Седем порти затворени,
две безсъници - нощи
спускат мрака отгоре ми
като дрипа. Немощни
кретат моите сънища
и садят хризантеми.
Зная, утре по видело
Низостта ще ги вземе.
Два покойника чакат
опелото в неделя...
Много дълго протаках.
Да си тръгна не смеех.
Но са рани в душата ми
часовете разблудните.
Дращят, хапят сърцето ми
гладни мигове... Съмва се.
Седем рози на рамото
с две усойници сплетени
татуира тъгата ми.
Всичко чисто, преметено.
И виелици вият
заснежените пътища.
Вълча сянка в очите ми,
много нежна и мъчеща -
пак съм днес Новолуние,
де ще стъпиш, не зная,
мое нощно безсъние...
Вдигам чаша за края!