Времето без да спира все тича,

безспир във вечността изтича,

а спомен скъп не се забравя,

следа дълбока в душата оставя.

На брега на голямата река река,

на скамейка уловени за ръка,

с поглед в течащите води

в които вглеждаха се звезди

двама влюбени, щастливи седяха.

Упоени от обич и любов бяха.

Пред тях течeха речните води.

Над тях светеха  красиви звезди,

сред които съперничеше им луната,

известна със своя чар и красота.

Зад тях Свищов заспиваше в нощта.

В далечината светлини  на брега отсреща

напомняха, че и там има хора

с поглед, мисли и грижи в простора.

Потопени в обич и любов на скамейката,

откъснати от ежедневието на реалността

те щастливо бяха се слели с Вечността.

В унес наблюдаваха красотата на реката

и чара на  звездите високо в небесата.

Тя беше сложила на рамото му глава,

а той косите й галеше със своята ръка

и с нежност и топлота целуваше нейната коса.

Те бяха отдавна съпруг и съпруга мили,

но обичта и любовта си не бяха забравили

и всякога пред красотата на Всемира,

в който всичко, всичко се намира,

те в унес забравяха за действителността

и със своята обич и любов се сливаха с Вечността.

Минаха много години след тоз  миг щастлив,

който на скамейката изживяха с любов,

непринуден от душа и сърце човешки зов,

Споменът за тоз миг незабравим, блажен

от Вечността - Бог за обичта им подарен

в душите, сърцата им навеки остана

и в полета на времето все по силен стана.

Често, в порив на нежност и ласка,

те спомняха си за него с целувка сладка.

По силата на законите на Вечността,

на отреденото на човека от съдбата,

тя преди него от живота си замина.

Той със спомени скъпи по нея остана

за тяхната обич и любов голяма.

И днес, когато в мъка и тъга,

споменът за щастливия миг пристига

за малката скамейка, тръпката на водите

и небосвода украсен със звездите,

след които луната  с нежна светлина блестеше,

и по своя път на небосвода царица беше

споменът реалност за него става,

в размисъл и чувства дълбоко го потопява,

чудо някаква в душата му настава

чувства, че на скамейката пак е с нея.

В душата му миналото настояще става,

споменът скъп, кат реалност изживява

и неволно ръка протяга косите и да погали,

лице обръща, лицето й с обич да целуни.

Чувства, как с нежност и топлота я прегръща.

В дълбок унес  на обич и блаженство изпада

и за дълго със спомена от Свищов  остава,

неподвижен, безмълвен, вглъбен,

от чувство на обич и умиление обсебен,

в спомен скъпи, незабравими изцяло потопен,

сред които спомена от Свищов бисер беше

и  в голямата му болка и тъга, че нея я няма

тоз спомен скъп, незабравим, който с нея  има

спокойствие и утеха на душата му даваше

и към Вечността-Бог благодарност отправяше,

че с нея, умна, мила и добра щастливо бе живял

и що е човешко щастие той бе разбрал.

11.09.2010 г.

,