Вложи цялото си отчаяние
в една песен, изпята без думи.
Да говорят тялото,
очите,
пръстите...
Китарата дано издържи само!
И всеки звук да пада,
троши се и търси
пътечките на кръвта -
горди и тънки.
С натъртено от толкова
приятелска болка рамо
отново прегръщам,
а Тишината нещо ми мънка.
Дали ще чуем,
дали ще разберем,
ще простим ли
или Себичността
отровата си ще ни вкара
много фино,
почти неусетно
Недей!
Болка стара
повтаря ме
в оригами от коприна,
с очи фасетни
като на огромно,
безчувствено насекомо,
в които отразена съм
толкова много пъти,
че вече не знам
коя съм,
къде,
защо съм...
В колелото на Съдбата ни
Времето вкарва груби пръти.
И аз се спъвам,
и ти,
и нетрайността ни човешка.
Толкова много залези,
а изгревът един е.
Дали, че ни има е
груба Божествена грешка?!
Като пеперуда без крило
Човечността ни гине.