубавото място в къщата. Картонената чаша не бе виждала по-хубаво място. В стария дъбов бюфет на горния стелаж. Съседите ù се оказаха мрачни и негостоприемни и познайте кои... Старият порцеланов сервиз и сребърната табла. Кафените чаши бяха от снежнобял китайски порцелан със златен кант. До тях се кипреше сребърната стара табла. На която никой не знаеше годините. Те се мислеха за най-важните в цялата къща.

  Защото от тях пиеха кафе важни чуждестранни гости. Първо останаха учудени. Помислиха си ”Ще я поставят ден-два и ще я изхвърлят тази. Най-много се ядосваше таблата.

- За каква се мисли тая?

- Парцаливка, направена от хартия. - отвръщаха чашите.

- Никога няма да сипят в нея, кафе! Ще се сбръчка като печена ябълка - злорадстваше и таблата.

- Те и чай няма да сипят в нея! - направо пищеше друга чаша.

 

Всички се закикотиха. Само чашата от картон смирено стоеше и мълчеше. Защото просто беше възпитана. Имаше доверие на създателката си, която много обичаше. Вярваше в красотата и справедливостта.

 

   Чашите от сребърния порцеланов сервиз малко завиждаха. Тях ги ползваха само отбрани хора. Но само един път в годината. Тази година важните гости не дойдоха. Затова се чувстваха непотребни. Ядосваха се, когато виждаха малката домакиня. Която си играеше с картонената чаша. Играеше си и нежно ù говореше. После пак я връщаше при тях. Момичето забрави чашата. Тя много страда за това. Всичко в стелажа се посипа с праха на забравата. Мина време. Един ден всички в стелажа разбраха, че гостите са дошли. Порцеланът на кафените чаши съвсем побеля. Златните кантове станаха по-златни. Сребърната табла беше по-радостна от всякога. В единия ъгъл самотно стоеше картонената чаша. През това време се чуваше ведрият глас на домакинята.

- Ще пием ли кафе,  дами и господа? - попита домакинята.

- Разбира се, госпожо! - отвърна господин същински Дядо Коледа.

   Всички насядаха около масата. Имаше сервирано бренди, сладкиши. Мъжете пушеха пури. За гостите кафето не беше най-важното. Важни бяха разговорите между тях. Заради приятните спомени. С които се шегуваха или натъжаваха. Домакинята нареди чашите върху сребърната табла. Там беше и Големият чайник, пълен с горещо кафе. Което на струйки ароматен дим се стелеше из стаята. И точно в този момент... Домакинята се спъна в края на дебелия персийски килим.

После шумно падна на земята. Чашите се разхвърчаха във всички посоки. Падаха върху теракота и се пръскаха. На милиони малки парченца. Сребърна табла се удари в ръба на камината. Огъна се и не приличаше на себе си. Мъжете се втурнаха да помагат на домакинята. Да се изправи. Дамите започнаха да събират парченцата по килима. Човекът, който приличаше на Дядо Коледа, се вторачи в бюфета. Там, където стоеше самотна - картонената чаша. Взе я в ръце и я заразглежда с любопитство. После възкликна ”Какво красиво цвете” и попита.

- Кой направи тази прекрасна чаша? Всички посочиха малката домакиня.

- Браво! Виж каква красива Далия.

- Не е Далия. Това е гергина! С пурпурно червени листенца и жълто слънце в средата.

 

   Всички останаха учудени от това колко много знаеше момичето. Спогледаха се, усмихнаха се и вкупом се засмяха. Старецът, който приличаше на Дядо Коледа, я взе на коленете си. И прошепна \"искаш ли да ти разкажа една приказка?\"