Прошепнат вик на самотата
Одрано небе от светкавица,
проблясва мисъл неясна -
време е за наздравица,
макар в душата ми да е тясно...
И тя все да мечтае простори,
разпилени от слънце горещо,
със сродна душа да говори
за съдба, любов и... още нещо...
Свежо...
Посипват облачета свойта живост
над хълмове, полета и дъбрави...
А сушата, природата ранила,
за нови пакости забрави...
И слънце в капчици дъждовни се усмихва,
а вятър ги разпръсква надалеч...
Зареяна в ситнежа им притихвам
и слушам свежата им реч...
Провокиране
Дъждовни капки
и сълзи разбъркани -
кристали огледални...
Пречупват мокра тишина
в усмивки чакани...
И ритъмът на самотата
забърза във галоп...
В сърдечна крива се изви...
Намери слънчев сноп...
С преплетени усмивки
и желания съблечени...
Смесено...
Слънчеви струни трептят по прозореца...
Очите повтарят позабравен рефрен...
Няма го... Няма го вече щуреца,
дето припяваше ласкаво с мен...
Тъжни акорди се стичат
от очите разплискани...
Но пък лъчите надничат -
попиват тъгата поискана...
Увереност
Да последвам дъжда...
От небесните тайни
той прониква в земята...
Напоява всички жадни цветя...
И пъстреят пред взора -
необятен, покоряващ
безмълвно простора…
... За да покълнат
в набраздената ми душа…
Море от изящни цветя...
Животът ми става небе...
Слънчев дъжд
Водните капки се надпреварват
да попият в земята. Цялата.
Слънцето, разискрено в телата им, я огрява.
Всичкo нашепва колко съм щастлива...
В мен се преражда душата на цвете...
© Павлина Петрова
***
Из \"Изплетени пътеки\" - 2008