За приказки край топлия миндер 
настъпи време и за чаша вино.
И огънят с опалени калеври
искрици рие горе към комина.

Раздухва вятър, пламъкът гори
на ръжен начумерения край...
Далече нейде в чуждите земи
майчица със своя син живяла.

Какъв левент, с маслинени очи,
с усмивка, дето може да те купи.
Щастливи дълго двамата били
сред нощи летни. Звезден купол

над тях светлял. Свещицата за Бог
в неделя палела старицата.
И тъй от ден на ден все по-висок
растял, укрепвала десницата.

Сърцето е като отворен храм,
да скъташ в него можеш грижа.
Но някой спре ли се задълго там,
сянката му бавно ти зазиждаш.

И ето че девойчица една
припалила в душата му любов –
красива като плачеща върба
край езерото в сребролунна нощ.

Въздишал той, бленувал до зори
как крехкото й тяло ще прегръща,
стопанка ако стане тя или
грейне в сиромашката му къща.

– Да бъда твоя искаш ли? Добре.
Но докажи ми вярната си обич
и донеси на майка си сърцето.
Бих следвала те след това до гроб.

Пиян безумец, от любов пленен
дори за миг не се замислил.
Той майка си пожертвал този ден.
Към своята любима се затичал

със тупкащия още къс в ръце,
ала спънал се във прага сринат.
Изтръгнатото майчино сърце
изплакало: – Удари ли се, сине!