Хей там е Урдовиза белокаменна.

Да ти разкажа ли приказка.

За Конския залив песни се пеят още

в гористата и дивна Странджа.

 

Дето край скалистия бряг е живяла

ненагледна болярска мома Стана -

непостигната мечта на султана.

Тя - огънче свобода в Хасекията.

 

Сутрин си темната коса ресала

и в зрял житен клас плитка сплитала.

Снагата й на косена трева мерИсала,

на тинтява и на горски билки.

 

В очите й буйни реки се плискали

и в Черно море сякаш се вливали.

Прочута с хубост била Урдовизката,

чак до Цариград за нея разказвали.

 

Пленен от прелестта на гяурката

Сюлейман войска проводил -

Стана за ханъма да му поискат,

в бели конаци да я затвори.

 

Рукнали сълзите й горестни,

че на султан се не отказвало,

ала в зенИците й внезапно

надеждно огънче трепнало.

 

Ще ти пристана Велики, му рекла,

ала хаир искам ми да сториш -

колкото земя с коня си обходя

свободна да е от данъци и берии.

 

В ранна утрин в галоп припнала,

спуснала се по брега на Велека,

прехвърлила баири и долове

и към морския бряг вихро литнала.

 

Черният кон в бяла пяна облял се,

набивал в пръстта копита,

бързал със Стана да обходят

повече земя, отколкото могат.

 

Привечер стигнали чуден залив.

Конят се строполил от умора.

Паднал на скалистия бряг, притихнало

до него издъхнала бяла Стана.

 

Областта нарекли Хасекията.

Султанът ферман за нея издал -

свободни от данъци гяурите да са

в памет на алтън мома Стана.

 

От тогава рибарите наричат

заливът на коня - Атлиман,

а песента за Стана се носи

от уста на уста и век след век.