Ту реалност, ту мечта,

веднъж радост чиста,  

друг път тъжовна сълза.

От моя свят крилат

 от блянове изграден

прелитам аз във истината-

 понякога свят студен.

 

Едното бе спасение,  

другото- гибел,

ала разбрах,

че този свят тъй лош не бил.

Хора има тук, които обичам

 и щом в нужда са те

 аз трябваше към тях да тичам.

 

Уви, потапях се във себе си

 при всеки нов проблем,

обвивах се във мисли,

загърбвах го нерешен.

 

Но време дойде съдбовно

 и съзнанието ми волно

от ужас бе покосено,

че дилемите в живота нерешени

изсипаха се като от котле загорено.

 

Попариха душата

 и тя разбра-

проблеми да оставяш

 без да ги решаваш

било е грешка- огромна беда.

 

От тогаз се научих

 да мечтая, но с мярка,

да се рея в светове чудни, магични,

но да не забравям така

истинския свят и в него хората любими.

 

И щом трудно стане-  

умът в реалността

да премине,

 за да изгони болките,

да се изправи пред пропастта-

да я прескоча лъвски

и във фантазията

 да се завърна уморена.

 

Мечтай, мечтай,

туй човека крепи,

но за да не запада твоя свят реален

в него понякога връщай се ти-

с усилия и него в Мечта превърни.