Докато човек си върви през живота
и над него се спуска веч тъмнината,
усеща ли, че с корави пръсти Времето
дните му без капчица милост жестоко опъва?
И щом на кръста
заковат кръвта на житейските вени,
ще разбере ли, че всички надежди за вечност
от Смъртта ще бъдат също жестоко сломени?
Когато човек остане затворен
в мигът на ковчега и е сам с тишината,
разбира ли, че всичко му е вече отнето,
а не е бил предупреден от съдбата?
И дори върху ствол от акация
името му набраздят с шепичка прах,
ще разбере ли, че живота му е бил обкован
от букетчето гвоздеи, наричани \"вечния страх\"?
Накрая, когато човекът под забрава е дълбоко погребан,
а душата му от студена милувка бъде посечена,
ще узнае ли, че плътта е на гредата вече увиснала
и \"мъртва завинаги\" ще е за последно наречена?
И щом мислите погорят с няколко последни
и немощни - като мечтите му трепета,
разбира, че няма да има повече \"утре\", нито пък \"вчера\",
а само онова угасващо тихичко негово минало,
което е прегърнато от смъртта и със целувка е вече отминало.