Писмо
Денят
във теб
рисува брегове,
навели се
да пият
слънце
от
надеждата.
В която
оцелелите ми дни
по тебе
ще изгубят
гласовете
си…
Денят от мен
потапя четка. Плахо
рисува
побелелите ми устни…
ненацелувани гърди.
Некъпани коси.
Очи от чувство…
И длани,
недокоснали цвета
на забранените градини…
Неспирният ти танц
рисува -
в самотните ми
крепостни стени,
излъгани
от своята непристъпност.
Където вечер
плаче скрито
детето
на един
копнеж.
Денят от теб
рисува хлад…
В чемширените вени
на
капчуците
потъва
матовата тишина
на тези брегове
от чувство.
А ти
не питай
откъде съм минал.
И дали
ще си отида
някога…
Напълни с косите си
на месеца коритото.
Излъжи,
че дълго си ме чакала.
Приеми ме
като вятър,
не допил
своята любов в прегръдка.
Просто скитникът у теб… Сега.
Скитникът,
дошъл отнякъде.
Накрая ...
Накрая на ръцете ти
(където свършва сивото)
е пъстрата ливада
на моят сън
заминал.
Накрая на сънят ми
(по тебе още дишащ…)
светлее късче минало,
в което нощем
пиша…
В сърцето отброявам
косо
ритъма,
след който падат
плодовете на звездите.
В косите на нощта живее тя,
Любимата.
Жената, по която си събличам
нощем
грижите.
…За края на деня
щастлив избраник.
И паднал плод
от чуждата градина.
Целувам устните и
в нечий заник.
До утрешния сън,
от мен заминал.
Юни
Тази вечер
заливът, привързан
с късче сън
от лунната пътека,
ще нашепва ласкав
твоите очи.
И стъпки…
Пясъкът от тях
ще къса време.
В плитчини. И мидени черупки.
А лицето на луната
ще ни смига,
че съм те открил.
В трева. И песни..
Че от бледата скала
на фара южен
ще се спускат
всичките илюзии.
За есен.
А когато с утрото
ми махнеш. Леко и небрежно.
За довиждане.
От пътеката,
в очите ти потекла.
Сънена.
Отчаянието в мене
ще приижда. С водораслите.
Или смеха, пораснал
в твоите думи…
Акт
Пред буря е…
По върховете на нощта
като виновен поглед
се ражда
в снимки
от съня
желание за полет.
Навярно с есенна мъгла,
облякла сън
във риза,
среднощната ми тишина
по тебе
в думи
влиза…
А там,
римуван във жена,
сред лунното и тяло,
в морето диво на страстта –
умирам.
Вечност – в долината и…
Поантата е светъл вик,
поникнал в дъх .И спазъм.
По върховете на нощта.
От бликнали оргазми.
След буря …
В топлата река –
осъмнали. Любили. Чисти.
С първичност
двете ни тела
навлизат в Дух. Сълза. И мисъл…
Късните думи
Капят в сенки.
Луни.
И безлуния.
Късните думи.
От теб.
Сякаш съм дъх,
изтъкан от безумия.
Или покорно море.
Бряг,
в който стене
по тебе
копнежът.
Или
безлико
неделно платно.
Някаква тиха,
изстрадана нежност.
В късна
внезапна
любов…
Колко жестоки
са късните думи…
Капят от сенки.
От къси молитви.
Или с кръщелна вода
ми доливат
до зимите
в твоето пролетно име…
Някак
осъмнали.
В чужди представи.
Сенки от свещи
на дни
за оставане.
Колко жестоки
са късните думи…
сякаш са праг
на среднощно
сбогуване.
Вечерни…
Утринни…
Стъпкали тръпката.
Спрели до себе си
нечия песен.
Сенки убиваме. В късните думи.
От листопада
на птичите песни.
………
Капят в очите ми-
сън и безлуния-
късните думи…От теб.
Сякаш са дъх,
изтъкан от безумие.
Или от моето небе…
Не ме оставяй…
Не ме оставяй
да ти сторя
зло.
Не искай роб
на свободата ти
да бъда.
Пиян от твоето вино,
не ме показвай
от забравен ъгъл…
Аз имам
само дреха
от любов.
Не я отнемай-
дреха на осъден.
В пиесата на лош сезон
прозират в нея
ветрове
от думи.
Не ме оставяй
да ти сторя зло…
В антракта
между двете действия
посърналият послеслов
наднича зад декорите.
Не ме оставяй
да ти сторя зло- без епилог.
След края. Без завеса.
Загледан в миналите дни
като в рефрен
за бряг
и
есен. Не ме оставяй
да ти сторя зло.
Спаси дъгата от света ми.
Не лицемеря от любов –
поне веднъж бъди
с осъден.
Не ме оставяй да ти сторя зло.
Аз хвърлих дрехата си. В тебе.
Обичай с моята любов.
И с моята любов
владей ме…
Не ме оставяй да ти сторя зло.
Тази …
Тази нощ
със цвят на перуника
искам само с тебе
да изпия
чаша
отлежало
тежко вино.
В погледа ти
после да се
скрия.
Есента ми
там да броди-
в жълто.
С листите си.
В стъпките от вятър.
Или в тръпката зелена
на очите ти.
От една далечна гара.
Тази нощ
със цвят на тъжна птица
искам само в тебе да съм
-някой,
който е забравил,
че звездите са светулки,закопнели лято.
В твоите зеници да се върнат.
В твоите пътеки време...
Тази нощ,
където спират
дните ми.
Във следа
по гърбавия вятър.
Само присмехулникът
от мене
се опитва да пресича
още
напреко стиха си.
Тази нощ ти подарявам,
мила.
Утре ще съм в тебе скитник…
Бялото момиче
Понякога ще идвам
в тебе…
Като вятър.
С полепнали от сол криле.
И някъде –
сред самотата ти вечерна-
ще галя
твоето лице.
Зърната на гърдите ще събудя,
прескочил есенния полумрак.
Понякога
ще идвам…
Като вятър.
С осъмнали от стих
криле.
Момичето
във тебе
ще прегърна,
достигнал
своята земя.
Ще тръгне то
след вечерния момък.
Ще бъде в бяло.
В светлина…Едно момиче
оживяло.Във болка.
В камъка отляво.
Ще тича с есенния вятър.
До края на една мечта…
Понякога ще идвам.
Като вятър… Нечакан.
Закопнял за твоя свят.
състояние
Като огнище съм след теб,
което търси своя огън.
Като дърво през есента
с осъмнали във вятър клони.
Като земя не напоена –
напукана, солена гръд.
Като тревата през ноември,
жълтееща забравен път.
Тъй сам вървя. Като слепеца,
протегнал двете си ръце –
премазани, но още чувстват.
Некръстени от снегове.
Навярно и така богат съм.
Навярно и така – щастлив.
В стиха, със който те дочаках.
В брега на този късен стих…
Една надежда съм сега,
която търси нощен вятър.
Очите ще посеят синева.
Сезоните ще отлетят
нанякъде.
Една надежда съм сега –
че ще те има
само
в лято…
П.С.
Ако ме понесеш в себе си
след стрехата на спомените,
сплетена от клоните дни.
Обляна от дъгата
на невъзможното…
И ме превърнеш в сън.
Ще те изкъпя в сърцето си.
Ще открадна светулките
от очите ти
(да не ми се присмиват)
и ще ги пръсна в кръвта си –
на воля да се нароят…
Ще бъда невидим, нечут –
само дихание.
Една капка
от ефира на желанието.
Ще се наплодя във всяка твоя клетка.
В росата, полепнала за устните ти.
Сутрин. След твоето”обичам”…
Ако ме откриеш.
В себе си.
Докато…
Докато птицата лети
и
полетът
на сянката и
продължава
в
лицето,
в твоите очи
една дъга
от сън
по бялото…
Докато
уморената вълна
трепти
от пяната
на твоето тяло
в събудените сетива
след утринна
следа
по пясъка…
Докато
цветният прашец
от името
на тази пролет
събужда в стих
и
сетива
пътеката на птиче
в полет…
Докато вятърният
хълм
довлича
есени
в
очите.
И само
нощният ми дъжд
е
жажда
в устните ти,
мила…
Докато посребряват
езерата
от пясъка
на тези дни.
И пътят сякаш
е
оттатък.
Зад тяло.
Лист.
И две мечти…
В една река –
дълбока,
с прагове –
следите от един живот
сънуват
сенчестите водопади
на нашата
сама
любов…
Предсказание
Ще се завръща
в моя сън
ръката ти.
И непорасналите
в нея
пътища.
Ще очертават
есента
във мен.
Или
избягалите нощем
улици…
Ще се завръща
в моя сън
лицето ти.
И всички думи
за любов
ще светят в него
от благоприличие.
Но ще копнеят само теб.
И диво
- тялото ти
нощно…
ще се завръщат
устните ти
в мен,
очите… с капчиците нежност
по утринния трепет
на клепачите.
И цялата ще се завръщаш
в мен.
Защото ти, любов,
си вечност.
Дори в един,
единствен
ден…
Писмо
На самия край на света.
Някога .
В едно късче от снега
на някой забравен следобед
тебе открих...
Стоеше зад ъгъла на скучния ми ден,
в завесата след оставащата нощ.
Накъде там,
сред кръга на моето самолюбие.
И безветрие.
А зениците ти
нагазваха в мен
с искрящата си зеленина
и гонеха безлунията от лицето ми.
Мила, мила...
Тогава повярвах,
че след кръста
всички посоки са пътища..
А без пътища няма отлитане.
Защото смъртта бяга от птиците...
Или
оставя
сивото си безвремие,
скупчено на завет -
зад завоя на нечия отминала съвест-
да засипва спомени за неотлетели криле
в очите ми...
------------
Мила, мила ...
днес всички пътища си отидоха.
Само ти остана.
И смъртта не попита
за мен.
П.С.
Сякаш и небето загуби парче от паметта си.
И болката в отминалото време ...
Като птици се блъскат в лицето ми
тревите на всички раздели.
Стоя насред пътя в очите ти,
пресъхнал до извора.
От клоните ми капе
есен и раздяла.
А утрото със детски вик
пресъхва
във душата ми
моретата
на този излекуван свят...
Стоя на пътя, любима.
Посърнал за обич и вятър.
Увит във косите
на сивия обеден дъжд.
Приятелко моя,
по- беден съм от истината на гарвана,
защото никога не разбрах,
че луната на щастието
е може би
жълтото копче,
което загубих
в очите на твоя вечерен
прозорец...
Просто
“ Ти само с намеренията си тръгни…”
Иван Пейчев
Просто умира в дъжда
твоето нежно
“обичам те”.
Всички прозорци и пътища
скриха есен.
В ръцете ти.
Сякаш
е спряла земята
своето кармично движение.
Само ти си до мене –
вълшебна.
И мъничка, свята…
Просто светът охладня
без усмивката жарка
на лятото.
Просто умря
в есента
песента на отплувало ято.
Само ти си до мене
сега.
Само ти си до мен –
не отивай далече!
После как ще съм жив
за света
в тази зимна неделна
далечност...
Кръговрат
Ще се завръщам
в тебе
всеки път,
щом имам нужда
огън да запаля.
Дълбоко в мене
думи ще растат,
когато прося в дните си
пощада.
Какво ли мога с тях
да нарека :
- на моя късен стих копнежа;
- бърлогата, където спи гнева
или
където щастие отглеждах;
- любимите преди да са жени;
- разсъхналите лодки във сърцето;
- смехът, забравен в мен;
- едно въже,
увиснало като въпрос
в лицето ми;
- очите на последен ден –
преди да го повие зимата;
- косите ти
от светъл лен -
преди да ме засипят с минало...
- - - - -
Ще се завръщаш в мене
всеки път,
щом имам нужда
огън да запаля.
Защото зад тъмата
на света
животът ми,
загубил огъня,
се гърчи.
А с огъня си спомням
за началото.
За общото, което бяхме.
И тръгвам да го търся
при сърцето ти
(когато се завръщаш всеки път).
Или
от себе си
когато бягам...
Очна ставка
Между нас
и далече от всички
в стъклописите
на пролетта
вечерта се промъква
неканена.
И нахлузила стъпки лисичи
обитава
кварталните люляци…
или нашите мокри лица.
Между нас
и далече от всички
любовта е засипала с цвят
всички пътища за отпътуване.
Или
нашите земни сърца.
А нахлузила стъпки лисичи,
вечерта се промъква
нахално.
Обитава в звъна на капчуците
паметта за една свобода.
Между нас
и далече от всички
вечерта ни връхлита – мотриса.
От вагона последен на петък
свири нашата делнична младост
в отъняла и светла жилетка
чака -
да я разпознаем... между нас.
И далече от всички.
Молитва
Бъди невероятна.
И наивна.
Глухарчето в очите ми-
бъди!
Пиянството от слънчевото вино
на любовта ми-
ти бъди!
Бъди безгрижие.
И болка.
Гнездо.
Рисунка на дете.
В пронизващия вятър на живота-
опора жива. И небе...
Люлей ме в светлото си тяло
дори в най-мрачния ми стих.
Изпълвай всяка моя клетка
с вълшебствата на твойте дни.
Бъди за мене
вечна клетва.
И моят земен богослов.
Ти –
нежна, делнична .
И свята.
Живей ме.
В своята любов...
Гара
Навярно
ще е късно
за завоя утре –
с последния семафор
гарата угасва.
Понесъл в себе си
ръката ти
за сбогом.
Навярно –
и тъгата от очите...
... Прониква сякаш
в младостта на огъня
(лицето нощно
от моите стихове).
Навярно
ще остане
болка в нас –
в пустинята на нашето прощаване.
В снега
от късния ни час.
Или
в една чакалня... навярно
ще поникне
болка
в нас.
А утре
ще съм
късче слово,
понесъл в стих
очите ти
и твоето “сбогом”...
Навярно ще е късно
за завоя.
Там Любовта оставих.
На перона.
Сама.
Измръзнала.
... И своя.
Влюбена луна
Тази нощ
луната ще нощува,
сгушена в камбаната
на църква.
Ослепял
от толкова безлуние,
в слънцето
клисарят ще замръква.
А камбаната
ще свети
в
синьо –
мъничко желязно цвете.
Всички ангели ще пеят,
скрити в чашата му светла.
Попът ще кади
уплашен,
дъвчейки молитва стара…
Тази нощ в луната
ще нощува
само
бялото ти тяло.
И невидима ще бъдеш
ти,
за други неизгряла.
Само моята душа
ще знае
за камбаната.
Във бяло…
Метафора
В синьокованите врати
на
мрака
нощта
те
разсъблича.
Топла. Дишаща.
И свята…
За моите ръце – молитвата. Нирваната…
Целувам раните
от дните в теб. Целувам
раните…
Не зная
в стих
дали ще ги затворя.
Или
ще прегори
целувката
в
сумрака
на желанието ми –
не зная…
В синьокованите врати
те чакам.
Запазил
топлите слова
от стара песен.
Шумът на някакво
пенливо вино (сърцето…).
Надничащото цвете
зад очите .
Оставил
мъката си
в
чужди зими.
--------
Отдалечаваш се от мен.
Отдалечаваш се… Като
сълзата гол.
Или – като раздяла.
Сънувам
твоето очакване.
В синьокованите врати
да вляза…
Говори вятърът…
Сънуват дните ми –
накацал в погледи.
До праг. До стих.
За късна пролет…
Говори вятърът.
Говори сякаш.
За теб. За тялото ти нощем.
Поникнало в сълза от сън.
Или от спомен…
Целува.
Коленичил.
Камъка.
Надига се…
И по-нагоре.
Утихва.
По
бедрата ти
солени.
В копринената топлина
на извора…
Сънувам.
Или в приказка живея.
Дъхът на извора
усетил.
За влагата му
устните
копнеят.
Да се напият.
До насита…
В блаженството на двата хълма
да потъна.
Събудил тялото ти-
жар в безлуние.
Разравям те. До дъно. Бавно.
До без памет.
За да изтлее в него
всяка вярност.
Преди да изтрезнеем.
В края и…
Или
да доживеем старост.
Разравям те.
И пия.
Жаден…
Маска
Зад опнатата маска
на лицето ти
морето бавно се превръща
в блато.
Утихват вятърните мелници.
В годините.
И сякаш наноси
от дните,
напластявани
из дланите,
са думите
от пясъчника страст…
А тази нощ
аз няма да съм сам.
От шепата си пълнолуние
светът
един щурец зелен
ми прати.
Ще пия значи
вечерното вино
с колегата по самота.
Ще си подхвърляме мечтите.
Ще гоним подранилата слана.
Навън, към три,
ще припка в прилеп зима.
С угасналата сянка от жена.
Ще се напиеме до болка
тримата –
Луна, щурец. И аз…
А после ще изпробваме
на утрото
дали Раздялата( населила гласа ни)
ще прочете във тебе името.
Както присъда -
на осъден.
Апокрифно
Под чашата
преливаща
на залеза,
в смокиновите багри
на реката ми
те крия, Обич.
Аз те крия –
до своята вечерна пазва.
Като едно дете
от детството.
Като небе
във стих
без минало …
Навярно в теб
е южният ми сън
по вечния копнеж
да бъда.
Ала едва от днес
си там –
в смокиновите багри
на реката ми…
В очи
от топъл юг
разсънените листопади
събуждат в мен
ръцете ти –
две незарасли рани .
…Или съм още млад –
щом моля
щедростта на тишината.
През изсветляващото тяло
да потича.
В смокиновите багри
на реката ми…
-----
Една прашинка съм сега,
доплувала
насън
до залезното било.
Защо ли
дързостта у мен
не стигна –
веднъж докоснал
твоя свят,
във него да те имам…
А вятърът…
А вятърът
е ласкав
като бъдещо приятелство.
В ръката ти
оставил
прах от пеперуди.
От 20 зими в мене
пролетта
пристига.
(или във някой
чужди ден
съм те събудил…)
Накрая спират да играят
в очите ми
невръстните хлапета.
До ъгъла те виждам –
плаха сянка.
След ъгъла си
дъх на цвете.
…А вятърът е ласкав.
Като пламък.
С опърлени криле
на пеперуди
ръката ми поникна.
В камък.
Или в съня ти
се събудих…
Някъде…
Някъде
сред раменете
на Безкрая.
Или
от скалите
на деня ми.
Сред потъналите
в грижи
обещания.
В мен говори
тялото ти
лятно.
Онемял от линии
по памет –
от влудяващата гънка
на гърдите
до небето
в бялото ти рамо,
някъде
сред низините в мен
или денят ми,
те откривам.
Част. И цяло.
В пъпна връв от хоризонта.
В паднал обръч
от дъгата.
Безсловесното ти тяло
в мен потича.
Като в болен-
жаждата.
Да оцелява…
Някъде
сред самотата
на безкрая.
С гънка
от заспала в памет
сянка.
Аз осинових мита за тебе.
После плаках.
За сина си…
Капка жажда
В този ден
- навярно есен-
роклята на сянката
е
празна.
Сричат коловози
песните
за една
отхапана
неделя.
Някъде
(от тъмното си станал)
камъкът у мен
проронва в пясък.
Мисъл за часовник
или спомен,
винаги настроил празник
в клепките
на смъртно болен…
преболял
една омраза.
Вечерните думи
се излюпват
в памет за стреха
и нива,
в хукнал след престилка
облак.
В сребърна следа
от зима.
Нейде
в
сянката на просяк
дреме в ракла
от следобед
нощен сън от пелерина,
закопчала
любовта си…В този ден-
навярно есен-
сякаш част от самотата,
свободата си върти опашката
като крава
пред стопанин.
Онемяла в късни думи,
в мен залязва
светлината.
Празнично похърква
вятър
от лицето
на света ми.
И останал само в синьо,
бедуин
от мрак
и
минало,
чакам
капката си жажда
в сън
по
твоята
пустиня…
Вечеря
Имах нужда от теб.
Да нахраня душата си.
Една свещ да запаля.
На света.
Отвън. На прага на самотата.
Имах нужда от теб…
И понякога срещам…
понякога( зная ли…)
с разранено лице
(прекосил в тебе залеза),
стъпки по пясъка,
спрели капките
от моретата
на вечерните обещания…
Нито ти.
Нито аз
сме Оттук.
Само пътници…пътници.
В самотата си.
И далече от нас
е Домът.
С подредените дни,
Там…по масите…
Нито ти,
нито аз
сме Оттук.
Но те срещам понякога, Обич.
И вечеряме. Заедно…
Състояние
Любовта ти към мен
-бяла птица,
изоставила
ятото.
В
стара
забравена
гара
от
време…
Капят
по
коловозите и
(нощем
към
два)
тъжни бели сърца
на разлюбени сенки.
А
от
една
закъсняла луна
в лицето
на
спрелия
семеен
часовник
любовта ти към мен
се облича
в пера.
И
доверие.
С хладния мирис
на прах.
И делник.
Триптих
А есента
усмихната разхожда
в парка
след себе си
надеждите
на всички влюбени.
И стихват
те
до сетната искра,
изпепелени
от нея
(или от нейната соната)
сред
платоническите диалози
на мечтите...
2
Поискаш ли ръката и
копнеещ,
съдбата ти подава сухо
лакът.
И някъде -
сред нощницата на мъглата -
угасва
мимолетната ти среща.
А есента
усмихната
разхожда днес
след себе си
телата от венчални пръстени
в надеждите
на всички влюбени
за някакво очаквано
Възкръсване.
3
И може в нас
душите ни
да нямат дъно.
Но по –добре е
дъното на кладенец
да нямат.
Навярно и до днес
са всичките ни пръстени
на дъното на тези кладенци
останали...
В моя дом
В моя дом няма птици,
лъч от слънце или дъга.
Тук есента е самотна вдовица
с вятър нощем, дъжд и листа.
Мама и тате отдавна са горе.
Долу- аз. Още чакам Годо.
Ежедневник от хляб и тревоги.
Ежескитник в прашинки любов.
Няма птици. А отскоро в градината-
само стъпки
от преминали дни.
Само вечерно- тихи ракити
в мен
край вечерно- сънливи реки.
П.С.
Мисля те-
като беднякът- последната вещ,
оставена в заложна къща.
Късно е. В мен
хлябът нощвите разсъхна.
Плесен изгриза въздуха.
Искам те-
както болникът, изгарящ от треска,
прохладна стая. За болката…
Страшно е. Стръвно
тегли чертите безликото.
А вярата, май е на свършване...
………
Опустяха на парка ложите.
Голи дървета. Студ.
Май тъгувам, че няма
глава да сложиш,
иначе казано
- в моя скут.
Говори ми…
Говори ми.
По- високо… Говори ми.
Че сърцето в мен
е мъничка камбана.
И не чувам
твоята молитва.
А лицето– плакал облак…
Диша.
Над молитвеника
(твоя поглед).
Говори ми.
Още… говори ми…
Привечер
свещица ще запали
залезът
от моята надежда.
В мен
пресипнала от бързеи.
И дъбрави.
Ще ме кръсти.
Или –
ще угасвам.
Говори ми, мила…
Говори ми!
Ако облакът
преспи в полето,
а камбаната
отлитне
с вятър,
през нощта ще се
прелисти
в книга
погледът ти
пълен
с водорасли. Само
пясъчните стъпки
край водата
ще са в тялото ти
сенки.
Отлетели с болно ято.
Ще ме гледат плахо
денем.
През очи на нощна птица,
с полет подранила
в зима.
Или в закъсняло лято…
Говори ми, Обич!
Говори ми.
Аз от дъното ще пия
синьото
на твоите думи.
Някой ручей
ще прекръсти дните
с двете в мен
заплакали
свещици.
Нощем ще ги пазя
в кръста –
залези в един удавен…
( а сърцето е камбана,
щом се гони още с вятър)
Говори в мен…
Говори ми!
Името ти
спи бездомно
(или още в мене скита).
Като огън – в стара църква.
Некръщаван от молитви.
Говори в мен… Говори ми!
Неповярвалият обич
(скрил е някъде
в съня си
стих от топлото ти име)
в стъпките на непознати.
Или в твоето ”обичам”.
Говори ми… говори ми…
Настроение
Пролетно.
Стихове.
Сън по момичета.
В песен на гълъб
флиртуват
вишните.
Позивно.
Призивно.
В шлифери.
В погледи.
Вятър разлиства
коси.
И рокли…
Пролетно.
Песните
тичат.
Унесени.
В токчета.
В стихове.
В сън на кокичета.
Позивни.
Призивни.
В зеници.
В шлифери.
Дните на вятъра
капят
в поточета.
С бялата страст
на гълъб
по вишната…
Или на твоите устни
нощем…
Пролетно.
В стихове.
В сън по момичета…
Молитва
Бъди в мъжете
стих за болка.
Една сълза от чужд копнеж.
Една самотна нощем гара.
Или безмълвен
парещ
скреж.
Бъди във тях
омайно биле.
Или безвремие
след вик.
Едно търпение
без име.
Един пиян от обич
стих.
Едно несбъднато
съмнение.
С последната си тишина
бъди в мъжете
власт и тръпка –
тъй както може го жена…
Пусни ги!
Нека да говорят.
Дъхът им да се навали.
Колко грешки, вина и умора.
В колко празни, бездънни дни…
Пусни ги после –
да си идат.
С напъпили в копнеж тела.
В една чудесна зимна вечер
задраскай
всички
имена…
Обади се на сърцето
Да се завърна
в късен бряг.
При някого.
Една спокойна нощ
да ме посрещне.
В лазурната пътека
от луната
ръцете ти
с прегръдка
да ме кръстят…
Да се завърна
в този град,
където
отминали пътеки
още тичат във очите ми,
сънували очите
на толкова
обичани
момичета…
Да се завърна
в себе си,
да се завърна…
Понесъл
в своя ден
пътеките.
Един лазурен кораб
да ме върне
по късно в твоя бряг…
По пълнолуние.
А там
да ме очакват
в стих
очите ти.
И тихият копнеж
на твоите устни.
След матовия блясък
на телата
да капе
есента на чувствата…
Акварел
Гласовете си
бавно събирахме
в листопада сребрист
на септември.
Тишината внезапно свършваше
в бреговете на твоята усмивка.
И увисваха,
тука изстинали,
слепи спомени от мастилото.
Или смесени шепоти.
В шепа.
Зад гърба на една пантомима...
Самотата си тръгваше.
С лятото.
Или с улицата зад кея.
И залеза.
Гласовете ни бавно се спускаха
в звездопада сребрист на септември.
А косите ти спряха в картината
цветовете на всички посоки.
Бяха тъмни и топло ухаещи.
Бяха някакво мое очакване.
Двойна вечер-
реалност и минало.
Ти си две измерения вплетени.
Или след вятър
прибрала тържествено
буквите
от платното на слепия.
Гласовете си бавно събирахме-
през висящия мост на умората.
А навън самотата прелиташе.
И в очите на птиците есенни
дорисува твоето име...
/Или тихо си казахме ”сбогом”./
Релация
В едно и също време,
но различно –
ръката ти
със моята
разминах.
В едно и също време,
но различно –
разминахме се
-две селения
на моето
и твоето
“обичам”...
В едно и също време ,
но различно –
очаквахме със тебе
Утрото.
В косите залези
заничаха.
И къпеха в светулки
устните...
В едно и също време,
но различно –
потегли
моят път. И твоят.
----------
А някъде.
В света ни.
Безразлично.
Ще намига
( само в нас )
завоят...
В тази теменужена вечер…
В тази теменужена
вечер
от лятото
Няма те, няма те…
в нашия залив.
Улицата
е
като селска дреха –
светла. И топла.
Къса мрака.
Без път след нея.
Без сън за стряха…
В тази теменужена вечер
на юли
пари асфалтът. Пари асфалтът…
Птиците
мрачно
прибират
перата си.
Лодките сякаш са многоточия
след дъха
побелял на луната.
Сенки от мачти
капят в лицето ми.
Търся те, търся те …
В стъпки. И думи.
С тази теменужена вечер
от лятото
тишината от нас
гнезди
помежду ни.
Моля те… моля те…
Забрави, че сънувам.
И затрупай
с пътеки
времето.
Моля те… моля те!
В този ден отпътувал
събуди ме
с утро от сън.
До сърцето си.
------
…В тази теменужена
вечер
от лятото
птиците мрачно
прибират
перата си.
Търся те, търся те…
В стъпки и думи.
Като вятър,
наблизал поточета.
Или сънувам
(небе на потънали…)
С твоята рокля
и весели токчета
в трети перон
на бургаската гара
утрото
е пренощувало…
Юли
Тъй мамеща е лунната пътека,
проточила през залива
лицето си.
Зад лодките притихва
с тях завързана. И с пристана.
/Децата му са уморени. Тихо е. /
И само калдъръмените улици
попиват този нереален свят
с уханието на смокините.
Сивеят къщите самотно
край старите огради
и лозници рехави.
А седнали на покрива
комините
държат лулите си одимени
в небето.
На плажа лунен
се приспиват гларуси,
прегърнали с криле
телата си.
А вятърът
разплита възлите на мрежите.
И става истинско морето.
Тъй мамеща е лунната пътека,
проточила над залива лицето си.
Навярно продължава през ръцете.
Навярно твоето сърце облича.
Или по сенките на устните
потича в тялото ти чувствено.
И става дяволско морето...
Тъй мамеща е лунната пътека.
Обич
Още ли чакаш
да те докоснат
в стъпки от шума
есенно- тръпните устни
на слънцето.
Още ли чакаш
да омесят в мен
пръстите
топлата глина
на спомен
от лятото.
Още ли чакаш –
да те изваят в пространството
цялата… Цялата.
Жадно да пият
от твоите устни.
Да прекосяват реките им нощем.
Още ли…
Още ли чакам.
Разсъмва се в мен.
Далече е бялата роба на зимата.
Още съм жив. Непороден.
А денят срича твоето име…
П.С.
По тъмно се прибират
закъснелите в мен
улици.
И лягат
край оградите
на лятото.
Между вечерницата
и светулките
валят криле.
Навярно
ще ме вземат нощем
в самотата си
за сянка
на ято…
Събуждане
Мъгла от нощния салкъм
повива сякаш пеперуди.
От утре
стъпките на май
в очи от бухал
ще се будят.
Момиче в синьо
(като при Дали)
надниква месецът
през било.
И сякаш вятър
за връвчица го държи-
целува в дланите ти
лято.
Сънят е нежен
като селска кърпа,
случайно полетяла
в макове и думи.
Останала да спи
по клепките ми
тишината
ще търси сънена река
във теб.
Да я събуди.
Невидим като въздух
те обличам
в дъждовна дреха
от вода.
Сред тази пролет
на обичали.
Или във стих
от самота…
…………
Мъглата гали
нощните треви
със обещание за лято.
И сигурно
разсъмването в теб
ще ме боли-
останала да спи
по клепките ми
тишината
ще чака
твоята ръка .
Да изгори…
Възможности
Мога стих да те нарека.
Мога-хищница.
Мога-утро
над
моята
сляпа река.
Или –
сън
в
сто
женски
мишници.
Можеш
в
мен
да бъдеш
дом за синьото.
“Стръкче обич”,
забравило зима.
Капка есен
от
крайния
вечерен път.
Зад стрехата в мен,
спряла годините
смърт…
Или само -
нишката мрак,
по която
в мен
се прибира
паяка.
Зная ли …
топлото име
на една
закъсняла
луна.
Малка
жълта
светулка
мога да те нарека.
Импресия
Дъвчат следобеда
старци в бастунчета.
Гълъби
пърхат –
в трохи.
И клончета.
Голи красавици
светят в цигарите.
Влажни от погледи.
Токчета.
Токчета…
Гарата дреме
в сън по момичета.
Или
във къс
от следобед.
Слънце и смях
от перона
надничат.
Като
от детско
фото.
Цигани
с кестени
топлят в небето си
ято
оклюмали врани.
Влакът пониква
сънливо
от изток.
С погледи
влакът се храни.
Като присъда
е точен
часовникът.
Кръгъл
от раменете
на разделени.
Няма те
в тези
разсърдени токчета.
И не наднича
Зеленото…
Старчета
местят
с бастуните времето –
вятър от хълма ми
тича.
В погледи,
в подлези.
В стъпки. И стъпкано.
Моята любов
се изрича…
Небето…
Небето на раздялата
е сухо.
Небе без дъжд.
В черупката на мида.
А лятото е минало
оттука.
И слънцето
в завоя му
умира…
Ще тръпнеш
в есенния хлад
на късната созополска неделя.
Лицето ми
ще търси в тебе
бряг,
по който да откривам
още
Нея…
А любовта е минала
оттук.
Зимувала навярно в “сбогом”.
В денят ми-
есенен капчук.
Откъснат от очи на болен.
А любовта е минала оттук…
В измяната – през пукнатия цирей.
И аз от утре ще съм сляп.
И глух.
Поел по гнойната му диря…
Спомен
Две застинали
есенни сенки.
Аз и ти.
В два следобед.
Посред листи
и пейки
обещават на своите тела
топлината
на летните думи.
Обещават
на своите очи
тишината
на морското синьо.
Обещават на своите ръце
белотата
на късните зими.
Обещават
на своите сърца
(с неподвижно застинали
устни )
красотата
или
лудостта
на едно любовно
безумие...
- - - - -
Две застинали сенки.
Ти и аз.
В два следобед .
Посред жълти листа
и пейки
още търсят
своята пролет…
Ако…
Ако запаля
в себе си
кибрит.
И осветя навътре –
в края на душата.
Навярно там ще зърна
дупки от звезди,
повити
от среднощен вятър…
Ще бъде сухо в мен.
И ще боли.
Като в едно подранило
Разпятие.
Мъглата ще облича
в стих
забравени крила
от ято.
Ще съм далечен…
С устни от бръшлян
самотната ми
странна вечер
ще чака с мене
есента.
И в стаята ми ще поглежда…
( Загубил нейде светлина
в гнезда от бели листи,
дъждът със двете си лица
рисува в дните ми
солисти –
в едно – пиано и вокал…
И слепи нощем мисли…)
2
Ако запаля
в себе си
отново
навътре,
в края на душата…
Ще ме изпрати
просяк
или нива.
Насън –
до детското ми лято.
А там
една сърна от стих,
с очи на плакала надежда,
ще тича в топлата ми длан.
И ще копнее
още
нежност…
В съня ми
( покосен и сляп)
сърната ще заспи –
до твоето име .
Светът ще си остане
тъмен свят.
За миг
от светлина
разлистен…
Едно небе ще взема...
Когато се приготвя
да си тръгна.
Когато ме изпрати
тишината.
Едно небе ще взема –
в пазва.
Една звезда-
следа от тебе.
Когато се приготвя
да си тръгна…
Отнякъде
ще припка
степен вятър.
В сърцето ти
ще ме повие.
В коси от побеляла зима.
Ще ме остави сред лицето
на някой ден.
До някой спомен…
За да те имам,
Мила моя.
Когато се приготвя
да си тръгна…
Там старостта си само криех.
От оня гълъб– присмехулник.
В съня ми не запалил дните.
Загдето исках да те имам…
Когато се приготвя
да си тръгна.
И в себе си
наметна тишината,
брегът на рамото ти
ще ми прати
една луна.
Да ме посрещне.
Мерло
…А нощта е тръпчива
като
недопитите капки
мерло
от чашата.
И ръката ти подрежда
моите мисли
до късно
по масата…
Върху ми
събаря
част от липите
и улицата,
част от лицето
на
въздуха…
върху ми.
Свлича
зелената
струя
на сетивата.
Най-после
обичта
в мен
докосна
ризата,
сви забранените гънки
от дните
без
твоите
устни. И бялна стаята
с разпиляното
жито
на раменете ти.
…А нощта е тръпчива.
И пари . От виното.
Или от белите лилии.
По сълзите ти…
Постой…
Постой със мене,
мила.
Във тихото
от края на нощта.
По вените ми тича
мрак
и
минало.
А на разсъмване
ще съм
за тебе
изгубена
във другия
мечта…
Постой със мене
в залеза,
любима.
На връщане
от някой ден.
Като следа
във стих
за бъдеще.
След зимата
на нероден…
Ще те превържа
само в себе си.
На този пристан –същия…
сърцето
крие
болните си дни.
Без път.
Без знак
за връщане.
Постой със мене…
Някъде. Като следа
от пясъка на друг.
Понесъл своя ден
в отвъдното.
Или след нечия съдба.
Очите ти ще облека
в пътеките –
изтекла в камъка
река…
Постой със мене
в тихото, любима.
Облякла в сън
и двете ми ръце.
Тялото ти южно
ще обгърна.
Далеч от земни
ветрове.
В една дъга
след нощната ми зима.
В дълбока пролетна река.
А после в него
ще ловувам.
Без знак за връщане.
Без път.
Сънувано огнище са ръцете ми.
И в огън
ще те преродят…
Мементо
В отминаващите
дървета
на дните
като в ята
догаря
пулсът
на вятъра.
От
чаршафите
Май беше светъл
месец,
или
от следата
на
думите в тебе
за
Любовта.
А детето
играеше
с
твоите куплети.
Там, сред детелините
на деня си.
…..
Запомних въздуха
(май беше светъл…)
после
в
тревата
размених
време
за
една стара
монета.
Но махалото
на земята
бе скрито
в слънцето
и всички вити
стълбища
отново
стигаха
мечтите ми…
Запомних на звездите
честната дума.
Там нощта
позеленяваше,
съблякла мъглите ти.
И стоеше…сама.
В двата бряга
на дните си.
А въздухът бе пълен
догоре
с тишина…като
след
изстрелян
пълнител.