А започна с приятелство нявга,
за тях сега ще ви разкажа.
Тя, която сърцето си дари му тогава,
Той, който докрай я наранява.

 

В гората стара, тънеща в зеленина, усойна
летеше Гълъбица нежна,
а Той, с душа горда, непокорна
коня си през реката
бе тръгнал да повежда.

 

Ловец, единак вълк,
свикнал  сам да оцелява-
на девойка ничия обичта
в сърцето му не бе процъфтяла.
Тя- нежнокрилата, птица на вярата,
но и смела, в бой за другарите си
много ранявана.
Тук перце ще падне,
там ще струйка кръвец бликне,
но успя Съдбата накрая
жестока да я застигне.

 

Както галеше ветреца с бели ласки
полетът й рязко спря се,
стрела гръдта й с кръв оплиска,
падна Тя надолу, в несвяст завъртя се.

 

Падна невинната
на тревата зелена,
а псета ловни подушиха
гръдта окървавена.

„ За господаря нова плячка.
Много е малка-
не е за него Тя,
та едва  с криле маха”

 

„ Назад момчета, чиба,
назад ви казвам, стойте”
с глас мощен  Ловецът се провикна
и взе на ръки объркана още
Бялата Гълъбица.

 

И се ужаси…
„ това нима си Ти” …
Дето толкова пъти
в гората бе съзирал
на клон от явор кротко да почива,
дето се е лакомил
ръка да дигне да уцели,
но жално му бе да опетни
тез перца бели.
Толкова дето Я пази,
пази Я от себе си дори,
и стрелкаше ястреб ако Я подгони
и себе си заплашваше, но уви.

 

Дето го беше възхитила
със свойта чистота
и как се вечно биеше
за другари, за чуждите гнезда.

 

И гузен той,
със съвест натежала
погледна Гълъбицата Бяла.
„ Ще боли, не мърдай” рече,
стрелата откърши,
а кръвта потече

 

„ …Умирам ли, човече… ”
промълви птицата,
в очите го погледна,
на дланта му простря си
 кротко главицата.

 

„ Не, ще живееш”
отвърна ловеца
без поглед виновен
към нейния да свежда.

 

И тъй Я отнесе, и тъй излекува,
зимата край него Тя презимува,
увита в наметало старо
при него до постелите нощува,
пролетта щом се разбули
песента Й, за да чува.

 

И тъй Я отнесе, и тъй излекува,
Ловецът плячката си пощади,
а Тя благодарна
гукаше му сладко-
придума го с обич
да спре да ловува.

 

Дружба укрепна,
помежду Им се разлисти
здрава като дъб вековен,
с красота на тъкмо пукнали зелени листи.

 

И започна с приятелство така,
а в обич чиста разцъфтя.
Зароди се помежду Им
Любов необикновена-
вълк сякаш до сърцето на агне
за сън кротко полегна.

 

Той Я обикна, Тя него също
за пръв път истински обичан,
но беше му трудно.

 

Той носеше на рамо
свойта вярна Гълъбица,
с Нея скиташе из гората
и бе за него не кат птица,
а като девица-
чиста и смела девойка,
що с ласки от пера
гнева му буен
измиташе от ума.

 

Белокрилата за пръв път
тъй беше щастлива-
смърт очакваше,
а Любов голяма бе открила.

 

Даде Му всичко
сърцето си дари Му
от зарасналата рана-
за него само то би било.
Готова бе да жертва
за ловеца своята душа
и трепереше при всяка негова обида
да Я не напусне, остави сама.

 

Та бяха честити, та бяха щастливи
дорде проговориха
ония псета зли.

 

„ Господарят, вижте,
се е размекнал май-
Лъка си захвърли,
само птицата си знай.
Че Тя го омайва,
пий му гнева-
 не е вече мъж свободен
поробила го е Тя, да, да ”

 

О, миг, злощастен си,
в който Той дочу
на хрътките свои лъжата-
на дълбоко жегна го.

 

И взе да оставя
 свойта Гургулица,
сам заскита се
из старата горица,
а у дома дойдеше ли
още от вратата чуваше

„ Господарят защо е с Нея,
а не ловува в гората
с някоя орлица
кръвожадна ловкиня
 омела,дето по Му отива”

 

А в Него яростта растеше,
макар и волята Му силна да беше,
взе да е студен,
взе да страни,
а туй Гургулицата усети
и я тежко рани

 

„ Защо слушаш ги Ти,
защо Любими мой-
хрътките твои уж са верни,
а от лъжи изливат порои?”

 
„ Като аз Те любя силно
и за Тебе милея,
да ти заповядвам
никак не копнея.

 

Казват те и друго,
че нощем бягала съм
 в полет с друг от моя вид,
но туй лъжи са отровни,
студени като лед мразовит.”

 

Тогава нещо силно,
злочесто се отприщи-
облак буреносен
се над Него надвиси.

 

„ Мълчи, Крилата, замълчи,
че си ми вярна недей ме лъжи-
че Мойте псета благочестни
врагове са на
 Мойте близки изменни.”

 

А именно на тебе, Гълъбицо,
ласкава, лукава птицо.
Дето ме с песни упои,
аз, орелът  горд, съм във клетка
този път,
а не Ти!

 

Хайде по-скоро
отлитай, върви,
не ща да Те зървам
повече с очи.”

 

„Та нима любовта ни
за Теб позорна е любими?”

 

„Не бих за Нея дал и пет пари,
не бих платил ни грош дори.”

 

 

 

Тия змийски думи отровни
стрелнаха се право
в раната на Гълъбицата покосена
и политна Тя
към горските усои.

 

Летеше, летеше,
пърхаше със всички сили,
сякаш към нещо чакано,
утеха или болка може би,
 се стреми,
но усещаше как сърцето й
се късаше уви.

 

Бликна пак алена кръв
от ранената бала гръд,
но не успяха болката, тъгата
полета да спрат.

 
С последни сили
достигна Тя
реката сребриста
под лунна светлина
и с мисли последни
към водите хладни се устреми
„ Обичах Те, прощавам Ти,
прости ми и Ти... ”

 

Но не с отчаяние потъна Тя,
 с надежда-
„ ще се преродя.”

 

„ Отивам си сега,
на съвестта ти, за да не тежа,
и в „ плена” свой не ще Те задържа.”

 

Сребриста повърхност
крилете покри,
бели пера -
облегнаха се кротко на вълни,
алена кръв
право от сърцето
смеси се с водата,
след което…

 

Потъвайки
с дъх последен съзря
Ловецът свой да бяга
към кристалната река.
Колене се набиха
 безпомощно в брега,
стон прониза тая тишина,
покапа по искрящия пясък
една мъжка сълза.
Телцето крехко, безжизнено
пое го неговата ръка,
болезнен вик въздуха разпори:
„… Глупак съм бил наивен,
какво Й сторих…”

 

И след миг- два
на пълна тишина
чу се на изваден меч звъна…

 

Бяла главица
 до мъжка гръд,
бледа момина ръчица
до мъжка десница,
кръв смесена с кръвта,
аленееща, сребриста вода…
една Гълъбица без пера,
превърната в девойка
на прага на Смъртта...
 ...и един ловец…
клет наивник…
в прегръдки лежат…

 
А започна с приятелство всичко, нявга…