Капка след капка,
глътка покой
Земята охлажда -
ту ръмеж, ту порой.
Сякаш небесата
с много чувства натежали
изливат святи сълзи
и олеква им на облаците посивяли.
Като човек, на който много се е насъбрало,
плаче небето облекчено
на Земното рамо.
А Тя стои до стъклото
хладно, прозрачно
и слуша симфонията от роса
и мисли си„ Как нежно, нежно
пречиства се от тревогите света.
Сега съм спокойна,
сега в сън летя,
ах, колко обичам, обичам дъжда. ”