На Иванчова поляна
още рано от зарана,
бяха се събрали всички
горски зверове и птички.
-Днес е време-Меца рече-
всеки от гората вече
да запретне свойте ръкави
и в училищния двор
по нещичко да понаправи,
че време много не остава,
и из горската дъбрава
ще се разнесе кат песен
още в ранна есен-
меденият гласец
на училищния звънец.
Всички бяха единогласни,
ще помагат-много ясно,
че без наука в живота
ще превива гръб хомота-
всеки ще те лъже, мами
и ще ти копае ями.
Но една придремваше си тука,
навярно я обзела скука,
какви уроци и науки,
тия май са нещо ку-ку.
Не искаше да я боли главата
от сложни сметки по дъската
и цял ден от книжки скучни
да срича звучни и беззвучни.
Мечтаеше си тя за мода,
кой на нея ще подлива вода,
да я залъгват с наука-
боже, само каква скука.
А, тя е... ех, хубавица
с наперена главица,
с руси букли и корделки,
с маншети от дантелки,
стъпваше наперено в тревата
без да си гледа в краката.
Но препъна се в клечка
и се хвърли като мечка
на земята в храсталака.
Без да мисли бързо стана,
но косата и остана,
в трънчицата се заплела
копринената и кордела.
И тъй оголи и се красотата,
на Лиса лъсна и главата.
Но вече много разярена
от яд и болка тя изстена,
взе да скубе, взе да рита
да обижда храста, сърдита
и разръфана накрая
се обърна към тълпата
без да забележи
Мечо как от яд трепери,
че клоните невинни чупи
на храста, който безобидно
си расте на място свидно.
Тя наперено с крак потропа,
но отчупи и се тока
и удари като на шега
Мечо по голямата глава.
Тогаз усети се Лисана
и вдън гората тя се дяна
набързо научила урока,
ненужна на никой-тъй жестока,
макар изписана хубавица,
но с глупава главица.