Стига вече,
нямам сили
тя си рече,
четейки последните рими
от поредното писмо
до болка познато
наизуст научено,
с толкова съмнения и сълзи полято
пак не бе сигурен,
пак се двоумеше
нея обичаше,
но към друга сега гребеше.
Де да беше първия път
да не знае какво желае,
но не - той все се чудеше,
а нея я болеше.
Тъкмо бе готова
да спре да отговаря на писмата,
пак долиташе още едно
на бяла гълъбица на крилата,
ту я пробождаха думите
като кинжал в сърцето,
ту с надежда издигаха я
чак до небето. . .
Колко капки се смесили бяха
с морската пяна
колко тихи нощни вопли
бе поверила на океана,
оня пристан, оная скала,
където срещаше и губеше
отново любовта
където в прегръдките му
бе лежала,
където самотна
вледенена бе спала,
олтар на болка, олтар на сладка радост…
Покапаха последните сълзици
по хартията,
тя върна се към черната реалност.
Очи кафяви топли, наранени
взор впиха в платната на кораба
от вятъра развени -
там, на хоризонта
чезнеше във пурпурна заря
нейното мъчение, но и обичта...
И тогава осъзна :
” Бягай и крий се,
пращай само писма,
напивай с нейните отрови своята душа,
но няма да се отървеш
и жаждата си не ще утолиш,
ти оставаш завинаги мой, любими,
макар с туй да се не съгласиш„
- с усмивка накрая промълви -
„ в непризната вярност
с тия букви врече ми се вече ти.
Вечно ще съм пристана твой,
защото всеки път се връщаш
безсилен като нощния прибой. ”