Застанало само под сянката на бука,
стои със затворени очи едно дете,
и слуша как шуми гората,
как сякаш тихичко мълви.

Защо тъжиш? Го пита леса,
какво тежи на твоето сърце?
Нима загубило си пътя,
 или пък нещо те боли?

О лесче мило,проговаря му детето.
Тъжа от загубата на любим човек,
и вече май нямам сили,
да продължа живота си напред?

Но как така ?
Отсреща пита плачеща върбата,
не говори за себе си така.
Ти млад си и живота е пред тебе,
не се оставяй на тъгата да те заличи.

Не мога, не мога вече да се боря,
аз нямам сили за това.
Загубих най-скъпата опора,
загубих майчицата си една.

О дете! В хор листата проговарят,
животът ни устроен е така,
но не всичко е раздяла,
след тъмнината идва светлина.

И сякаш в потвърждение на тези думи,
качи на клоните си дъба малкото дете,
а вятърко от нейде залюля ги,
довявайки със себе си цял птичи хор.

Така залисано в играта,
затихна болката в детското сърце,
а когато на небето заблестя луната ,
то тръгна си към своето селце.

По пътя се загледа във небето,
а там блестеше мъничка звезда ,
проговори му че  от скоро свети на небето,
и винаги ще бди над рожбата си тя.