(написано на годишнината от кончината на любимия ми поет)

Ще дойде ден
и моят час ще удари
и ще остави духът ми тялото
както с всеки смъртен прави.
Защото и аз съм човек -
човек родих се в тоз живот
и човек ще си отида.
Една от моя род.

Ала дойде ли тоз ден,
макар че не вярвам
някой да е наскърбен
и радва ме това,
че никого не ще безпокоя.

Когато срещне ме Смъртта,
не тъжете за мен -
спокойни бъдете,
Духът ми вечен
в света е още спотаен,
във вас самите съхранен.

Ако някой по случайност
и по чудо ме подири,
погледа си търсещ
над  камък студен да не шири.
Аз кротко под него не лежа-
очите ти, за да не насълзя-
аз нося се във Вятъра,
що косите ти роши
и нашепвам с шумолящите листа,
опитвам да разсея мислите ти лоши -
с гласа на дървесните корони -
Дивни деца.

И не тревожи се за мене сега,
спокойна съм, гледам те
от блясъка на утринна роса,
що посребрява горските поля
и в нея оглеждат се билки и цветя.
Не търси ме в обраслата Земя,
а в малка теменуга или стръкче мащерка -
с аромат познат
аз ще я помоля
да те дари на воля.

В бръшляна зелен
и като гората стар
вените мои текат
и кога той изсъхне -
тогава чак и те самите ще спрат.

Гласа ми ако да послушаш пожелаеш
в нощната песен на гората
да го доловиш ти знаеш.
Във вечерна тъма,
под сребърна Луна
заслушаш ли се -
ще чуеш шепота мой,
дете.

А щом поискаш нявга
от сън да те пробудя -
чуй ромон на поточе -
звънтящата вода,
от небето синьо сякаш късче
огледална синева.
Поздрава мой туй ще бъде,
който при тебе с радост ще пратя.

Не дири ме ти в обраслата Земя,
ни в изумрудения мъх
който постлала е тя.
Аз там не съм,
рея се из безбройните звезди,
към безкрая устремена,
изпълнена със спомени
за вас нявга от преди.

Ако ли нощем
през ума ти прелетя
в небосвода потърси
Вечерницата,
бляскава звезда.
Ако закопнее твоята душа
за легенда величава
от древни времена
помоли Я
и ще ти разкаже Тя -
вместо мене приказка една.
Зорницата, вечерната девица,
която тихи сълзи рони от светлина -
малко с нея поплачи си -
с прегръдка ветрена
ще те кротко утеша.